Застанал на синора на житната нива в ръка с оръжие, на което съм свалил предпазителя, сложил съм куршум в цевта и държа пръст на спусъка — малко е да се каже, че се колебая. Получил съм някакво пълно нервно затормозяване, което въпреки ясната ми преценка ме парализира. Аз също съм окаменял.
Единственият, който показва възбудата си, е Момо. Знам, че лесно се раздразва, но никога не съм го виждал да изпада в такъв бяс. Той тропа с крака, вдига ръце нагоре, размахва юмрук и крещи. Обладан е от някакъв безумен гняв и като обръща към мен блесналите си очи и щръкналата си коса, с глас и с движения ме заклина да сложа край на плячкосването. Той крещи пискливо:
—
Грабителите сигурно са се били помежду си или срещу някоя друга орда, защото дрехите им са на дрипи и тези мръсни дрипи показват бедрата, телата, гърбовете им. Виждам една нещастница, чиито набръчкани и отпуснати гърди висят чак до земята, а тя се влачи на четири крака от клас на клас. Тя е с обувки, но повечето са обвили краката си с парцали. Сред тях няма деца, нито съвсем млади, нито старци. Най- неиздръжливите са умрели. Тези, които виждам, са „в силата си“. Израз, който звучи жестоко, ако се приложи към тези скелети. Поразен съм от стърчащите кости на таза, на коленете, които изглеждат огромни, на ключиците. Като дъвчат, виждат се мускулите на челюстта им и от групата им се носи миризма на развалено, която ви задушава и ви се повдига.
—
Дясната ми ръка се е вкопчила в оръжието, но тя все още е отпусната надолу и дулото е насочено към земята. Не успявам да сложа пушката на рамото си. Към тези чужденци, тези грабители изпитвам безумна омраза, защото те изяждат нашия живот. И още, защото те са онова, в което и ние бихме могли бързо да се превърнем, ние, в Малвил, ако продължат да ни ограбват. Но в същото време изпитвам противно съжаление, което уравновесява омразата ми и ме довежда до безсилие.
—
Изведнаж той изминава тичешком десетте метра, които ни делят от глутницата, с крясък се нахвърля на най-близкия до него крадец и започва да го блъска с юмруци и крака.
— Момо! Момо! — вика старата Мену.
Някой се засмива, може би Пейсу. На мене също ми е смешно. От обич към Момо, защото една такава постъпка — толкова смешна и така детинска — му е много присъща. И защото всичко, което върши Момо, е без значение, защото Момо е като някакви скоби в сериозността на живота, защото Момо „не влиза в сметката“. Защото не мога да си представя, че някога нещо може да се случи на Момо. Той винаги е бил толкова закрилян — от старата Мену, от чичо ми, от мен, от другарите.
Половин секунда — твърде късно видях дивия поглед на човека. Четвърт секунда — твърде късно! — видях удара с вилата. Помислих, че го предотвратявам, като стрелях. Той вече бе нанесен. И трите зъбци на вилата се бяха вече забили в сърцето на Момо, когато куршумът ми удари противника му и му разкъса гърлото.
Те падат едновременно. Чувам нечовешки писък и виждам как старата Мену се втурва напред и се хвърля върху трупа на своя син. Тогава пристъпвам като автомат и пристъпвайки, стрелям. Отдясно, отляво, другарите ми пристъпват в една линия и също стрелят. Ние стреляме на месо, без да се прицелваме. Мозъкът ми е напълно бяло петно. Мисля: „Момо е мъртъв.“ Нищо не чувствувам. Вървя напред и стрелям. Не е необходимо да приближавам още, ние вече сме толкова близо. И все пак напредваме, механично, планомерно, като че ли сме косачи в някаква нива.
Вече нищо не мърда, но ние продължаваме да стреляме. До свършване на патроните.
