обяснявам защо.
— Сега и аз ще ти задам един въпрос — казва Мейсоние: — Само за да отстраниш Газел ли накара да те изберем за свещеник на Малвил?
Ако Тома ми беше задал този въпрос, щях да помисля два пъти, преди да отговоря. Знам обаче, че преценката на Мейсоние няма да е прекалено бърза. Той ще предъвква бавно думите ми и ще извлече благоразумни изводи. Отговарям му, като същевременно претеглям думите си:
— Да речем, защото според мен всяка цивилизация се нуждае от някаква душа.
— И тази душа е религията?
Той произнася това изречение с гримаса. В него има две думи, които не му харесват: „душа“ и „религия“. Две думи, които отдавна са изживели времето си. Мейсоние е идеологически подкован.
— При настоящето състояние на нещата, да.
Той обмисля твърдението ми, което същевременно е едно стесняване на нещата. Мейсоние е бавен, той пристъпва крачка по крачка. Не е лекомислен, кара ме да уточня.
— Душата на нашата настояща цивилизация тук, в Малвил?
Интонацията му поставя кавички на „душа“, сякаш хваща думата отдалеч, с щипки.
— Да.
— Искаш да кажеш, че тази дума е онова, в което вярват по-голямата част от хората, живеещи в Малвил?
— Не само това. Това е и онова, което съответствува на нашето настоящо равнище на цивилизация.
Всъщност нещата са малко по-сложни. Опростявам, за да не го засегна. И все пак го засягам. Той се поизчервява и започва да премигва: значи, ще контраатакува.
— Но тази „душа“, както казваш ти, това би могло да бъде и една философия. Например марксизмът.
Дойдохме си на думата.
— Марксизмът се отнася за индустриалното общество. Той не е подходящ за първичния аграрен комунизъм.
Той спира да върви, застава лице с лице и ме гледа. Изглежда силно замислен за това, което съм му казал. Още повече, че го казах спокойно, сякаш съобщавах някакъв факт.
— Така ли определяш ти нашето малко общество в Малвил? Като първичен аграрен комунизъм?
— Че какво друго?
Той продължава с доста жалко изражение:
— Ами че този първичен аграрен комунизъм не е ли истинският комунизъм?
— Не си ти, когото трябва да уча на тези неща.
— Това връщане назад ли е?
— Много добре го знаеш.
Любопитно нещо. Макар че не съм марксист, той като че ли има повече доверие в моята преценка, отколкото на своята. Изглежда съвсем успокоен. Щом вече не може да се стреми към истинския комунизъм, нека поне го запази в представите си като идеална крайна цел.
Продължавам:
— Това е крачка назад в смисъл, че знанието и технологията са унищожени. Следователно съществуването е по-несигурно, по-застрашено. Това обаче не означава, че сме по-нещастни. Напротив.
Веднага съжалявам за казаното, защото човекът, който стои пред мене — сещам се изведнаж за това, — е изгубил всички свои близки преди два месеца. Но Мейсоние няма вид да си спомня тези неща, нито пък изглежда шокиран. Той ме гледа, кимва с глава бавно, без да каже нито дума. Значи, и той е почувствувал, че от
И аз мълча. Размислям. Стойностите са се променили, там е всичкото. Например Малвил. Преди Малвил беше нещо донейде изкуствено: един реставриран замък. Живеех в него сам. Гордеех се с него и наполовина от тщеславие, наполовина от интерес се гласях да го отворя за туристи. Днес Малвил е нещо съвсем друго. Това е едно племе със земя, стада, запаси от сено и жито — другари, единни като пръстите на ръката, и жени, които ще носят нашите деца. Това е и наше убежище, нашата бърлога, орловото ни гнездо. Стените му ни пазят и ние знаем, че ще бъдем погребани вътре в тях.
Тази вечер на масата Евелин, която продължава да кашля, взема мястото на Тома от дясната ми страна. Той се отмества с един стол, без нищо да каже, тъй като Кати се настанява при него отдясно. Сега на масата сме дванадесет, но останалите места са си все същите, само дето Момо, кой знае защо, е седнал на мястото на старата Мену на долния край на масата, а тя сега е отляво на Колен. Така Момо се радва на завидно стратегическо положение. Когато дойде зима, гърбът му ще бъде към огъня. Но най-вече гледката му е добра с Кати — негова съседка отляво, и Миет от другата страна на масата. И докато се тъпче, той поглежда ту едната, ту другата. Погледът му не е съвсем един и същ. Към Кати то е нещо като приятна изненада: султанът вижда ново лице в харема си. Към Миет този поглед е обожание.
Във всеки случай Кати не изглежда притеснена от близостта на Момо. Тя не е враг на ухажванията. Навярно по-скоро намира, че другарите на Тома са твърде въздържани. А с Момо тя е задоволена. Погледите му са сбор от невинността на дете и безсрамието на сатир. Впрочем близостта му не е неприятна. Откакто Миет го къпе, той не дразни вече обонянието. Освен дето слага в устата си огромни залци и после ги натиква с пръсти, иначе е съвсем приличен. Впрочем Кати се намесва енергично. Взема чинията му, нарязва месото на малки късчета, накъсва и хляба му и отново намества всичко пред него. Очарован, той я изчаква. Когато тя свършва, той протяга дългата си маймунска ръка, потупва я два-три пъти по рамото и казва:
Именно от реакциите на Мену се боях, когато доведох Евелин и Кати в Малвил. Те бяха много сдържани. „Бедни мой Еманюел — каза ми тя, — сега пък ни докарваш още две пикли и две кобили.“ Иначе казано, излишни гърла. Но сега, откакто житото при Ле Рюн покара, старата Мену не се страхува толкова от глада. А пък със сватбата в Малвил тя е на седмото небе. Винаги е обичала сватбите. Когато някой се женеше в Малжак, дори и да бяха хора, които слабо познаваше, тя изоставяше всичко в
Момо е като заслепен и от Евелин, но Евелин не му обръща никакво внимание. Тя не сваля очи от мен. Срещам ги, когато обърна глава, а и когато не я обръщам, ги чувствувам. Имам усещането, че профилът ми отдясно ще започне да се сгорещява от много гледане. А оставя ли вилицата си и сложа дясната си ръка на масата, веднага една малка лапа се пъхва под моята.
След вечеря, като ставам да се поразтъпча в голямата зала, Кати идва при мене.
— Бих искала да ти кажа нещо.
— Я гледай — казвам аз, — не те ли стеснявам вече?
— Както виждаш — усмихва се тя.
Като се изключи това, че очите й нямат същата животинска кротост, тя много прилича на сестра си. За сватбата си е махнала крещящите украшения и е облякла извънредно скромна тъмносиня рокля с малка бяла якичка. Така тя изглежда много по-добре. На лицето й е изписано тържество и щастие. Бих предпочел да видя само щастие. Както и да е, тя излъчва топлина, която залива всеки един от нас. В това мисля има някаква щедрост. О, нищо общо с Миет, която е самата всеотдайност. Но както и да е, спомням си, че Кати наряза свинското на Момо и че няколко пъти се наведе с безпокойство към разкашлялата се Евелин.
— Все така студен ли ме намираш? — питам аз, прехвърлям ръка през врата й и я целувам по бузата.
— Хей, хей! — вика Пейсу. — Пази се, Тома!
Смехове. Кати ми връща целувката, между другото наполовина по устата, и се освобождава, без да
