продължаваха ръкоплясканията — всъщност напълно несъответствуващи на краткия спектакъл, който бях дал, толкова по-силно навярно му беше впечатлението, че аплодисментите бяха срещу него.
Възседнах Мелюзина. С нея работата беше друга. Номерът се състоеше в падане. Какво красиво и добро животно е тая Мелюзина! И колко пари е докарала сигурно тя на своя каскадьор при снимането на някой филм, когато се е строполявала под неприятелските куршуми. Подготовката продължи доста дълго. Всичките й мускули трябваше да се затоплят, за да може тя да падне безопасно. Щом я почувствувах разгорещена, освободих краката си и кръстосах стремената пред седлото. После направих един възел на юздите, за да ги скъся и да попреча на Мелюзина да се спъне в тях при падането. Като свърших, пуснах я в галоп. Бях решил, че падането ще стане при завоя, преди най-близката права линия на замъка, и в момента, когато започваше завоят, дръпнах юздата отдясно и наведох тялото си на другата страна, което естествено я накара да загуби равновесие. Тя се строполи, поразена от неприятелската стрелба. Плъзнах се над врата й и се изтърсих на бойното поле. Чу се едно „ох!“ от изненада, после едно „ах!“, когато скочих на крака. Мелюзина през това време лежеше просната на хълбок, сякаш умряла на място, с полегнала на земята глава и затворени очи. Доближих се до нея, вдигнах поводите и изцъках с език: тя веднага се изправи.
Извърших само две падания и тъй като второто не беше от най-нежните, реших, че съм оставил достатъчно време на Кати и достатъчно съм развличал ларокците. Слязох от кобилата и не без лукавство, нито без известно предизвикателство подадох юздите на Арман, който от честолюбие ги пое. Тъй като вече държеше Моргана и двете му ръце се оказаха заети.
То бе някакъв делириум. Ръкоплясканията надминаха по сила — бих казал дори по преднамерена буйност — аплодисментите, които бяха поздравили първия ми номер. И отчасти защото виждаха, че Арман временно е неутрализиран, отчасти защото спортният ентусиазъм бе за тях удобно алиби, жителите на Ла Рок се втурнаха надолу по стълбата, нахлуха по поляната и ме заобиколиха, като ме поздравяваха. Фюлбер остана сам на терасата, заобиколен от Газел и Фабрьолатр — смешна и изолирана групичка. Наистина, Арман бе на насипа, но той бе извънредно зает с двете животни, пощурели от внезапното движение на тълпата напред, бореше се с тях и бе с гръб към мене. Насърчени от объркаността му, ларокци, незадоволени от аплодисментите, започнаха да скандират името ми, сякаш бях обект на плебисцит. Като се стараеха да не ги види Фюлбер — неподвижен и ням на терасата, но с внимателни и пълни със светкавици очи, — някои дори извикаха преднамерено: „Благодарим за делбата, Еманюел!“ Във въздуха се носеше нещо скрито бунтовно, което ме порази. Помислих да се възползувам от него и да сваля начаса властта на Фюлбер, но Арман беше въоръжен. За ездата бях поверил пушката си на Колен, който бе зает в разговор с Анес Пимон. Тома се бе вглъбил в мислите си. А никъде не виждах Жаке. Мислех също и продължавам да мисля, че тези неща не се импровизират. Освободих се от тълпата и се запътих към Фюлбер.
Тогава той слезе насреща ми по стълбата на терасата, последван от Газел и Фабрьолатр; хлътналите му и властни очи бяха спрени не на мен, а на ларокци, които ме заобикаляха и акламираха една секунда преди това и които сега, с доближаването му, замлъкваха и се отдръпваха. Той ми изказа студено поздравленията си, но без да ме гледа, тъй като очите му бяха презаети да шарят тук-там сред жителите на Ла Рок, за да върнат паството в правия път. Колкото и противен да ми беше, трябва да кажа, че се възхитих от спокойствието и надмощието му. Той ме придружи мълчаливо до вратата на замъка, но не по-надалеч. Човек би рекъл, че му е противно, ако отиде по-нататък, а аз си тръгнах, да се намери сам сред енориашите си.
При сбогуването благостта му бе изчезнала. Не бе много щедър на добри думи и не ме покани пак да му отида на гости. След като и последният ларокец излезе и конете бяха отведени от Колен, зелената врата се затвори зад него, Газел, Фабрьолатр и Арман. От това заключих, че енорийският съвет ще се събере веднага, за да види как по-бързо да овладее паството.
Жаке бе тръгнал преди нас и ни чакаше с каруцата и Малабар вън от градеца, тъй като се бе побоял от възбуждението на жребеца в присъствието на двете кобили всред тълпата по тясната улица. Когато минавахме през южната врата, забелязах на стената на една от двете странични малки кръгли кули пощенска кутия на ПТТ. Тя бе изгубила хубавия си жълт цвят и дори нямаше вече никакъв цвят, тъй като бе олющена и почерняла, а надписът бе изтрит.
