силните очни атаки, разменени над главата му, от известно време се забавлява в следене на всичките ми движения. — Как се казваш?
— Евелин — отговаря тя, впила сериозно в мене подсинени хлътнали очи, които заемат повече от половината на мършавото й лице, врамчено в руси, съвсем остри коси, дълги до лакътя й.
Хващам я с две ръце под мишница и я вдигам до лицето си, за да я целуна, а тя веднага обгръща с краката си кръста ми и слага двете си мършави ръце около врата ми. Докато отвръща на целувките ми с щастливо изражение, тя се вкопчва в мен с крака и ръце, и то със сила, която ме изненадва.
— Виж какво — обръща се към мене Марсел, — ако имаш свободна минутка, бих искал да те видя в моето дюкянче, преди да се върнат ония мръсници.
— На драго сърце — отговарям аз. — Вие двамата (казвам на Кати и Тома) вървете да помогнете на Колен да натовари каруцата си. Слез, Евелин, остави ме — мъча се да отворя слабичките ръце на Евелин, а през това време Кати улавя Тома за ръка и го повлича по улицата.
— Не, не — казва Евелин и се притиска до мен. — Поноси ме така до Марсел.
— Ще слезеш ли, ако те понося?
— Обещавам ти.
— Няма да се отървеш лесно, ако й отстъпваш на тази проклетия — казва Марсел.
Той добавя:
— Тя живее при мене, откакто падна бомбата. Кати се грижи за нея. И, вярвай ми, понякога е много мъчително, като знаеш, че страда от астма. Нощем съвсем не е леко.
Значи, това е сирачето, за което разправяше Фюлбер, за което „никой в Ла Рок не искал да се грижи“. Какъв неприятен човек! Той лъже, както диша, дори и когато не е нужно.
Марсел ме отвежда не в дюкянчето си, където биха могли да ни видят, а в една мъничка трапезария, чийто прозорец гледа към малко по-голям двор. Забелязвам веднага люляците. Запазени от четирите стени, те са опърлени, но не са горели.
— Виждаш ли? — казва Марсел с блясък на удоволствие в черните си очи. — Имат пъпки! Не са загубени моите люляци, ще оживеят. Седни, Еманюел!
Подчинявам се и Евелин веднага се настанява в краката ми, сграбчва двата ми палеца и като се обръща с гръб към мене, ги кръстосва на гърдите си.
Сядайки аз гледам на ореховия скрин полиците, където Марсел е наредил книгите си. Само от библиотека „Пош“ и „Клуб“. Защото книгите от библиотека „Пош“ се купуват навсякъде, а за „Клуб“ не е необходимо да се влиза в книжарница, за да ги имаш. За пръв път Марсел ме учуди, когато бях на дванадесет години. Преди да вземе една книга, която искаше да покаже на чичо ми, видях го, че си сапунисва дълго ръцете на кухненската мивка. А когато дойде, установих, че не бяха станали по-бели. Широки, кожата като щавена, с черно в месестата част.
— Нищо нямам да те почерпя, Еманюел — казва той и сяда срещу мен.
Той поклаща тъжно глава.
— Видя ли?
— Видях.
— Забележи, нека бъдем справедливи. Отначало Фюлбер ни беше полезен. Той ни накара да погребем мъртвите. В известен смисъл той дори ни върна смелостта. Но заедно с Арман малко по малко взе да затяга винтовете.
— И вие не реагирахте?
— Когато поискахме да реагираме, бе вече много късно. По-скоро в началото не бяхме достатъчно недоверчиви. Тоя Фюлбер има златен език. Каза ни: „Трябва да се пренесат всичките стоки от бакалницата в замъка, за да се избегне плячкосването, защото собствениците са мъртви.“ Добре, това изглеждаше разумно. Така и направихме. Същите разсъждения за колбасите. После ни каза: „Няма защо да държите пушките. Хората ще вземат да се избиват. Трябва да ги приберем и тях в замъка.“ Добре, и това също не беше глупаво. И какъв смисъл да пазим пушките, когато няма вече дивеч? И в един прекрасен ден, виждаш ли, забелязахме, че в замъка има всичко: фураж, жито, коне, прасета, колбаси, бакалски стоки и пушки. Дори не споменавам кравата, която ни докара. И това е. Замъкът разпределя всеки ден дажбите на хората. А дажбите се менят от човек на човек, нали ме разбираш? Също и от един ден до друг, според благоволението на господаря. Ето по този начин ни държи Фюлбер. Чрез дажбите.
