Малвил

ХI

През нощта след избирането ми дъждът вали като из ведро, и то така, че ме държи буден цели часове, но не с шума си, а поради почти личното чувство на благодарност, което изпитвам към него. Винаги съм обичал дъждовната вода, но това бе някаква нехайна любов. Човек свиква с онова, което му дава живот. Накрая започва да мисли, че то е нещо естествено. А не е вярно. Нищо не ни е дадено завинаги, всичко може да изчезне. И след като го зная, това, че отново виждам водата, ми дава усещане, че оздравявам след някаква болест.

Избрах стаята, където съм сега, защото високият й прозорец гледа на изток, към Ле Рюн и към прелестния замък „Рузи“ — сега в развалини — от другата страна на долината. От този именно прозорец слънцето влиза сутринта и ме събужда. Не вярвам на очите си. Както бе предсказал Пейсу, всичко настъпва едновременно. Ставам, разтърсвам силно Тома и заедно гледаме нашия първи изгрев от два месеца насам.

Спомням си за една разходка на двадесет и пет километра, нощем, с велосипед, заедно с другарите ми от Клуба, плюс час и половиновото изкачване до най-високия връх в департамента (512 м), за да видим изгрева на слънцето. Това са неща, които се вършат, когато си на петнадесет години и с опиянение, което по-късно се изгубва. За жалост. Човек би трябвало да живее, като отдава по-голямо внимание на живота. Той не е толкова дълъг.

— Ела — казвам на Тома. — Ще оседлаем конете и ще отидем да гледаме това от Пужад.

Така и правим, без да се измием и без да закусваме. Пужад, над Малжак, е най-високият хълм в този край. Вземам Малабар и както обикновено оставям Амарант на Тома, тъй като Малабар все още иска немалко внимание, докато Амарант е самата кротост.

Тази разходка призори до Пужад заедно с Тома остави дълбоки следи у мен, не че се случи нещо — бяхме само слънцето и ние, не че бе казано нещо важно — не си и отворихме устата. Не че и онова, което видяхме от връх Пужад бе красиво: една изгоряла страна, чифлици в развалини, почернели ниви, дървета- скелети. И все пак над всичко това имаше слънце.

Докато стигнем до хълма, неговият възлязъл високо над хоризонта диск преминава от червено към розово и от розово към бледорозово. Въпреки че дава приятна топлина, човек може да го гледа, без да премигва, толкова е забулено. Удавена във вода, земята се изпарява от всички страни. Тя изпуска мъгла, която изглежда още по-бяла от това, че овъглената земя е мастиленочерна.

Спрели конете един до друг на Пужад към изток, ние чакаме, без да продумаме, слънцето да се освободи от изпаренията. Когато най-после успява — това става изведнаж, кобилата и жребецът наострят едновременно уши, сякаш са изненадани от необичайно явление. Амарант дори изцвилва лекичко от страх и обръща глава към Малабар. Той веднага й захапва устата, което, изглежда, я успокоява. Понеже главата й е обърната към мен, забелязвам, че тя премигва с учудваща скорост, много по-бързо, струва ми се, от човека. Вярно е, че Тома е сложил ръка пред очите си, като че ли клепачите не му стигат. И аз правя като него. Блясъкът е едва поносим. По болката, която предизвиква, си даваме сметка, че сме живели от два месеца в полумрака на избено помещение. Но щом се приспособявам, еуфорията замества болката. Гърдите ми се разтварят. Странно нещо, гълтам въздуха дълбоко, сякаш светлината може да се вдишва. Струва ми се също, че очите ми се отварят по-широко от всякога и че и аз се разтварям с тях. Същевременно от къпането в тази светлина изпитвам нечувано чувство на освобождение, на лекота. Обръщам Малабар, за да почувствувам на гърба и тила си слънчевата топлина. И за да изложа към нея последователно всичките части на тялото си, започвам да се въртя в раван на върха на хълма, последван веднага от Амарант, която не чака подканваме от Тома, за да тръгне подир жребеца. Гледам земята в краката си. Размекната, напоена от дъжда, тя вече не е прашна. Възстановила си е живия вид. В нетърпеливостта си аз търся по нея белег на нова растителност и дори оглеждам по-малко пострадалите дървета, като че ли по тях мога да различа някакви пъпки.

На следния ден решаваме да пожертвуваме бичето Пренс. В Малвил имаме вече Еркюл, бика от Блатото. В Ла Рок също имат един бик. Запазването на Пренс си губи вече смисъла и тъй като ще дадем Чернуша на Ла Рок, а Маркиз храни двете си телета, на нас ни трябва млякото на Пренсес.

