бърза ни най-малко, очарована, че прибавя и моя скалп на колана си. И аз съм доволен. Обстоятелството, че никога няма да спя с Кати, внася в отношенията ни приятна свобода.
— Първо — казва тя, — благодаря за стаята.
— Трябва да благодариш на тези, които са ти я дали.
— Благодарих вече — отговаря тя непринудено. — На теб ти благодаря за посредничеството. Също и за това, че ме прибра в Малвил. Изобщо — продължава тя някак внезапно объркана, — благодаря за всичко.
Виждам, че намеква за дребното скарване, което Тома сигурно й е разправил, и се усмихвам.
— Бих искала да ти кажа — продължава тя, като понижава глас, — че Евелин сигурно ще има криза тази нощ. Ето два дни вече, откакто кашля.
— Е и какво трябва да се направи, когато има криза?
— Нищо особено. Стоиш при нея, успокояваш я, ти имаш одеколон, ще й сложиш на челото и на гърдите.
Забелязвам пътем това „ти“. По лицето на Кати виждам, че предстои най-трудното за казване. Решавам да й помогна.
— Аха, ти искаш аз да се грижа за нея тази нощ?
— Да — отговаря тя с облекчение. — Баба ми, нали разбираш, ще се изплаши, ще се щура около нея и непрекъснато ще приказва — точно обратното на онова, което трябва да се направи.
Добро описание на Фалвиница. Кимвам с глава.
— Тогава — продължава тя, — ако Евелин получи криза, баба ми може ли да те потърси?
Разтърсвам отрицателно глава.
— Няма да може. През нощта вратата на главната кула е заключена отвътре.
— И не може ли за една вечер?…
Отговарям строго:
— Абсолютно невъзможно. Наредбите за сигурност не допускат изключения.
Тя ме гледа много разочаровано.
— Има разрешение — казвам аз. — Да настаня Евелин в моята стая на освободеното от Тома канапе.
— Би ли го направил? — пита тя радостно.
— Защо не?
— Само че предупреждавам те — казва Кати чистосърдечно. — Настаниш ли я в стаята си, свършено е. Няма вече да иска да излезе оттам.
Усмихвам се.
— Не се безпокой. Все ще излезе един ден.
И тя се усмихва. Виждам, че е безкрайно облекчена.
Евелин, която през нощта след пристигането си в Малвил спа заедно с Фалвиница и Жаке на втория етаж на жилището, проявява луда радост при съобщението, че двамата с нея ще делим една стая. Тя обаче няма време да я изживее. Едва ляга на канапето — а Миет, която ми помага да й направя леглото, току-що е излязла, — и кризата започва. Тя се задъхва. Носът и се свива, пот тече по челото й. Никога не съм виждал човек да има криза от астма и това, което виждам, е ужасно: човешко същество, което не успява да си поеме въздух. Необходими ми са няколко секунди да овладея вълнението си. Това е първото нещо, което трябва да направя, защото Евелин ме гледа с очи, пълни с мъка, и аз трябва да се успокоя, за да успокоя и нея. Облягам я седнала на възглавниците, но те не издържат, тъй като канапето няма облегалка. Вземам я на ръце и я пренасям на моето легло. Това е едно голямо легло за двама души, наследено от чичо ми, с дебела възглавница като облегалка, до която я подпирам. Избягвам да я гледам. Като я чувам как се бори, за да си поеме въздух, имам чувството, че ще се задуши. Газеничето свети слабо, но нощта е ясна и аз различавам сгърчените й черти. Отварям широко прозореца и като вземам от скрина последното шише одеколон, намокрям една кърпа и разтривам с нея челото й и горната част на гърдите. Тя вече не ме гледа. Не е в състояние да говори, очите й са втренчени право напред, главата й е отметната назад, по бузите й се стича пот — кашля и се задъхва. Понеже косите сякаш й пречат, като падат непрекъснато на челото й, потърсвам в чекмеджето на бюрото си някаква връв и ги връзвам.
Ето с какво разполагам, за да й помогна: едно шишенце одеколон и парче връв. Нямам медицински речник, познанията ми в тази област са слаби и боя се, че десетте тома на „Ларус“ от чичо ми не могат да ми бъдат от никаква помощ. Едвам успявам все пак да прочета — защото газеничето свети слабо — какво пише за астмата. Откривам само имена на изчезнали лекарства: беладона, атропин, новокаин. Разбира се, няма да ми дадат народна медицина. А точно това би ми трябвало.
