— Много добре знаеш кой.
— Ах, тоя! — казва тя със сдържан гняв.
Но аз забелязвам, че и тя понижава глас.
В тоя момент виждам с крайчеца на окото си Фабрьолатр, който се отправя крадешком към зелената врата.
— Господин Фабрьолатр! — извиквам аз силно.
Той се спира, обръща се и очите на всички се устремяват към него.
— Господин Фабрьолатр — казвам аз жизнерадостно усмихнат, като се приближавам към него, — намирам за много неблагоразумно да се отдалечавате по време на делбата!
Продължавам да се усмихвам, хващам го под ръка и му казвам полунашега, полунаистина:
— Да не вземете да събудите Фюлбер. Както знаете, той е човек с крехко здраве. Има нужда от много сън.
Чувствувам как отпуснатата му и без мускули ръка трепери под моята и без да го пусна, довеждам го със ситни стъпки до дюкянчето.
— Но господин свещеникът трябва да бъде предупреден за вашето пристигане — казва той с безизразен глас.
— Няма нищо бързо, господин Фабрьолатр. Само осем и половина е! Вижте какво, я идете и помогнете на Тома да разпредели дяловете.
И той ме послушва! Подчинява ми се! Толкова е мекушав и глупав, че участвува в подялбата, с която не е бил съгласен! Скръстил ръце под кожената си престилка, Марсел си позволява да се майтапи на висок глас, но само той, никой не го последва освен Пимон. Но Пимон — сега малко ме е срам да го гледам след твърде нежния разговор, който съм имал с очите на жена му.
Упътвам се към Кати, но старият Пужес ме спира. Добре го познавам. Ако си спомням точно, той сега трябва да е на седемдесет и пет години. Дребен, с малко тлъстина, малко коси, малко зъби и съвсем малко желание за работа. Единственото, което има в изобилие, са мустаците му в някакъв бледожълтеникав цвят, които висят както у галите от двете страни на устата му и с които той явно се гордее, защото честичко ги поглажда с лукаво изражение. „Аз, Еманюел — ми казваше той, като го срещах в Малжак, — наглед съм нищо, ама всичките съм ги турил в джоба си. Най-напред жена ми, дето пукна. Това първо. Истинска усойница, ти я познаваше. После, на шестдесет и пет години пипвам земеделска пенсия и хоп, давам чифлика срещу пожизнена рента. И си карам спокойничко в Ла Рок, като смуча от две страни и си живея, дето се вика, за сметка на английския крал. Нищо не пипвам! Десет години все така! И още не е свършено. Щото ще умра на деветдесет като баща си. Така че остават ми още петнадесет години да си карам тоя хубав живот! И други ми плащат!“
Срещах Пужес и мустаците му в Малжак, защото всеки ден, дори и в сняг, той изминаваше на колело петнадесетте километра от Ла Рок до Малжак, за да изпие две чашки бяло вино в кръчмата, която Аделаид бе отворила по-късно до бакалницата си. Две чашки, не повече. Едната той си я плащаше. А другата тя го черпеше, каквато си беше добра за старите познати. И там също Пужес използуваше. Безплатната чашка я пиеше бавничко.
— Е как стана така — казва ми Пужес тихо, като подръпва мустаците си и ме гледа лукаво, — че ти не брои моя глас?
— Не те видях — отговарям му леко усмихнат. — Трябваше да си вдигнеш по-високо ръката. Другия път ще трябва да караш по-смело.
— Все пак аз гласувах „за“ — казва той и ме тегли настрана. — Запомни добре, Еманюел, гласувал съм „за“. Не съм съгласен с това, което става тук.
Не е съгласен и да се натопи, в това съм сигурен.
— Сигурно ти липсват леките разходки с колелото и двете чашки бяло вино в Малжак — казвам му учтиво.
Той ме гледа и клати глава.