„Пожертвуването“ — такъв е лицемерният термин, употребяван в специализираните списания за убиването на животно — бе нещо ужасно. Защото, щом й отнехме Пренс, Пренсес започна да мучи, да ти се скъса сърцето. Миет, която бе галила Пренс до последния момент, седна на камъните и се разплака с горещи сълзи. Това все пак има добър ефект, защото тоя вид „жертви“ възбуждаше дотогава Момо до крайна степен и той надаваше диви крясъци през цялото време, докато траеше срамната операция. Но като видя Миет да плаче, Момо млъкна, опита се да я утеши и тъй като не успяваше, седна до нея и се разплака заедно с нея.

Пренс бе вече на повече от два месеца и когато Жаке го наряза на парчета, решихме да дадем половината на хората от Ла Рок и да им поискаме в замяна захар и сапун. Взехме и две пити хляб и масло, но за подарък. Също — три пръчки експлозив, за да махнем дънерите, които сигурно бяха попадали напреко на пътя в деня на събитието.

Тръгнахме при изгрев-слънце, сряда, с каруца, теглена от Малабар — аз, със свито сърце, че напускам Малвил дори и за един ден, Колен — щастлив, че пак ще види магазинчето си, Тома — доволен да промени гледката. И тримата въоръжени, с пушка през рамо.

Жителите на Блатото плуват в радост, че ще видят Кати и чичото Марсел. Миет, с измити от вечерта коси, е облякла рокличка от емпримиран плат, за която всички я поздравяват (звънки целувки от благодарност). Жаке — обръснат и вчесан. И Фалвиница плува в голяма радост, тъй като към удоволствието да види брат си се прибавя и задоволството, че за няколко часа ще се измъкне от домакинските задължения и тиранията на старата Мену.

Това щастие е прекалено голямо за нея: едва напускаме Малвил и тя започва да говори — както казва Колен — като крава, която пикае. Разбираме причината на нейното блаженство и на никого не дава сърце да я наругае. Предпочитаме да слезем и четиримата от каруцата при първия срещнат дънер, последвани от Миет, и вече да не се качим, освен по нанадолнищата, като оставим Жаке да понася сам словесния поток. Във всеки случай не става и дума да се движим в тръс. Чернуша е завързана зад каруцата и се движи както може. Трябват ни повече от три часа, за да изминем петнадесетте километра, които ни делят от Ла Рок. През цялото това време Фалвиница не спира, макар че никой не я слуша. Един-два пъти надавам ухо, за да разбера механизма на потока. Няма нищо загадъчно: едно нещо води друго по простата игра на асоциацията на идеите. Разговорът на Фалвина се разгъва като зърна на броеница. Или по-добре — като тоалетна хартия. Дръпваш от единия край и всичко се смъква.

Пристигаме пред южната врата на Ла Рок в осем часа. И там намираме отворено изрязаното във вратата прозорче. Трябва само да го бутна, за да вляза вътре, да дръпна резето и да отворя двете крила. Влизам: наблизо няма никой. Извиквам. Никакъв отзвук. Вярно е, че вратата е при долната част на града, а тя бе изгорена и срутена, не е чудно, че не е обитавана. Но че вратата не е нито пазена, нито дори затворена — ето кое говори красноречиво за безразсъдството на Фюлбер.

Ла Рок е малко градче, кацнало гърбом на една скала, изцяло затворено с крепостни стени в долната си част и завършващо на върха с един замък. Има цяла дузина такива градчета във Франция, някога всички много посещавани от туристите, но Ла Рок е едно от най-хомогенните, тъй като всичките му къщи са старинни, нито една не е била повредена и крепостната стена е цяла с две красиви врати, до които са долепени кръгли кули: едната на юг — през нея влязохме, а другата на запад към шосето, което води за окръжния град.

Като влезете през южната врата, виждате пред себе си лабиринт от тесни улички, после излизате на главната улица. Тя е малко по-широка от другите, но я наричат така заради магазинчетата от двете й страни. Главната улица има и друго име — Пресечката.

Магазинчетата й са много хубави, защото, когато удари часът за модернизирането, службата „Обществени паметници“ забрани да се пипат сводовете на прозорците и вратите, а другото е стърчащи златистокафяви камъни, съединени твърде незабележимо, покривите са от плоски камъни, а ремонтираните части бяха направени от нови плоски плочи, светли и топли, поставени в зигзаг посред сиво-черните петна на старите. Едрите неравни павета са, както и къщите, по на четиристотин години и са чудесно изтъркани от