Гледам Евелин. Докосвам с пръсти нашата нищета, безсилието ни. Мисля и за това какво би се случило, ако имам нова криза от апандисит, след като от немара не се оперирах, когато можех да направя това.
Сядам до Евелин. Тя ме поглежда с такава мъка, че ми се свива гърлото. Говоря й, казвам й, че ще й мине, но когато очите й не гледат в моите, я наблюдавам. След малко забелязвам, че тя изпитва по-голяма трудност да изхвърли въздуха от гърдите си, отколкото да го вдишва. Кой знае защо, си бях въобразил обратното. Ако схващам добре, тя се задушава два пъти: защото не изхвърля достатъчно бързо нечистия въздух и защото не вдишва достатъчно бързо новия. Блокирането изглежда обаче по-голямо по посока на издишването. На това отгоре има кашлица. Тя, предполагам, е, за да изхвърли онова, което пречи на дишането. Суха кашлица, която я разтърсва и изтощава. И съвсем нищо не изхвърля.
Като гледам как мършавите й гърди се свиват и повдигат, ми идва нещо наум. Ами ако й помогна да диша с механични движения? Не като я сложа да легне по гръб, а така както е, в положение, което би й позволило да кашля и при нужда да храчи. Сядам на леглото, облягам се на твърдата възглавница и като я повдигам, я настанявам между краката си, но с гръб към мене. Тогава поставям двете си длани на горната част на ръцете й и съпътствувам издишването й с двойно движение. Натискам раменете й напред и същевременно навеждам малко гръдния й кош. За вдишването правя обратното: дръпвам раменете й назад и изтеглям гърдите й към себе си, докато гърбът й докосне гърдите ми.
Не зная дали това, което правя, е полезно. Не зная дали един лекар не би, намерил усилията ми за смешни. Но сигурно донасям на Евелин някакво облекчение — най-малкото душевно, — защото след малко тя ми казва с изтощен, едва чут глас:
— Благодаря, Еманюел.
Продължавам. Тя се отпуска съвсем в ръцете ми, но след известно време забелязвам, че въпреки неимоверната лекота на тялото й, то ми се струва по-тежко за раздвижване. Предполагам, че като се прибави умората, от време на време задрямвам, защото виждам, че останалото без масло газениче е изгаснало, без да съм го усетил.
Посред нощ трябва да е било — защото съм оставил ръчния си часовник на бюрото и съм загубил всякаква представа за времето. Евелин бива разтърсена от продължителен пристъп на кашлица и с неясен глас иска кърпичката ми. Чувам я как дълго храчи. Пристъпът се повтаря неколкократно, придружен всеки път с храчене. После тя пада изтощена, но облекчена на гърдите ми.
Когато отново отварям очи, вече се е съмнало, слънце залива стаята, аз съм легнал напреко на леглото в неудобно положение е дълбоко заспалата в ръцете ми Евелин. Навярно по време на сън съм се отпуснал и съм легнал така изкривен. Като ставам, лявото ми бедро е схванато, боли ме. Понеже и Евелин е изкривена като мен, слагам я изпъната и удобно в леглото и дори успявам да махна връвчицата от косите й, без да я събудя. Очите й са подсинени, бузите — хлътнали, лицето — бяло и ако не е дишането, човек би я помислил за мъртва.
В единадесет часа я събуждам, тъй като й донасям на табличка купичка с топло и подсладено мляко и филийка домашен хляб, намазана с масло. Цяла история, докато я накарам да глътне каквото и да било. Най-после почти успявам ту с ласкави думи, ту със заплахи. Заплахата — тъй като множественото число е силно казано — е да й кажа, че ако не яде, още същата вечер ще си отиде в леглото на втория етаж. Така карам за два или три залъка, после, изведнаж с нечувана бойкост тя обръща изнудването срещу мен. Отказва решително да се храни, ако не й обещая да я оставя в моята стая. В края на краищата стигаме до компромисно решение. С всяка глътка мляко тя спечелва един ден. С всеки залък — още един. Ние постигаме съгласие след множество дърления какво трябва да се разбира под „глътка“ и под „залък“.
Когато Евелин свършва закуската си, аз й дължа двадесет и два дни гостоприемство. Тъй като се боя, че