— А Арман, каква е неговата роля в тази история?
— Арман ли? Той е светската власт. Терорист. Фабрьолатр пък е разузнаването. Фабрьолатр е мухльо, забележи, както сигурно си успял да разбереш.
— А Жозефа?
— Жозефа е домакинята. Около петдесеттгодишна. О! Нищо особено красиво. Но тя не се занимава само с домакинството, ако разбираш какво искам да кажа. Живее в замъка с Фюлбер, Арман и Газел. Газел — добавя той — е викарият, който Фюлбер готви за тебе, след като добре го обработи.
— А що за тип е Газел?
— Истинска жена! — казва Марсел и се разсмива и на мене ми става хубаво, като го виждам да се смее, защото винаги съм го виждал радостен в дюкянчето му, с искрящи черни очи, потръпваща брадавица и с разлюлени херкулесови рамене от смях, който той трябва да сдържа заради гвоздеите в устата си, които взема един по един, преди да ги закове в обущата. И колко много обичам начина, по който ги забива, право, съвсем отвесно, без да сбърка нито веднаж и при това с каква скорост!
— Газел — продължава той — е вдовец на около петдесет години. Но ако искаш да се забавляваш, върви да го видиш сутрин в дома му в десет часа, като домакинствува с коси, завързани в тюрбан да не се изпрашат, че търкане, че лъскане, че мазане и всичко това за нищо, защото живее в замъка! И е предоволен! Така нищо не се цапа в къщи!
— А иначе?
— А, не е лош човек в душата си, но какво искаш, той вярва. И благоговее пред Фюлбер! Все пак, ако дойде в Малвил, добре ще е да се пазиш от него.
Гледам го.
— Той никога няма да дойде да живее в Малвил. Другарите ме избраха в неделя вечер за абат на Малвил.
Евелин изпуска палците ми, обръща се и ме разглежда изплашено, но прочетеното по лицето ми навярно я успокоява, защото веднага отново заема предишното си положение. А Марсел разтваря широко очи и уста и миг след това започва гръмко да се кикоти.
— Ти си съвсем като чичо си, слушай! — казва той между два пристъпа. — И колко жалко, че не живееш в Ла Рок! Щеше да ни отървеш от тази гад! Забележи — продължава вече сериозно, — ако трябва да пристъпим към решителни мерки и аз съм помислил. Но тук мога да разчитам само на Пимон. А Пимон да посегне на свещеник!…
Гледам го мълчаливо. Тиранията на Фюлбер трябва да е много тежка, щом човек като Марсел мисли така.
— Слушай — казва той, — миналата неделя ти не даде ли хляб на Фюлбер, когато е тръгнал от Малвил?
— Хляб и масло.
— Абе научихме го от Жозефа. За щастие тая е бъбрица.
— Този хляб беше за вас.
— Много добре разбрах, но както и да е.
Той разперва двете си черни, сякаш щавени ръце.
— Ето докъде сме стигнали — казва Марсел. — Утре, ако Фюлбер реши ти да умреш, ще умреш. Да предположим само, че откажеш да отидеш на литургията или да се изповядаш, и готово! Дажбата ти се намалява. О, няма да ти я отнеме съвсем, не! Реже от нея. Малко по малко. И ако вземеш да ръмжиш, Арман ти пристига на кратко посещение в къщи. О, не и при мене! — продължава той и се изправя. — Все още малко се страхува от мен Арман. Заради това.
От предния джоб на кожената си престилка той изважда острия като бръснач нож, с който разрязва подметките. Светкавично бързо. И веднага го слага на мястото му.
— Слушай, Марсел — казвам аз след малко. — Ние двамата с теб се познаваме отдавна. Ти познаваше и
