предупреди преди няколко минути, че е предвестник на криза от астма.
Внезапно се появява Тома, зачервен и забързан.
— Как? — питам. — Без Кати?
— Както виждаш — отговаря той неловко.
И млъква. Излизам от бокса, за да отнеса седлото в седларницата, а Тома върви подире ми, без да каже нито дума. Виж ти, някаква мисия. И то трудна мисия, защото е сам. Тя го е изпратила, дума да няма.
Затварям вратата на бокса, облягам се на нея и с ръце в джобовете разглеждам ботушите си.
— Става дума за стаята — казва най-после Тома някак безизразно.
— Стаята ли, каква стая? — питам аз.
— Стаята за нас двамата с Кати, като се оженим.
— Моята ли искаш? — казвам аз полунашега, полусериозно.
— Не, моля ти се? — отговаря той възмутено. — Няма да ти вземем стаята.
— Тогава на Миет?
— Ама не, не, Миет има нужда от стая.
Пак добре, че не го е забравил. Обаче вече се е откъснал от Миет, виждам го по тона му. Също и от мене, в друго отношение. Колко много се е променил Тома. Щастлив и наскърбен съм от това, и ревнив. Гледам го. Измъчен е от тревога. Хайде, стига толкова с дребните закачки.
— Ако добре съм те разбрал — казвам му с усмивка и лицето му веднага светва, — ти би искал стаята на втория етаж, до моята. Така ли е?
— Да.
— И също така би искал да замоля другарите да изпразнят помещението и да се настанят за постоянно на втория етаж във входната кула.
Той се покашлюва.
— Да, но „да изпразнят помещението“, така не бих се изразил.
Смея се на това дребно лицемерие.
— Добре. Ще видя какво мога да направя. Мисията ти свършена ли е? — питам в добро настроение. — Нямаш ли нищо друго да ми искаш?
— Не.
— Защо Кати не е с тебе?
— Стесняваш я. Намира те за студен.
— С нея?
— Да.
— Не мога все пак да се занасям с бъдещата ти съпруга! Тъй като ще ти бъде съпруга.
— О, не съм ревнив — отговаря Тома с лек смях.
Я го вижте колко е сигурно в себе си това петленце!
— Отивай. Ще видя тази работа.
Той наистина си тръгва, а аз се намирам кой знае как с една малка топла ръка в моята.
— Мислиш ли — казва Евелин, повдигайки към мене безпокойно лице, — че гърдите ми ще пораснат? Като на Кати? Или като на Миет, които са още по-големи?
— Не се безпокой, Евелин, ще пораснат.
— Вярваш ли? Защото съм толкова слаба — продължава тя отчаяно и слага лявата си ръка на гърдите. — Погледни, плоска съм като момче.
— Няма значение дали си слаба или дебела, ще пораснат.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм.
— Добре тогава — отговаря тя с въздишка, която завършва с кашлица.
В този момент камбаната на входната кула иззвънтява съвсем леко. Подскачам. За миг се озовавам при вратата; отмествам шпионката с няколко милиметра. На вратата е Арман, яхнал един от конете на Ла Рок, с мрачен поглед и преметната през рамо пушка.
— А, ти ли си, Арман? — казвам аз любезно. — Ще трябва да почакаш малко, докато отида за ключа.
Затварям шпионката. Ключът, разбира се, е на ключалката, но аз искам да си дам малко време. Отдалечавам се с бързи крачки и казвам на Евелин:
— Върви в жилището и кажи на Мену да донесе в кулата при входа чаша и бутилка вино.
— Арман е дошъл да ме вземе ли? — пита пребледнялата и кашляща Евелин.
— Не. Всъщност много просто. Ако иска да те върне, ние веднага го пронизваме с оръжието си.
Смея се и тя се смее крехко, после се закашля.
— Слушай, ще кажеш на Кати и на Тома да не се показват. И ти ще останеш с тях.
Тя ме оставя, а аз отивам в склада, в приземния етаж на главната кула. Всички са там освен Тома; нареждат материала на Колен.
— Имаме посещение: Арман. Бих искал Пейсу и Мейсоние да отидат при входната кула, всеки с пушка. Чиста предпазливост, той никак не е опасен.
— Бих искал да види, животното — казва Колен.
— Не, нито ти, нито Жаке, нито Тома и ти знаеш защо.
Колен прихва. Приятно е да го виждаш толкова весел. Краткият му разговор с Анес Пимон му е помогнал.
Както пресичам двора на втората крепост, виждам, че Тома излиза като вихър от жилището.
— И аз идвам.
— Как? — питам аз сухо. — Точно за тебе казах да не идваш.
— Тя е моя жена, така ли? — пита той със святкащи очи.
По вида му виждам, че няма да го накарам да отстъпи.
— Ще дойдеш при едно условие: няма да си отваряш устата.
— Обещано.
— Каквото и да кажа, няма да си отвориш устата.
— Казах вече, че обещавам.
Ускорявам хода си до портата. Там поразмърдвам малко ключа в ключалката, преди да отворя. Ето го Арман. Стискам му ръка, ръката, която носи моя пръстен на малкия пръст. Ето го с бледите очи, с белите вежди, пълното, червендалесто и пъпчиво лице и полувоенната униформа. До него разпознавам моя красив и нещастен Фараон. Милвам го и му говоря. Казвам „нещастен“, защото е жалко да носиш на гърба си ездач, който до такава степен ти измъчва устата. Въпреки строгите ни икономии в джоба си намирам бучка захар и добрите му устни веднага я лапват. И тъй като Момо пристига със старата Мену, която носи чаши и бутилки, поверявам му Фараон, като му поръчвам да махне зъбалеца и да му даде един леген ечемик.
Ето ни насядали в кухнята на малката входна кула; към нас са се присъединили Мейсоние и Пейсу, добродушни и въоръжени. Щом Арман взема пълната чаша в ръка — доста затруднен, не от чашата, разбира се, а от онова, което трябва да ни каже, — аз започвам пръв, решен да уредя на бърза ръка работата:
— Много съм доволен, че те виждам, Арман — казвам и се чукам с него (не смятам да изпия чашата си, никога не пия по това време, но Момо ще бъде щастлив да я нагъне пълна до три четвърти), — защото и аз точно щях да изпратя при вас някого да успокои Марсел. Горкият Марсел, сигурно е много обезпокоен.
— Значи, те са тук? — пита Арман, като се колебае между въпрос, отбелязващ факта, и обвинителния тон.
— Ама разбира се, къде искаш да бъдат? О, добре са си направили сметката! Намерихме ги на кръстопътя за Ригурди с куфарите. И ето че голямата казва: „Идвам да прекарам петнадесет дни с баба ми.“ Постави се на мое място: все пак не ми даде сърце да ги върна.
— Не са имали право — казва злобно Арман.
Сега е моментът да си покажа малко зъбите, като все пак запазя добродушния тон. Вдигам ръце към небето.
— Нямали право! Нямали право! Как говориш, Арман! Нямали право да прекарат петнадесет дена при баба си?
Тома, Мейсоние, Пейсу и старата Мену гледат Арман с мълчаливо неодобрение. И аз го гледам.
