Малвил

поради затрупващите го нападали дървета. С една дума, след като бяхме тръгнали сутринта рано ние се върнахме на обед уморени, но доста доволни, Колен — че е могъл да говори с Анес, а аз — защото видях зелени стръкчета, наболи по земята и дори по дърветата, които изглеждаха мъртви.

Забелязвам, че и движенията ми стават по-бавни. Те се приспособяват към нашия ритъм на живот. Не се слиза от кон, както се излиза от автомобил. И дума не става да затръшнеш вратичката и да изкачиш стълбата през четири стъпала, за да видиш кой звъни по телефона. Още при входа слизам от коня, завеждам бавно Амарант в бокса й, свалям седлото, изтривам я и я чакам съвсем да изсъхне, преди да й дам да пие. Всичко — половин час.

Възможно е, тъй като няма вече медицина, животът да стане по-къс. Но ако се живее по-бавно, ако дните и годините не изминават вече под носа ни с ужасяваща скорост, ако човек има най-после време да живее, питам се какво е загубил.

Дори и отношенията между хората значително са се обогатили от това забавяне на нашия живот. О, там пък ако взема да сравнявам! Жермен, моят нещастен Жермен, който умря пред очите ни в деня на събитието, макар че бе най-близкият ми сътрудник в продължение на години, аз, така да се каже, не го познавах или, което е още по-лошо, познавах го само толкова, колкото да мога да го използувам. Ужасна дума „използувам“, когато става дума за човек. Но ето, и аз бях като всички, бързах. Вечно телефонът, пощата, автомобилът, годишните разпродажби на коне за езда в големите градове, счетоводството, бумащината, данъчният инспектор… Като се живее при един такъв ритъм, човешките отношения изчезват.

В началото на август ни дойде на гости старият Пужес; тръгнал с велосипед от Ла Рок за ежедневната си разходка и продължил чак до нас. Поздравявам издръжливостта на този седемдесет и пет годишен човек: тридесет километра отиване и връщане по неравните пътища, за да изпие две чашки вино. По моему заслужил ги беше. Но не може да се каже, че старата Мену го прие с разтворени обятия. Вземам бутилката от ръцете й и я пращам в жилището.

— Какво съм й направил? — пита жално старият Пужес и приглажда върховете на дългите си мустаци.

— Нищо — отговарям аз, — не обръщай внимание, женски настроения!

Всъщност много добре зная за какво го упреква старата Мену: задето е завел покойния й мъж преди четиридесет и седем години при Аделаид с известните последици за семейното спокойствие и с имената на свинете й. Половината век не е притъпил злопаметността на Мену.

— Смело постъпваш, като приемаш такова нещо в дома си — казва ми тя преди вечеря. — Един безделник, пияница, търчиженкар.

— Хайде, хайде, Мену, Пужес не търчи много вече освен на колело! А и не пие повече от тебе.

Пужес ми съобщава новини от Ла Рок. В неделния ден, в параклиса, посред литургия Фюлбер разобличил моята двуличност, точно така казал, и сигурно някаква не много учтива дума за Кати. Веднага си помислих; предизвиква ни. За щастие Марсел бил до Жюдит, с която, мисля, добре се разбира. Накратко, като видяла, че той става целият червен, сложила ръка на рамото му, обърнала се към Фюлбер и му казала посред службата:

— Господин свещеник, извинявам се, но аз идвам на църква, за да ми говорят за бога, а не за да слушам разказ за вашите лични разправии с господин Конт по повод на някаква девойка.

— И нали знаеш как говори тя: остро и сухо. Учтива, но с глас на фелдфебел. Наздраве!

— Наздраве.

— На другия ден той й намалил дажбата. Тогава тя обиколила градчето с дажбата си, за да я покаже на хората, и казала на Фабрьолатр: „Господин Фабрьолатр, кажете на господин свещеника, че му благодаря, задето ме кара да постя. Но ако утре не получа нормална дажба, ще отида да прося в Малвил.“ Абе няма да повярваш, Еманюел, на другия ден тя получи като всички.

— Което доказва отлично, че ритниците по задника не остават даром — казвам аз и го гледам.

— Така де! Така де! — отговаря ми уклончиво старият Пужес, като измъква от джоба си сламка за сокове и избърсва старателно дългите си жълтеникавобели мустаци.

