за в бъдеще ще бъда съвсем обезоръжен, запазвам си правото да намаля от дните, ако тя не си изяде храната при следващото ядене. Тя се развиква:
— Я гледай ти, хитрец такъв, че какво ти пречи да ми сложиш купища храна в чинията?
Обещавам, че няма да има измама и че порцията й ще бъде определена с оглед на възрастта и според мнението на присъствуващите. Евелин сигурно има в крехкото си телце запаси от жизненост, защото след прекараната нощ по време на цялата тази сцена тя е бодра и весела. Едва накрая показва малко умора. Дори иска да стане, но аз не разрешавам. Тя ще спи до обяд, а на обяд ще дойда да я взема.
— Обещаваш ли, че ще дойдеш, Еманюел?
Обещавам и докато отивам към вратата, тя ме следи с поглед, а побледнялото й лице едва натежава на възглавницата. Очите й са огромни. Никакво тяло, почти никакво лице, нищо освен едни очи.
Като слизам долу с празната купичка на подноса, намирам на двора пред главната кула малка група. Тома, Пейсу и Колен с ръце в джобовете и Миет, която, изглежда, ме чака. И наистина, щом ме вижда, тя поема подноса от ръцете ми и тръгва да го отнесе в жилището, но не без да ми хвърли на тръгване поглед, който ме изненадва.
— Виж какво, Еманюел — започва Пейсу, — бихме искали да ти кажем, свършихме с подреждането на железарията на Колен. И сега скучаем.
— И Мейсоние ли?
— Мейсоние си намери работа — отговаря Пейсу. — Приготвя лъка, който ти си му поръчал. Жаке и Момо се грижат за животните. А ние, ние какво да правим? Няма все пак да си прекарваме времето в гледане как расте житото!
— Забележи — продължава Колен с ладиевидната си усмивка, — винаги бихме могли да кажем на жените да останат сутрин в леглото и там да им занесем закуската.
Смехове.
— Колен — казвам аз, — искаш ли един по задника?
— Все пак вярно е — продължава Тома, — потискащо е нищо да не вършиш.
Гледам го. Потиснат той не е. По-скоро, изглежда, му се спи. И не е толкова голямо желанието му за работа, най-малкото тази сутрин. Това, че е тук и взема участие в хора на безработните, докато има толкова силно желание да бъде другаде, е, защото не иска да изглежда, че прекалено много се държи за полите на жена си. Подемам:
— Добре правите, че ми го казвате, имам на ум цяла програма: първо, уроци по езда за всички. Второ: уроци по стрелба. Трето: надстрояване на стената при малкия замък на входа, която е в обсега на една стълба.
— Уроци по стрелба ли? — пита Колен. — Ще се прахосат патрони, нямаме толкова много.
— Ни най-малко. Нали знаеш малката карабина, която чичо ми беше дал? Намерих я. На тавана, с колкото искаш патрони. Това стига за тренировката.
Пейсу се тревожи по-скоро за крепостта. Баща му е бил зидар, а и той доста поработва и за крепостта не казва не. Още повече, че е докарал цимент с нещата от
— Все пак — казва той — не би трябвало да се разваля гледката, защото, като надстроиш стените, премахваш бойниците. А не е красиво без бойници. Нещо ще липсва на окото.
— Ще измислиш нещо — казвам му аз. — Сигурно има начин да се съчетаят красотата и сигурността.
Той прави гримаса на съмнение и клати строго глава. Но аз добре познавам Пейсу, той е във възторг. Сега ще мисли за тази зидария денонощно. Ще направи чертежи. Ще твори. А когато работата бъде свършена, всеки път като се връща от къра и доближи до входната крепост, ще си помисли, но без да каже на никого: „Аз, Пейсу, създадох това.“
— Тома — казвам аз, — върви им покажи как се оседлава. Вземи трите кобили, но не Беламур. Ще ви намеря в
Влизам в жилището и в дъното на голямата зала виждам и четирите жени много заети: двете по- възрастни и младите. Сега семейство Фалвинови има ясно мнозинство: три срещу една. Но старата Мену е в състояние да се брани. Когато отварям вратата, тя тъкмо свършва да ругае Фалвиница. Двете по-млади мълчат, едната, защото е няма, а другата — от благоразумие.
