малко назад от главата, като че ли за да покаже колко малко държи на него. Приковал очи на ларокците, той изглежда добродушен, търпелив, готов за мъченичество.
Щом вижда, че вървя нагоре към него през малката група хора, той излиза от неподвижността си и тръгва към мен, разтворил ръце и пръсти, по братски радостен.
— Добре дошъл в Ла Рок, Еманюел — казва той с красивия си плътен глас, улавя дясната ми ръка в своята десница и слага отгоре и лявата, сякаш иска да затвори някакво съкровище. — Каква радост, че те виждам! Разбира се, няма никакъв проблем — продължава той, като освобождава със съжаление пръстите ми. — Понеже Колен не е от Ла Рок, естествено, че и разпоредбите не се отнасят за него. Така че той може да си отнесе магазина.
Това той казва много бързо и небрежно, като че ли въпросът никога не е бил поставян.
— Ето я, значи, кравата — продължава Фюлбер възхитено и вдига ръце, сякаш за благословия. — Не е ли чудо, че добрият господ е създал животно, което от сено и слама да прави мляко? Как се казва тя?
— Чернуша.
— Чернушата ще ни даде обаче бяло мляко — продължава той с лек смях на духовник, на който откликват само Фабрьолатр и Газел. — Но аз виждам и твоите приятели, Еманюел. Добър ден, Колен. Добър ден, Тома. Добър ден, Жаке — казва той с доброта, но без да се приближи до тях, нито да стисне ръката им, като по този начин показва, че поставя някакво разстояние между стопанина и другарите му. Спрямо Миет и Фалвиница се задоволява с кимане на глава. — Знам също, че си ни донесъл хубави подаръци, Еманюел — обръща се към мене с овлажнели от доброта черни очи. — Хляб, месо, масло!
При всяко възклицание и двете му ръце се издигат едновременно във въздуха.
— Двата месени хляба и маслото са подаръци — отговарям аз с ясен глас. — Но не и месото. Ела да видиш, Фюлбер.
Тръгвам пред него към магазинчето на месаря.
— Както сам виждаш, не е малко. Половината е от едно теле. Казах на Лануай да не чака за разсичането му, понеже денят, изглежда, ще е горещ, а няма вече хладилници.
Продължавам:
— Колкото до хляба и маслото, пак повтарям, това са подаръци. Но не и месото. За месото Малвил очаква от Ла Рок захар и сапун.
Три неща най-малко не се харесват на Фюлбер в това слово: наричам го Фюлбер в неговите владения. Разсичането на телето е вече непоправимо. И искам от него бакалски стоки. Но той не издава с нищо недоволството си. Възхищава се сладостно от телето.
— Това е първото прясно месо, което ще ядем след бомбата — казва той с хубавия си глас на баритон, като оглежда с тъжния си поглед мен, другарите ми и все така смълчаните ларокци. — Радвам се заради всички тук. Колкото до мене, както знаеш, Еманюел, аз съм с много малко нужди. Не се съмняваш, че човек в моето състояние, с единия крак в гроба, не може да изяде много нещо. Но от друга страна, докато съм жив се считам отговорен за нищожните резерви в Ла Рок и ти ще ме извиниш, че и към теб ще проявя пестеливост.
— Подаръците са си подаръци — отговарям аз хладно. — Но трампата си е трампа. Ако и за в бъдеще ще има размяна между Малвил и Ла Рок, изплащането не трябва да бъде недостойно. Струва ми се, че не е прекалено да искам десет кила захар и петнадесет пакета прах за пране срещу половината теле.
— Ще видим, Еманюел — казва Фюлбер кротко. — Не зная колко захар ни е останало (виждам го как стрелва с поглед Газел, който се готви да отговори), но ще направим и невъзможното, за да те задоволим, най-малкото да те задоволим поне приблизително. Ти вече си разбрал, че ние тук живеем в пълна нищета. Нищо общо, разбира се, с изобилието, което цари в Малвил. (Тук той поглежда енориашите си съучастнически.) Трябва да ни извиниш, Еманюел, ние не можем дори да ви поканим на обяд.
— При всички случаи смятах да замина, щом получа конете, пушките и бакалията — отговарям аз. Е, не съвсем. Преди да замина, ще трябва все пак малко да поупражня кобилите.
Въвеждам го в течение на проекта ми за полянката.
