обръща глава към мене, гледа пред себе си и ми показва напрегнатия си профил. Макар и седнал малко вдървено на стола си, ръцете му са в джобовете — нещо, което не му е привично. Предполагам, че ги държи там не от разпуснатост, а защото те сигурно малко треперят.
Той казва с глас, който с мъка овладява:
— Тъй като Мейсоние говори за прояви на недисциплинираност, бих искал да кажа, че трябва да се укоря за две такива. Първо: след изстрелите Еманюел ми каза да не се обличам и да сляза както съм, с оръжие. Аз обаче се забавих в обличане и стигнах до входната кула много по-късно, така че не можах да помогна на Мену да задържи Момо.
Преглъща слюнката си.
— Второ: вместо да остана на пост на крепостта с Кати, както Еманюел ми бе наредил, реших на своя глава да отида като подкрепление при Ле Рюн. Давам си сметка, че съм извършил сериозна грешка, като съм оставил Малвил без защитник. Ако бандата, с която се разправяхме, беше организирана, тя би могла да се раздели на две: една група щеше да ни привлече на Ле Рюн чрез плячкосване на житото ни, а през това време другата група щеше да завладее замъка.
Ако не познавах така добре Тома, щях да кажа, че словото му е умело. Защото, осъждайки се, той ни обезоръжава. Как да произнесеш обвинителна реч срещу обвиняем, който се самообвинява? Но всъщност аз зная: тук няма нищо друго, само неговата собствена суровост. Единствената му хитрина — ако приемем, че проявява хитрост — е, че гледа да оневини жена си. Много мило, но и твърде опасно. Защото в простъпките, които той признава, аз си имам едно на ум за ролята на Кати и ще го кажа.
Казвам с безпристрастен глас:
— Благодаря ти за откровеността, Тома. Мисля обаче, че прекалено много прикриваш Кати. Питам те: нали тя те накара да се облечеш и те забави?
Гледам го. Зная, че няма да предпочете лъжата.
— Тя — отговаря той с леко разтреперан глас. — Но щом като съм възприел думите й, аз съм отговорен за закъснението.
Това признание му струва, и то не малко. Силно е засегнат. Но въпреки всичко няма да го пусна.
— Като стигнахте в крепостта, не беше ли Кати, която ти внуши да слезете до Ле Рюн, за да видите какво става?
— Тя беше — отговаря Тома и силно се изчервява. — Но и аз бях виновен, че приех. Ето защо единствен съм отговорен за тази грешка.
Казвам рязко:
— И двамата сте отговорни. Кати има същите права и същите задължения като всички нас.
— Освен дето няма право да присъствува на събранията, на които я критикуваш — заявява Тома със стиснати устни.
— Исках да й спестя това. Но ако смяташ, че тя трябва да бъде изслушана, върви да я доведеш. Чакаме те.
Мълчание. Всички го гледат. Очите му са наведени, а ръцете — пъхнати дълбоко в джобовете. Устните му треперят.
— Не е необходимо — казва най-после той.
— В такъв случай предлагам да обсъдим гледището на Колен, което, ако не се лъжа, е и на Пейсу, и на Жаке.
— Не съм свършил да говоря! — казва Тома.
— Добре де, говори! Говори! — казвам нетърпеливо. — Всеки път все тоя номер! Никой не ти пречи да говориш!
Тома продължава:
— Готов съм да понеса последиците от грешките, които съм допуснал, като напуснем двамата с Кати Малвил.
Вдигам рамене и понеже той мълчи, питам:
— Свърши ли?
— Не — отговаря той глухо. — Понеже до ново нареждане все още съм член на Малвил, имам право да кажа мнението си по въпроса, който обсъждаме.
— Добре де, кажи го! Кой ти пречи?
Той помълчава и продължава с малко по-сигурен глас:
— Не съм на мнението на Колен. Не мисля, че има основание да съжалява, задето е убил грабителите. Мисля, обратно, че Еманюел допусна грешка, като не се реши по-рано да стреля. Ако не беше чакал толкова, Момо щеше да е още жив.
Няма възгласи „о!“, нито, както се казва, „разни движения“, но неодобрението се чете по лицата. По изключение обаче няма да действувам ловко. Няма да се възползувам от народното мнение. Изводът е много сериозен. Казвам с равен глас:
— Изразяваш се нетактично, Тома, но не е невярно. Ще си позволя обаче да те поправя. Не съм допуснал една, а две грешки.
Поглеждам другарите и замълчавам. Мога да си позволя да мълча. Възбудил съм до крайна степен вниманието им.
Продължавам:
— Първа грешка и тя е от общ характер: показах се прекалено слаб по отношение на Евелин. Чрез гледката на възрастен мъж, който се оставя да го води за носа едно момиченце, въведох елемент на разпуснатост в нашата общност и допринесох за разпускане на дисциплината. Конкретна последица от това разпускане: ако Евелин не беше в ръцете ми в момента, когато напусках Малвил, за да тичам към Ле Рюн, щях да мога да помогна на старата Мену да задържи Момо поне до пристигането на Тома.
Спирам за малко и добавям:
— Ако казвам това, Тома, то не е, за да се отдам на насладите на самокритиката, а за да ти покажа, че везните показват еднакво моята слабост към Евелин и твоята слабост по отношение на Кати.
— Да, но все пак Евелин не ти е жена — казва Тома.
Казвам хладно:
— В това виждаш ли отегчаващо обстоятелство?
Той мълчи объркан: искаше да каже, мисля, че обстоятелството, че е женен за Кати, смекчава вината му. Обаче не държи да изясни бележката си публично, тя ще подчертае слабостта му. Представата му за властвуващ съпруг е условна, а в неговия случай свръхневярна.
— Втора грешка: както казва Тома, аз недостатъчно бързо се реших да стрелям по грабителите.
Мейсоние вдига ръце към небето.
— Нека бъдем справедливи! — извиква той. — Ако има някаква грешка, не си я извършил ти единствен. Никой измежду нас не се бе запалил да стреля по тия нещастни хора. Те бяха толкова изпосталели! Бяха тъй гладни!
Казвам:
— Тома, и ти ли почувствува това?
— Да — отговаря той без колебание.
Обичам тази сурова прямота у него: той не лъже, дори ако от това твърденията му ще бъдат омаловажени.
— В такъв случай — казвам аз — ще трябва да заключим, че грешката е била обща.
— Да — възразява Тома, — но ти си отговорен повече от всички, защото ти си командирът.
Вдигам ръце към небето и възклицавам буйно:
— Именно! Там е въпросът! Командир ли съм? Командир ли е човек, когато посред боя от групата, която се предполага, че той командува, двама души не се подчиняват на заповедите му?
Надвисва мълчание и аз го оставям да надвисне. Нека малко натежи. И Тома да се попече малко на своя огън.
— Според мен тук има едно положение, което никак не е ясно — заявява Колен. — Имаме събрания и решения, които вземаме всички заедно. Добре. На събранията Еманюел играе важна роля. Никога обаче не сме казали, че в случай на крайна необходимост и когато няма време да се разисква, Еманюел ще поеме командуването. И според мене нека си го кажем. Да се знае, че в случай на спешност не може да се