— Виждаш ли — каза ми Марсел, който вървеше до мене, — ключът е още там. Бедният раздавач е бил овъглен точно в момента, когато е щял да вади пощата. А металът на кутията сигурно е бил нажежен до червено, но в края на краищата все пак е издържал.
Той завъртя ключа в ключалката. Вратичката се отваряше и затваряше чудесно. Дръпнах Марсел насреща и го поведох по пътя за Малжак.
— Извади ключа и го пази. Ако има нещо да ти съобщавам, ще накарам да го пуснат в тази кутия.
Той кимва и аз поглеждам приятелски черните му умни очи, тръпнещата брадавица на върха на носа му и огромните му рамене, напълно безсилни да го закрилят от тъгата, която виждам, че се промъква в него. Говоря му още няколко минути. Зная колко сам ще се почувствува в къщи без Кати, без Евелин, с не твърде привлекателната перспектива да се справи през следващите дни с неприязънта на Фюлбер и с намалените дажби. Не успявам обаче да се съсредоточа напълно. Твърде много мисля за Малвил и бързам да си отида. Без стените на Малвил около мен се чувствувам уязвим като рак-пустинник без черупката си.
Докато разговаряме, очите ми оглеждат хората, които ни заобикалят: всичките останали живи от Ла Рок без изключение, включително и двете бебета, едното — на Мари Лануай, жената на младия месар, и другото — на Анес Пимон, Миет, която тича от едното към другото в пълен екстаз, докато Фалвиница, изтощена от толкова приказки, издърдорени насам-натам в градчето, се е вече настанила в каруцата с Жаке, който задържа с все сили неспокойния и цвилещ Малабар.
На ясното обедно слънце ларокци изглеждат щастливи, че са излезли за няколко минути вън от потискащите ги стени. Забелязвам обаче, че дори и в отсъствието на Фабрьолатр те не се отпускат в никакъв коментар нито за техния добър пастир, нито за разпределението на храните, нито за поражението на Арман. Предполагам, че Фюлбер е успял чрез множество дребни подлости и пресметливи издайничества да внесе сред тях атмосфера на мнителност, недоверие и несигурност. Забелязвам, че те дори не смеят да се приближат до Жюдит, Марсел и Пимон, като че ли религиозната власт бе наложила възбрана върху тях. И мен самия — сякаш студенината, която ми показа Фюлбер на тръгване, бе достатъчна, за да направи опасно общуването с мен — те вече не ме заобикалят както на полянката. А след малко, когато извиквам „довиждане“ на всички, дума, която Фюлбер така се пазеше да ми каже, те не ще посмеят да ми отговорят нито с движение, нито с думи, а с очи, отдалече. Ясно: озаптяването вече е започнало. Те чувствуват отлично, че Фюлбер ще ги накара да платят скъпо онази справедлива подялба. И след като току-що са нагълтали моя хляб и моето масло, малко остава да ми се сърдят за него.
Поведението им ме натъжава, но не им се сърдя. В робството има някаква ужасна логика. Слушам Марсел — Марсел, който остава при тях, за да ги защищава! — на когото никой вече в Ла Рок не говори освен Пимон и Жюдит. Последната е дар божи! Тайна съветница на революцията! Нашата Жана д’Арк — само дето не е девствена, по тази точка тя държи да „предотвратява някои неудобни положения“. Навярно е забелязала тъгата на Марсел, защото изниква до него и начаса хваща ръката му, която той й предоставя, струва ми се, с подчертано удоволствие, тъй като черните му очи оглеждат с благодарност едрите размери на жената-викинг.
Пимон ми се вижда не толкова подложен на остракизъм. Той разговаря с двама мъже, които приличат на земеделски стопани. Търся с поглед Анес. Ето я. Колен, който е поверил Моргана на нервния и мълчалив Тома и който с голяма мъка задържа Мелюзина, намира все пак начин да продължи някакъв много оживен разговор. Някога ние бяхме съперници. Той доброволно се оттегли, после, както казва Расин, „пренесе другаде сърцето си“. Така че, когато и аз се отдръпнах, Анес се бе оказала без ухажори, след като бе имала двама. От което можеше да озлобее, ако бе способна на злоба. Забелязвам, че проявява доста любезности към Колен, като същевременно се пази от Мелюзина, а Миет се възползува от разсеяността й, за да гали бебето й. Странно нещо, не изпитвам никаква ревност. Вълнението, преживяно при новата ни среща, вече е изчезнало.
Оставям Марсел, доближавам се до Тома и тихо му казвам:
— Ти ще яхнеш Моргана.
Той ме гледа, после уплашен поглежда Моргана.
— Ти си полудял! Не искам след всичко, което видях!
— Видял си само цирк. Моргана е самото благоразумие. Обяснявам му с две думи какви сигнали