— Миет, можеш ли да дойдеш за момент?
Миет изтичва. Дръпвам я навън и затварям вратата след себе си. Вълнена закърпена поличка и избеляла блузка с къси ръкави — всичко съвсем чисто; тя е боса. Току-що е измила плочите на жилището и не е имала време да се обуе. Гледам босите й крака на камъните на двора, после — великолепната й черна грива и накрая — очите й, които по кротост приличат толкова много на очите на конете. После погледът ми пак се спуща на нозете й. Не зная защо, те ме вълнуват, макар че сами по себе си нямат нищо вълнуващо: те са широки и солидни. По-скоро защото, като са боси, завършват картината на дете-диваче, каквато е Миет тази сутрин. Казвам си, че това е Ева от каменната епоха, която се връща при мен от първоизворите на живота. Глупава мисъл. Сексуално надценяване би казал Тома. Като че ли той в този момент не изпада в надценяване!
— Миет, сърдита ли си?
Тя клати глава. Не е сърдита.
— Какво ти е?
Ново отрицание. Нищо й няма.
— Хайде де, Миет, преди малко ти ме погледна особено.
Тя стои пред мен послушна и затворена.
— Хайде, Миет, проговори, кажи какво не е в ред!
Очите й, приковани с кротост в мене, са пълни, струва ми се, с лек укор.
— Но обясни ми, Миет, моля ти се, какво става?
Тя ме гледа, отпуснала надолу ръце. Никакво движение, никаква мимика. Двойно онемяла.
— Миет, ти би трябвало да ми кажеш, ако нещо не е в ред, знаеш, че много те обичам.
Тя клати сериозно глава. Знае го.
— Тогава?
Безмълвие.
— Миет!
Хващам я за раменете, доближавам се до нея и я целувам по бузата. Тогава изведнаж тя обвива ръцете си около мен, стиска ме много силно, но без да ме целуне, и като се освобождава веднага, оставя ме и се прибира тичешком в жилището.
Сцената завършва толкова бързо, че стоя няколко мига вперил очи в тежката дъбова врата, която тя не е имала време да затвори след себе си.
Когато помисля за двата месеца, последвали тази сутрин, поразява ме преди всичко мудността, с която те преминаха. Не че ни липсваше работа. Стрелба, езда, надстрояване на стената на първата крепост (ние всички сме работници на големия Пейсу), а на това отгоре уроци по гимнастика за мен, както и по писане и смятане на Евелин.
Ние сме много заети и все пак нищо не ни кара да бързаме. Имаме много свободно време. Ритъмът на живота е бавен. Странно нещо, макар че дните имат същия брой часове, те ни се виждат безкрайно по- дълги. Всъщност всичката техника, за която се предполагаше, че улеснява работата ни — автомобили, телефон, трактор, машина за рязане на дърва, каменотрошачка, въртелива бичкия — наистина я улесняваше. Но резултатът бе, че машините ускоряваха времето. Искахме да извършим много неща прекалено бързо. Те бяха постоянно по петите ни и ни притесняваха.
Например по-рано, за да отидем в Ла Рок да съобщим на Фюлбер, че Кати и Тома са се оженили — да предположим, че не искам да го сторя по телефона, — щяха да ми трябват осем минути и половина с кола, и то заради многото завои. Отидохме с коне двамата с Колен, който държеше да ме придружи, без всякакво съмнение, за да види пак Анес, и ни беше необходим един цял час. А там, след като писмото ми бе предадено на Фабрьолатр, тъй като Фюлбер не беше още станал, не можеше да става и дума за тръгване веднага — след петнадесетте километра конете имаха нужда от малко почивка. На това отгоре на връщане, тъй като не исках да ги измъча много по калдъръма, тръгнах през прекия горски път, който много ни забави