— Разходки не ми липсват, защото ти няма да повярваш, Еманюел, ама аз продължавам с колелото, всеки ден до шосето. Но накрая няма къде да си починеш. Защото виното на замъка, хе-хе, има да чакаш тия мръсници да ти дадат и в един напръстник! — продължава той със сдържана ярост.
— Слушай — казвам аз на диалект. — След като е разчистен пътят, защо не идваш от време на време до Малвил? Старата Мену ще е много доволна да ти предложи чашка червено от нашето лозе, то си струва колкото бялото вино на Аделаид.
— Няма да откажа — отговаря той и едва прикрива почти нахалното си тържествуване, породено от мисълта за безплатната черпня. — Много си внимателен, Еманюел! Няма да кажа на никого, в случай че някои искат да злоупотребят!
Той ме потупва приятелски по ръката, усмихва ми се и намига, като си поглажда мустаците, с което ми заплаща предварително за всичкото вино, което ще измъкне от мене. Разделяме се и двамата доволни, той — че отново е намерил един „английски крал“ и аз — че съм установил редовна и тайна връзка с Ла Рок.
В дюкянчето на Лануай делбата завършва. Получили своя дял хляб и масло, хората бързат да си отидат в къщи, сякаш се страхуват да не би в последния момент да останат без тях.
— А сега — казвам на Лануай — ще разсечеш незабавно и месото.
— За това трябва малко повече време — отговаря той.
— При всички случаи започвай.
Той ме поглежда — приятен момък, силен и стеснителен, после откачва половината теле, хвърля го на тезгяха и се залавя да точи ножа си. В магазинчето са останали само Марсел, Тома, Кати и едно момиченце, което тя държи за ръка. След подялбата на хляба Жаке е отишъл да помогне на Колен, който товари железарията си на каруцата няколко метра по-надолу на Пресечката, Фалвиница и Миет не се виждат, навярно са отишли при приятели в градчето. А пък Чернушата, която, странно нещо, като че ли всички са забравили при вида на питите хляб, е завързана на една халка отдясно на голямата зелена врата. Тя си е навряла муцуната в наръч сено, което Жаке е имал благоразумието да й донесе.
Най-сетне ми остава свободно време да поразгледам Кати. Тя е по-едра и не така пълничка като Миет, тъй като сигурно е била повлияна в Ла Рок от женските списания и култа към изпосталяването. Като сестра си и тя има възпълен нос и брадичка, хубави черни очи, но те са много изписани, кърваво начервена уста и не толкова гъсти, но по-подредени коси. Тя носи съвсем опънати джинси, пъстра блузка, широк колан с позлатена тока, а на ушите, около врата, на китките и на пръстите — голям брой причудливи накити. Както е сложена и нагласена, тя сякаш е слязла от страниците на
Според мен погледът на Кати не е така кротък като на Миет, но той сигурно е изпълнен с твърде действена сексуална агресивност, ако се съди по начина, по който за няколко минути той е лапнал, задържал и обвързал изправилия се пред нея и напълно пленен Тома. Когато сме слизали от каруцата, Кати навярно е направила в един миг избора си и се е насочила към него със скорост и стремителност, които, доколкото разбирам, не оставят никаква надежда на заинтересувания.
— Еманюел — казва ми Марсел, — не познаваш племенницата ми.
Стискам ръката на племенницата, казвам няколко думи, тя ми отговаря, но извън този обществен ритуал тя ме обгръща с бърз поглед на познавач. Ето че съм преценен, оценен и претеглен не с оглед на нравствената ми същност, още по-малко на интелектуалната, но като вероятен партньор в единственото занимание, което й се вижда важно в живота. И мисля, че получавам добра оценка. След това Кати обръща към Тома бойния огън на очите си. Изненадващото ме в тази работа е неочакваната скорост и почти бруталността, с която е пуснато в движение завладяването на Тома. Вярно е, че нищо не става нормално в живота, който водим от
— Ами ти? — питам момиченцето, което Кати държи за ръка и което в изоставеността си вследствие на
