— Хайде, Марсел, оставям те. Не искам Фюлбер да ме види при теб. Това би те изложило.
Той ме прегръща. Излизам в коридора, но веднага се връщам обратно, изваждам от джоба си един пакет и го оставям на масата.
— Направи ми удоволствието да приемеш това. То донейде ще компенсира намалената ти дажба, когато Фюлбер забележи бягството на Кати.
На улицата ме застига висока и масивна дама, облечена в син пуловер и широки панталони. Тя има остри, къси и посивели коси, едра челюст и сини очи.
— Господин Конт — заговорва ме тя с плътен и изразителен глас, — позволете ми да се представя: Жюдит Медар, преподавателка по математика, неомъжена. Казвам „неомъжена“, а не стара мома, за да предотвратя някои неудобни положения.
Намирам, че началото е забавно и тъй като в говора й няма и сянка от тукашния акцент, питам я от Ла Рок ли е.
— От Нормандия — отговаря тя и ме хваща под ръка, която здраво притиска. — А живея в Париж. По- скоро, живеех в Париж, когато го имаше. Имам къща в Ла Рок и това стана причина да оцелея.
Нов натиск по ръката ми. Правя лекичко движение да се освободя от тази жена-викинг, но бих се заклел, че без да се усети, тя затяга още повече пръстите си по моите мускули.
— Което стана причина да оцелея — продължава тя — и да се запозная с една твърде интересна теократична диктатура.
Ето една жена, която не се оставя да бъде тероризирана от доносчиците на Фабрьолатр. При това един от тия тиквеници се влачи на по-малко от петстотин метра от нас, но нашата жена-викинг не го и поглежда.
— Забележете — продължава тя със силния си и добре артикулиращ глас, — аз съм католичка (трето натискане по ръката ми). Но не съм виждала досега подобен духовник. А какво да кажем за пасивността на нашите съграждани? Те приемат всичко! Ще речеш, че са им отнели мъжките атрибути!
Затова пък от тези атрибути тя сигурно е получила известен дял въпреки пола си. Ето я каква е: дръзко опънала панталони, с квадратни челюсти, които стърчат над високата яка на полото й, и със святкащи сини очи. На висок глас тя хвърля предизвикателства към властта по главната улица на Ла Рок.
— С изключение на един — казва тя — Марсел. Виж той, да, той е истински мъж!
Дали и на Марсел така опипва мускула на ръката? Би могла. Би имало и какво. И след шестдесет години Марсел е все още само мускули и има жени — не само неженените, — на които им харесва да се докосват до тях.
— Господин Конт — продължава тя с ораторския си глас, — казвам ви „браво“. Браво за незабавното разпределение на провизиите (натиск по ръката), единствена възможност за нас да получим дела си. И браво също така, задето излязохте насреща на тукашния есесовец (ново притискане). Не бях станала още, иначе щях да ви подкрепя.
Тя се навежда изведнаж към мене. Казвам „навежда се“, защото имам чувството, че ме надвишава с цели четири-пет сантиметра. Казва на ухото ми:
— Ако някой ден опитате нещо срещу този жалък тип, господин Конт, аз ще ви помогна.
Тя казва „ще ви помогна“ тихо, но много енергично. Като забелязва, че Фабрьолатр е почти зад гърба й, пуска ръката ми, обръща се грубо и го блъска по рамото, от което дългунестата свещ се олюлява.
— Въздух! Въздух! — казва Жюдит силно с широко движение на ръцете. — По дяволите! В Ла Рок има много място!
Извинете, госпожо — казва Фабрьолатр едва чуто.
Тя дори не го поглежда. Подава ми широката си ръка, която аз стискам, после си тръгвам с болежки в рамото. Доволен съм, че открих тази съюзница.
Слизам надолу чак до каруцата. Товаренето се извършва много бързо и е вече към края си. Краа, който бе отишъл да кълве трохи чак под краката на Лануай, се разхожда с мъдро изражение по широкия гръб на Малабар. Като доближавам, той изграква любезно, кацва на рамото ми и започва да ме закача. Тома, зачервен, напрегнат и с неспокойни очи, отправени непрекъснато към обущарницата, ме повиква настрана и ме пита:
— Какво става? Защо Кати ни напусна?
Между другото възхищавам се от това „ни“.
— Евелин има криза от астма и Кати е при нея.
— Толкова ли е необходимо?
— Разбира се, че е необходимо! — казвам аз възмутено. — Една такава криза е нещо много болезнено! Необходима е помощ.
Той навежда засрамено очи, после, като ги вдига изведнаж, сякаш в някакъв порив, ми казва с безизразен глас:
— Кажи, би ли имало според тебе някакво неудобство в това Кати да дойде да живее в Малвил при сестра си и баба си?
Гледам го. „При сестра си и баба си“ ми се струва още по-симпатично от „ни“.
— Би имало едно много голямо неудобство — отговарям му сериозно.
— Какво?
— Това, че Фюлбер забранява всякакво емигриране от Ла Рок и би се противопоставил на заминаването й. Ще трябва да я отвлечем.
— И тогава? — пита той с трепет в гласа.
— Как „и тогава“? Ти искаш да рискуваме едно скъсване с Фюлбер заради някакво момиче?
— Няма да стигнем чак дотам.
— О, как не! Представи си, Фюлбер й е хвърлил око на малката. Поискал от нея да отиде да работи в замъка.
— Още едно основание.
— Още едно основание за какво?
— За да я измъкнем от този тип.
— Виж какво, Тома, много си особен, ти не си питал Кати тя какво мисли. Може би Фюлбер й харесва.
— Сигурно не.
— Освен това всъщност ние не я познаваме. Няма и час, откакто сме я видели.
— Тя е много добро момиче.
— Искаш да кажеш: почтено?
— Да, разбира се.
— Е, щом така смяташ, това променя всичко. Аз изобщо имам доверие в твоята обективност.
Подчертавам с гласа си „обективност“. Напразен труд. При нормални условия Тома е неподатлив на хумор. Още повече сега.
— Значи, „да“? — пита той с тревога. — Ще я вземем ли?
Този път го гледам много сериозно.
— Ще ми обещаеш нещо, Тома. Да не поемаш никаква инициатива в тази работа.
Той се колебае, но нещо в тона и в очите ми навярно го кара да размисли, защото казва:
— Обещавам.
Обръщам се, разкарвам Краа, който ми се струва, че премного тежи на рамото ми и тръгвам нагоре по главната улица. В дъното голямата зелена врата се отваря и разговорите изведнаж секват.
Пръв излиза Арман със затворено и злобно лице. След него върви един много апетитен тип, когото не познавам, но за когото според описанието на Марсел се сещам, че ще е Газел. Накрая се появява Фюлбер.
Отличен актьор. Той не се задоволява да излезе. Той се явява. Като оставя на Газел грижата да затвори вратата след него, Фюлбер застава неподвижно, след което оглежда с бащински поглед тълпата. Облечен е в същия антрацитов костюм, с ризата, която му „отстъпих“, и плетената сива връзка, а на гърдите си има голям кръст, чийто крайчец е хванал между палеца и показалеца на лявата ръка, сякаш за да черпи от него вдъхновение. Слънцето хвърля блясък на шлемовидните му черни коси и очертава аскетичната маска на лицето му, където светят красиви кривогледи очи. Фюлбер не си пъчи гърдите. Обратно, държи тялото си