— Чудесно! — възкликва Фюлбер, съблазнен веднага от мисълта да играе ролята на добрия принц, без това да му струва нещо. — За жалост имаме много малко развлечения в енорията. Номерът ти ще е добре дошъл, Еманюел, особено щом не е прекалено опасен за тебе. Добре тогава, да вървим — казва той с щедро движение на двете си ръце, за да привлече към себе си паството си. — Да не губим време, понеже бързаш. Но не виждам Кати — продължава той, докато по един негов знак Газел и Арман отварят широко двете крила на портата, а ларокци пристъпват по алеята на замъка малко по-оживени, но без да повишават гласа си.
— Евелин има криза и Кати се грижи за нея — казвам аз, — току-що чух някой да казва.
И за да му попреча да се спре, пристъпвам по алеята с бързи крачки.
Искам да запазя конете за най-накрая, затова моля Фюлбер да ми предаде пушките, патроните и бакалията. Фюлбер ме оставя на грижите на своя викарий, като преди това му предава връзката с ключове и му казва тихо няколко думи. Жаке и Колен вървят подир мене с два големи чувала.
Не знам дали при прочутата двойка американски комици Лаурел е дебелият, а Харди — дребният, но Газел ми напомня по-слабия. Той има като него дълъг врат, слабо лице, заострена брадичка, изпъкнали очи, глуповато изражение. Обаче за разлика от двойника си посивелите му коси не са щръкнали, а много добре вчесани, с букли, навити на маша, както на сестрите ми. Раменете му са тесни, кръстът — тънък, бедрата широки и е загънат със съвършено чиста бяла престилка на санитар, която е пристегнал не на височината на пъпа, както би направил всеки мъж, а много по-високо. Гласът му не е нито мъжки, нито женски, а среден.
Вървя до него по мраморните плочи на един безкраен коридор в замъка.
— Газел — казвам му, — доколкото разбрах, Фюлбер има намерение да те ръкоположи свещеник.
— Не, не точно така — отговаря Газел с особения си глас. — Господин свещеникът възнамерява да ме представи за избор от вярващите в Ла Рок.
— И да те изпрати в Малвил?
— Ако ме искате — отговаря Газел със смирение, което — твърде любопитно! — не прозвучава никак фалшиво.
— Ние нямаме нищо против тебе, Газел. От друга страна, предполагам, че ще ти бъде мъчно да напуснеш замъка на Ла Рок и къщичката си в града.
— Да — отговаря Газел с учудваща искреност. — Най-вече къщичката.
— Добре — продължавам аз, — няма да стане нужда да я напускаш. В неделя вечер бях избран единодушно за абат на Малвил от тамошните вярващи.
Зад себе си чувам късо изсмиване и предполагам, че това е Колен, но не се обръщам. Газел обаче се спира и ме гледа с изпъкналите си очи. Те изглеждат вечно учудени поради изпъкналостта, както и поради необичайното разстояние, което разделя веждите от клепачите. Това негово устройство му придава глупашки израз, израз, който е измамен, защото той не е глупав. Също така забелязвам отстрана на дългата му шия някакво подуване. Мисля, че това е начало на струма и съм изненадан, защото обикновено старите жени в нашия край страдат от това заболяване. Във всеки случай, изглежда, че нито една от жлезите на горкото момче не функционира нормално.
— Казахте ли на господин свещеника? — пита Газел с тъничкия си глас.
— Не съм имал още случай.
— Защото на господин свещеника ще му стане много неприятно — казва Газел и пак тръгва до мен по коридора.
Това, предполагам, ще рече, че на него никак не му е неприятно. Перспективата да напусне Ла Рок и да не може всяка сутрин да търка един и без това чист дом, изглежда, му се е виждала ужасна. Всъщност Газел не е неприятен. Кротък маниак, който боготвори своя свещеник, мечтае да влезе в рая непорочен с хубавите си букли, бялата си неопетнена престилка, добре излъсканата си душичка и стигнал един път там, да се приюти веднага в скута на Дева Мария. Безобиден. А може би не. Не съвсем безобиден, тъй като е приел да има господар като Фюлбер и си затваря очите пред неправдата.
Вратата на избата е двойно заключена и Газел изтегля резето. Там Фюлбер е струпал съкровищата, измъкнати от Ла Рок по пътя на убеждението. Избата е разделена на две. Там, където се намираме, са несъестните продукти. В друга част, разделена от първата с врата с огромен катинар — бакалията,
