Малвил

не трябва да дава и тъй като Малабар не може вече да бъде задържан, поемам поводите на Мелюзина от ръцете на Колен, яхвам я и вземам малко преднина, последван веднага от Тома. Щом стигаме до първия завой, тръгвам рава̀н, тъй като се страхувам Малабар да не тръгне много бързо, ако изгуби от погледа си кобилите. Тома веднага идва редом с мене и без да каже нито дума, ме поглежда със сурово лице.

— Тома?

— Да? — отговаря той със сдържан плам.

— На следния завой ще тръгнеш с Моргана в галоп и ще вземеш преднина. На пет километра има един каменен кръст. Ще ме чакаш там.

— Пак тайнственост — отговаря Тома без настроение, но все пак пришпорва лекичко Моргана. Тя потегля веднага с добре смазана походка.

— Тома!

— Да? (Все така е в лошо настроение и не ме поглежда.)

— Ако видиш нещо, което да те изненада, спомни си, че си на Моргана и не вдигай дясната си ръка. Ще се намериш на земята.

Той ме разглежда смаяно, после разбира. Лицето му веднага светва и забравяйки страха си от Моргана, се впуска в галоп. Лудньо! По чакълената настилка! Да беше поне тръгнал по долната страна на пътя!

Възпирам Мелюзина. На петнадесет метра зад мене Малабар започва леко да слиза и не е сега моментът да го карам да тича много бързо. Не съм недоволен, че съм сам; така ще помисля за нашето кратко посещение в Ла Рок. Само на петнадесет километра от Малвил. Друг свят. Друг начин на организация. Долният град, който скалата откъм север не е закриляла или недостатъчно е опазила, разрушен изцяло. Трите четвърти от населението — унищожени. Нито сянка от колективен живот, както така добре го бе видял Марсел. Глад, безделие, тирания. А освен това — несигурност. Зле пазена крепост въпреки добрите й защитни възможности. Оръжие в достатъчно количество, но което не смеят да раздадат. Най-богатата земя в кантона, но чиито плодове ще бъдат разпределени несправедливо. Нещастно, изгладняло и разединено градче със средни шансове да оцелее.

Не се боя вече от ларокци. Сега знам, че Фюлбер никога няма да ги накара да излязат срещу мен. Обаче за тях се боя, жал ми е. И в този момент, като повдигам тялото си в такт с полюляването на Мелюзина, вземам решение да им помогна с всички сили през следващите седмици и месеци.

Погледът ми попада на юздите; учудвам се, че на ръката ми няма пръстен. Спомням си за сцената в бокса. Какъв глупак е тоя Арман! Все едно да му дадеш едно камъче! Като че ли златото, придобито след деня на събитието, имаше някаква стойност! Не сме вече в тоя стадий или ако щете, още не сме стигнали до него. Върнали сме се на един много по-примитивен етап от оня на скъпоценния метал: етапа на размяната. Епохата на бижутата и на парите е още много, много далеч пред нас: може би внуците ни ще живеят в нея. Ние — не.

Мелюзина наостря уши, оживява се и на следващия завой един съвсем малък силует се изправя насред пътя, на няколко метра от нас, с коси, озарени от слънцето. Спирам кобилата.

Знаех си, че ще те посрещна — казва Евелин и приближава безстрашно насреща ми; изглежда съвсем дребничка и крехка до мощния кон. — Ония двамата ги оставих. Целуват се. Много важно! Като че ли не съществувам!

Смея се и слизам от коня.

— Ела, ще отидем при тях.

Качвам я отпред на седлото, където тя наистина заема съвсем мъничко място.

— Хвани се с две ръце за седлото.

Яхвам отново кобилата и прехвърлям поводите от двете страни на телцето й. Главата й не стига дори до брадата ми.

— Облегни се на гърдите ми.

Подкарвам отново Мелюзина в тръс и чувствувам, че Евелин трепери.

— Как е?

— Страх ме е мъничко.

— Облегни се още повече. Не се стягай! Отпусни се!

— Много подскача.

— Не можеш да паднеш, ръцете ми са като две прегради.

Размествам се, за да я хвана още по-здраво: двеста-триста метра изминавам в мълчание.

— Добре ли е сега?

— О, да! — казва тя с променен, звънлив глас. — Чудесно е! Аз съм годеницата на владетеля и сега той ме отвежда в замъка си.

Сигурно го е измислила, за да премахне страха си. Като говори, тя обръща глава към мен и аз чувствувам дъха й на врата си. След малко продължава:

— Ти би трябвало да превземеш Ла Рок и Курсьожак.

— Как да ги превзема?

— С оръжие в ръка.

Този израз сигурно е спомен от последния й урок по история. Последният. Завинаги.

— И какво би променило това? — питам аз.

— Ще пронижеш с меча си Арман и свещеника и ще станеш крал на страната.

Смея се.

— Ето програма, която напълно ми подхожда. Особено „пронизването с меча“.

— Значи, ще го направиш! — пита Евелин, обръща се и ме гледа с тържествен поглед.

— Ще си помисля.

Мелюзина започва да цвили, Малабар, който препуска здравата на тридесет-четиридесет метра зад нас, й отговаря, а пред нас на завоя се откроява Моргана, опряна безцеремонно на главата на Тома, който страстно целува Кати.

— О, колко са смешни тримата — казва Евелин.

— Еманюел, мога ли да взема Кати на седлото зад мене? — пита Тома, който ме гледа с празни очи.

— Не, не можеш.

— Но ти си взел Евелин на Мелюзина.

— Това не е същата тежест. Не е същият обем, нито е…

Щях да кажа: „нито е същият ездач“, но се сдържах заради Кати. В този момент пристигна силно възбуденият Малабар и тъй като Жаке от каруцата не е достатъчен, налага се Колен да слезе, за да го държи, докато Кати се качи до старата майка. Жителите на Блатото се радват, но не са учудени, тъй като на тръгване от Ла Рок Миет е открила скритите под чувалите куфари и като ги отворила, познала вещите на сестра си.

— Ела, Тома — казвам аз, — да тръгнем напред. Малабар ще стане неудържим, ако сме наблизо.

Когато преценявам, че преднината е достатъчна, тръгваме ходом.

— Еманюел — казва ми Тома задъхано, сякаш е тичал, — Кати би искала утре да ни ожениш.

Гледам го. Никога не е бил толкова хубав. Гръцката статуя, вътре в която е живял досега, е оживяла. Огънят на живота изтича от очите му, от ноздрите му, от полуразтворените му устни. Повтарям недоверчиво:

— Кати ли иска да ви оженя?

— Да.

— А ти?

Той ме гледа слисано.

— И аз също естествено.

— Не е толкова естествено. Все пак ти си атеист.

— Ако почнеш така, не си истински свещеник — отговаря ми той язвително.

— Не се заблуждавай — казвам му веднага. — Фюлбер не е истински, защото лъже. Аз — не. Не съм самозванец. Битността ми на свещеник се гарантира от вярата на хората, които са ме избрали. Аз съм израз на тяхната вяра. Ето защо гледам най-сериозно на религиозните ритуали, които те очакват от мене.