Това не е само, така да се каже, от грижа за чистота. То е, за да ми подскаже, че чашата му е празна. Пак му я напълвам догоре. После запушвам бутилката с глух удар. За да не се надява.

Докато смуче първата чаша, Пужес разказва. Но при втората навярно счита, че ми е платил достатъчно. Мълчи. Втората е, така да се каже, гратис, както при Аделаид. Нужно е съсредоточаване. И аз се възползувам от мълчанието му, за да напиша писмо на Марсел, което той ще пусне в пощенската кутия на кулата, като предупреди с една дума заинтересования. Така няма да се изложи. В това писмо съветвам Марсел да организира двойна съпротива: едната — открита и учтива от Жюдит срещу Фюлбер. Другата — тайна и обидна срещу Фабрьолатр.

Пейсу се оказа единствен прав, когато каза, че житото при Ле Рюн щяло да „иска“ да навакса. На 1 август — наистина с голямо закъснение — класовете се бяха оформили, а на двадесет и пети бяха почти зрели и пак Пейсу забелязва един следобед от най-близкия синор стъпкани стебла, изядени класове и следи от стъпки.

— Това е язовец, и то голям, стига ти само да погледнеш разстоянието между крачките — казва той.

— Язовецът яде царевица или грозде — забелязва Колен.

Пейсу вдига рамене.

— Няма дори да ти отговарям — отговаря му все пай той. — Като няма царевица, какво си мислиш? В деня на бомбата това мръсно животно трябва да е било в дупката си. Язовецът дълбае надълбоко.

— И как се е хранил после? — пита Жаке.

Повторно вдигане на раменете.

— Не е ял, спал е.

Мисля, че Пейсу е прав. Вярно е, че по нашите места, където студовете са умерени и лесно се намира храна, язовецът не кара зимен сън. Но все пак в случай на глад навярно е запазил способността си да остане в дъното на дупката си и да живее по малко от собствените си запаси от мазнина в очакване на по- добри дни.

Военен съвет. За да изпъдим язовеца на времето, задоволявахме се с бавен огън, запален покрай пътя. Но този начин не ни се вижда достатъчно отмъстителен. Ние не искаме да го изгоним, това мръсно животно, искаме да го убием. Селската омраза към вредителя, който накърнява реколтата, нахлува по-силна от всякога в сърцата ни.

По склона на хълма от другата страна на Ле Рюн, на около двадесет крачки от житната нива, направихме малко прикритие в земята, отгоре със снопчета пръчки за покрив, опрян на четири греди. Покривът не е само за да скрие ловеца, но и за да го пази от дъжд и вятър. Мейсоние, на когото дължим плана за тази засада, стигна в тънкостите дотам, че сложи на дъното на окопа дебел решетест капак за изолация от земята. „Защото — каза той — през каучуковия ботуш, колкото и да е дебел, влагата отива нагоре по тялото.“

За да вардим на смени през нощта в нашия малък бункер, се организираме на групи, в които включваме и жените, по-младите, които от два месеца сме научили да стрелят и които се справят съвсем не лошо. Кати, разбира се, ще бъде с Тома. Миет, която очаквах да избере мен, избира Жаке. Което накарва Пейсу да вземе Колен, а аз — Мейсоние. В този момент Евелин — а това Миет сигурно го бе предвидила — ми прави сцена да дойде също в моята смяна и поради съпротивата ми започва гладна стачка, която ме принуждава да капитулирам.

Изминава седмица. Никакъв язовец. Макар и вонящ, той сигурно има чувствителен нос и ни е подушил. Вярно е, че от негова гледна точка вонящите сме ние. Няма значение, продължаваме да дебнем.

Така времето тече бавно като река. Събужда ме в зори дневната светлина. Откакто времето е толкова хубаво, оставям прозореца отворен. Обичам да гледам, когато се събуждам, развитието на растителността на отсрещния хълм. Невероятно е. Кой би повярвал преди два месеца, че ще видим толкова трева и толкова листа и не на дърветата — малко са оцелели, — а по нечувано множество дребни храсти, използували гибелта на големите им съседи, за да се размножат. Гледам и Евелин, заспала на канапето на Тома. Системата на гостоприемство срещу залци хляб и глътки мляко й позволи да остане в стаята ми два месеца, след като бе приета само за една нощ. Не смея обаче да сложа край на условията ни, ползата от тях бе