Семейството е с нас! Свещените връзки в нашия лагер!
За да прикрие объркаността си, Арман пъхва месестия си смачкан нос в чашата си и я изпразва.
— Да повторим ли, Арман?
— Няма да откажа.
Старата Мену мърмори, но налива. Чукам се, но не пия.
— Това, в което са сбъркали — казвам аз справедливо и разумно, — е, че не са искали позволение от Марсел.
— И от Фюлбер — допълва Арман, който е вече на средата на втората си чаша.
Но аз не смятам да му направя тази отстъпка.
— От Марсел, който щеше да осведоми Фюлбер.
Арман не е толкова глупав, че да не схване нюанса. Но той не се решава да говори в Малвил за декретите в Ла Рок. Изпива чашата си до дъно и я оставя. Момо може да я огледа: не е останала нито капка.
— Добре, и тогава? — пита Арман.
— Тогава — казвам аз и се изправям — след петнадесет дни ще ги доведем в Ла Рок. Можеш да го кажеш от мое име на Марсел.
Не смея да погледна към ъгъла, където е седнал Тома. Арман гледа към бутилката, но тъй като аз не давам и вид да му предложа трета чаша, той става, и без да каже дума за довиждане и да поблагодари, излиза от кухнята. Според мене това е от чиста непохватност: когато не вдъхва страх на хората, той не знае какви отношения да има с тях.
Момо слага зъбалеца на един щастлив кон. Легенът в краката му е до немай-къде изпразнен и облизан. Ездач и кон си отиват и двамата натоварени, вторият изпълнен с благодарност. Той не ще забрави Малвил.
— Довиждане, Арман.
— Довиждане — изръмжава той.
Не затварям веднага вратата. Гледам го как се отдалечава. Бих искал той да не чуе, когато Тома избухне. Прибирам бавно двете крила, поставям резетата и обръщам огромния ключ в ключалката.
Избухването е по-силно, отколкото мислех.
— Каква е тази подлост? — вика Тома, настъпвайки към мене с очи, излезли вън от орбитата.
Изправям се, поглеждам го без нито една дума и като му обръщам гръб, оставям го там и се запътвам към подвижния мост. Зад себе си чувам, че Пейсу му се кара:
— Хайде, хайде, момчето ми, какъв смисъл да си толкова образован и така глупав! Много добре знаеш, че Еманюел няма да върне момичетата! Не го познаваш!
— Но тогава — крещи Тома (защото той крещи!) — защо са всички тия щуротии?
— Можеш да го запиташ — казва Мейсоние грубо.
Чувам шум от тичане зад мене. Това е Тома. Настига ме. Разбира се, аз не го виждам, гледам подвижния мост. Вървя бързо с ръце в джобовете и с вирната брадичка.
— Моля те да ме извиниш — казва той с глух глас.
— Пет пари не давам за извиненията ти, не сме в някакъв салон.
Не много насърчаващо начало. Но какво друго може да каже, освен да продължи?
— Пейсу казва, че няма да върнеш момичетата.
— Пейсу се лъже. Утре те оженвам, а след петнадесет дена връщам Кати в Ла Рок да я люби Фюлбер.
Макар и със съмнителен вкус, думите ми имат успокояващо въздействие.
— Но защо е цялата тази комедия? — пита той с жаловит глас, който не му е присъщ. — Нищо не разбирам.
— Нищо не разбираш, защото мислиш само за себе си.
— Само за себе си ли мисля?
— А Марсел? Мислиш ли за него?
— И защо да мисля за Марсел?
— Защото на него ще се стовари всичко.
— Какво „всичко“?
— Отмъщението, намалените дажби и прочее.
Кратко мълчание.
— Ами аз не знаех — казва Тома засрамено.
Продължавам:
— Ето защо се ръкувах с тоя мръсник и му представих работата като бягство на две хлапачки. За да оневиня Марсел.
— И какво ще стане след петнадесет дни?
Пак малко е обезпокоен тоя глупак!
— Ами то се разбира от само себе си! Написвам на Фюлбер, че ти и Кати сте се влюбили, че съм ви оженил и че, разбира се, Кати трябва да остане при мъжа си.
— А кой ще попречи на Фюлбер тогава да си отмъщава на Марсел?
— А защо ще постъпва така? Работата е взела случаен обрат, който го обезоръжава. Не е имало заговор, Марсел не е замесен.
Продължавам с известна хладина:
— Та ето причината за „всички тия щуротии“, както ти казваш.
Продължително мълчание.
— Сърдиш ли се, Еманюел?
Вдигам рамене, оставям го и като се връщам обратно, запътвам се към Пейсу и Мейсоние. Остава ми още да уредя и тази история със стаята. Достойни хора! Не само приемат тя да им бъде отнета, но приемат с радост. „Милите деца, като си помислиш само!“ — казва разнеженият Пейсу, забравил, че току-що е нарекъл единия от тях „глупак“.
Те всички ще бъдат още по-разчувствувани на другия ден, когато бракосъчетавам Кати и Тома в голямата зала на жилището. Застанали сме както за литургията на Фюлбер: аз — с гръб към двата прозореца пред масата, която ми служи за олтар, а от другата страна срещу мене — другарите ми, в две редици. Просто да не повярваш, че старата Мену щедро е поставила на масата две дебели свещи, макар времето да е ясно и слънцето да навлиза на вълни през двата големи прозореца, като очертава на плочите два внушителни кръста. Всички, дори и мъжете, са с блеснал поглед. А всички, дори и Мейсоние, се причестяват в определения за това момент. Старата Мену лее сълзи, по-нататък ще кажа защо. Много по- различни са обаче сълзите на Миет. Тя плаче мълчаливо, сълзите се търкалят по свежите й бузи. Е да, миличка Миет. И аз виждам нещо несправедливо в тази слава, в това тържество, отдавани на момиче, за което няма подялба в любовта.
След церемонията дръпвам Мейсоние настрана и двамата се разхождаме назад-напред в първата крепост. В него е настъпила някаква тънка промяна. Лицето му е все така източено, сериозно, с много приближени очи и с навика си да премигва непрекъснато, когато е развълнуван. Не, това, което го променя, са косите му. По липса на бръснар те бяха поникнали отначало, както казах, право нагоре, а сега, след като са станали още по-дълги, падат назад, като внасят във физиономията му извивката, която й липсваше.
— Забелязах, че се причести — казах с безразличен глас. — Мога ли да те запитам защо?
Лек руменец нахлува по честното му лице и ето го, че премигва по обичайному.
— Поколебах се — казва той след малко. — Помислих обаче, че ако се въздържа, мога да оскърбя другите. Не исках да оставам настрана.
— Добре — казвам аз, — прав си бил. Защо да не дадем такова осмисляне на причастието? Някаква съпричастност.
Той ме гледа учуден.
— Искаш да кажеш, че ти му придаваш такъв смисъл?
— Разбира се. Социалното съдържание на причастието ми се струва най-важно.
— Най-важно?
Коварен въпрос. Струва ми се, че Мейсоние е на път да ме привлече на своя страна. Казвам „не“, но не