ХIV
Никой от нас, освен старата Мену, не почувствува в момента смъртта на Момо, първо, защото тази смърт се сблъска у нас с някакво чувство на недоверчивост и особено защото нашествието на бандата, която току-що бяхме унищожили, ни потопи две седмици от сутрин до вечер в изтощителен труд.
Най-напред трябваше да погребем мъртвите. Това бе една ужасна задача, усложнена още и от обстоятелството, че забраних доближаването до тях. Боях се те да не са носители на паразити — разпространители на епидемии, срещу които щяхме да бъдем беззащитни. Спомнях си, че бълхата може да пренася чума, а въшката — петнист тиф. Лошото състояние на тия нещастници, както и фактът, че идеха без съмнение много отдалеч, ако се съди по парцалите, които мнозина от тях носеха на краката си, ги правеха още по-съмнителни.
Изкопахме един трап близо до мястото с труповете и в него наредихме снопове съчки, над съчките — цепеници, така че последният ред дърва да бъде на равнище на житната нива. После с помощта на примка, сложена на края на една върлина, сложихме по едно въже на краката на всеки мъртвец и го теглихме на голямо разстояние от нас, така че да бъде поставен отгоре на кладата. Имаше всичко осемнадесет мъртви, от които пет жени.
Беше единадесет часът вечерта, когато хвърлихме последната лопата пръст върху още топлата пепел. Не исках да се върнем в Малвил с дрехите, които бяха на нас. Позвъних на входната врата и когато Кати излезе, казах й да потърси Миет и да й помогне да донесат два котела, пълни с вода. Щом ги донесоха, сложихме вътре дрехите си, заедно с бельото, и влязохме голи в замъка, за да се изкъпем един след друг в банята на главната кула. Огледахме се внимателно, но не намерихме на никого паразити. На другия ден накладохме голям огън с дърва под двата котела пред малката входна крепост и дълго изварявахме дрехите, преди да ги внесем в замъка и да ги прострем да съхнат.
Вечеряхме шестимата в голямата зала на жилищното помещение. Кати ни обслужваше. И Евелин беше там, но аз не й заприказвах и тя не посмя да се доближи до мене. Миет, Фалвина и старата Мену бдяха при Момо в малкия замък при входа. Вечерята премина в мълчание. Бях грохнал от умора, безчувствен. Освен глупавото животинско задоволство, че ям, пия и възстановявам силите си, изпитвах само огромна нужда от сън.
Не можеше да става и дума обаче. Трябваше да се вземат решения, и то още същата вечер, след като се нахраним; да направим събрание. Не исках на него да присъствуват жените. Имах да казвам на Тома много неприятни неща, а не исках да ги казвам в присъствието на Кати. Не желаех също Евелин, която не бях изгонил от стаята си, но на която не говорех, да стои при разискванията.
По лицата около мен бяха изписани умора и отчаяние. Започнах да говоря с безизразен глас и много предпазливо.
— Прекарахме — казах аз — извънредно тежки часове. Бяха допуснати грешки. Заедно трябва да си извадим заключения и нека всеки да каже мнението си за станалото.
Настъпи продължително мълчание и аз казах:
— Започвай, Колен.
— Е добре, аз, виждаш ли — започна Колен със задавен глас и без да гледа никого, — мъчно ми е за Момо, но ми е мъка и за онези, които убихме.
— Мейсоние?
— Аз мисля, че организацията не беше добра — каза Мейсоние — и че имаше редица постъпки на недисциплинираност.
И той казва това, без да поглежда никого.
— Пейсу?
Пейсу повдига широките си рамене и опира на масата мощните си длани.
— Горкият Момо — казва той, — не може да се каже, че си го е търсил, но все пак, както казва Колен…
Той спира дотук.
— Жаке?
— Аз мисля като Колен.
— Тома?
Извиках го последен, за да покажа, че го държа на разстояние, но тази отдалеченост сам той я беше приел предварително, като не зае стола до мен, оставен свободен от Евелин. Тома се поизправя. Той не
