възможно, но навън е станало още по-мрачно. Голият, почернял хълм от другата страна на Ле Рюн с трите дънера, стърчащи на върха му, прилича на някаква забулена в мрак Голгота. Бледосинкава, ниско стелеща се светлина осветява изотзад очертанията му, отделени от черното небе с белезникава линия. Самият хълм е антрацитовосив, но над него скупчените облаци са мастиленочерни, тук-таме с малко по-светли ивици. Пълна с угроза, гледката се мени с всеки миг. Сякаш съм хипнотизиран от нея. Странно нещо, аз не се моля и не слушам Фюлбер и все пак в съзнанието ми се получава някаква връзка между онова, което виждам, и песнопението му. В този момент забравям кой е Фюлбер, самозванството и хитрините му; единствен гласът му натежава. Макар че не го слушам, но този лъжесвещеник добре си чете литургията, изтежко, развълнувано. Не го слушам, обаче знам за какво разправя тази литургия: за тревожната двехилядогодишна мъка, същата, която ние всички изживяваме сега с приковани в прозорците очи.
Толкова са ниски и черни облаците, че сега съм сигурен, че дъждът ще се излее. Минутите преди това са безкрайни. Колко се бави! И чакането е такова изтезание, че почти пожелавам вече да вали, да се свърши с нас и гайгеровият брояч на Тома да извести нашата смъртна присъда. Поглеждам към седналия до мене Мейсоние и виждам как адамовата ябълка играе по мършавия му врат. Той преглъща слюнката си. Понеже столът му е малко по-назад от моя, различавам профила на Тома, който отлепя с мъка една от друга залепналите си устни и ги овлажнява с език. Не съм единственият — сигурен съм, — който усеща как пот овлажнява хълбоците и дланите му. Всички сме така. Ако носът ми беше по-чувствителен, щях да усетя тази миризма на пот и на страх, излъчвана от единадесетте неподвижни тела.
Все още звучи, в ушите ми службата на Фюлбер, звуково, не словесно, защото аз не се и старая да схвана думите. Обаче сега отличавам в хубавия плътен глас на нашия гост някаква пукнатина, някакво треперене. Добре, значи, имаме нещо общо, Фюлбер и аз. Ще ми се да му го кажа. Че всички тези напрежения, цялата тази омраза не служат вече за нищо, че идва дъжд, който ще ни придобри и ние добре знаем как.
Обаче, когато се изсипва — дългоочакваният дъжд, — той прилича на електрическо изпразване, ние подскачаме, а после тишината става още по-дълбока. Гласът на Фюлбер загубва още нещо от благостта си, той става дрезгав и пресеклив, но не замлъква. На Фюлбер не му липсва нито смелост, нито пък, струва ми се, вяра. По-късно ще ми дойде наум, че самозванството му се дължи може би на едно неосъществено призвание. Но за момента главата ми е празна; вслушвам се. Дъждът плющи с такава ярост по стъклата, с толкова силен и настървен трясък, че от време на време заглушава гласа на Фюлбер и все пак, колкото и изтънял да ми се вижда сега, не го загубвам напълно, вкопчвам се в него, това е нишка, за която се държа в мрака. Защото е тъмно, по-тъмно от всякога, макар че и двата прозореца са побелели от дъжда. Голямата зала се осветява само от двете дебели свещи, чийто пламък също потрепва от минаващия през прозорците и под вратите вятър. На стената сянката на Фюлбер изглежда огромна. Слаба светлинна блести по острието на красящите я мечове и алебарди, всичко е злокобно и на мен ми се струва, че в бягството ни от смъртта над нас и около нас ние и единадесетимата сме се сврели в някаква катакомба.
Дъждът понамалява, после първата светкавица озарява двата прозореца, гръмотевицата тътне на изток зад отсрещния хълм. Добре познавам бурите в нашия край: те са страхотни. От дете се страхувам от тях. Възмъжавайки, се научих не да побеждавам, а да прикривам страха, който ми вдъхват. Днес този страх предава на другия физическото разтърсване, трудно ми е да потисна треперенето на ръцете си, докато гледам как начупената линия на светкавицата осветява трите дънера, щръкнали на върха на хълма, и очаквам тътена, който ще последва. В същото време вятърът започва да вилнее като бесен. Това е източният вятър. Познавам воя, който издава, когато нахлува под полуразрушения свод, където исках да си направя работен кабинет, както и начина, по който разтърсва безкрайно врати и прозорци и свири в криволиците на скалата. Дъждът се засилва с ярост и вятърът го плиска като хиляди остриета по стъклата. Човек има чувството, че всеки момент те ще се пръснат. Фюлбер, който е пред тях, сигурно има същото усещане, защото го виждам да свива глава в раменете и да опъва гърба си, сякаш ураганът ще връхлети върху му. Но между двата нечовешки грохота аз все пак продължавам да чувам гласа му.
Крия ръцете си в джобовете и стягам тила си. Светкавиците се приближават с жестока последователност. Гърмът не боботи вече; той трещи. Човек би рекъл, че Малвил се превръща в мишена, заобикаляна от светкавици с някаква злорада точност, подобно на артилерийски огън, преди да я унищожат с един удар в целта. Не се виждат вече бели зигзаги, начупени стрели, драскулки на небесното чернило, но по прозорците от време на време — леден зашеметяващ отблясък, последван от извънредно силно и сухо изплющяване като избухващ снаряд. Ухото едва може да понесе обема на такъв шум. Ще ти се да тичаш, да бягаш, да се скриеш. Между два трясъка, сред незначителните затишия на бурята, гласът на Фюлбер — сега дотолкова отслабнал и така треперещ, че сякаш трепти като пламъка на свещите — е моя единствена опорна точка. Долавям също някакво глухо стенание и ми трябва миг време, за да разбера, като се наведа напред, че стенещият е Момо, опрял едрата си четинеста глава на крепките гърди на старата Мену и закрилян от двете скелетовидни ръце на майка му.
Без никакъв преход бурята отминава. Отново — далечен тътен, вече почти успокоителен. Гръмотевиците отстъпват и се разреждат, а в това време вихърът стига до връхната си точка. Мускулите на врата, на ръцете и на раменете ме болят, толкова съм се стягал, за да спра треперенето си. Опитвам се да ги отпусна. Дъждът вече не плющи, излива се на ведра. Малките стъкла на прозорчетата са потънали в струи, като предното стъкло на автомобил или блъскания от вълни корабен илюминатор. Шумът не е вече враждебно трополене, а поредица от глухи удари, които насичат далечния глас на Фюлбер и стенанията на Момо. Усещам, че някой докосва ръката ми. Мейсоние. Обръщам се към него. Поразен съм от болезнеността, с която се движи адамовата му ябълка, докато той ми говори, без аз да доловя какъвто и да е звук. Навеждам се, почти долепям ухо до устата му и чувам:
— Тома иска да ти каже нещо.
Както съм се изправил — механично ние сме подражавали на онези от първия ред и като тях сме се изправяли и сядали, — минавам покрай Мейсоние и се доближавам до Тома така, че го докосвам. Той отлепя с мъка устните си и аз забелязвам дебела, почти втвърдила се слюнка между тях, докато ми казва:
— Щом спре дъждът, излизам да видя.
Кимвам утвърдително, връщам се на мястото си, учуден съм, че е почувствувал нужда да ми каже това, толкова то ми се вижда очевидно. Не очаквам той да се изложи на дъжда, за който сега съм сигурен, че е натоварен със смъртоносни частици. Тревожната мъка е достигнала у мен такава сила, че е убила всякаква надежда.
Двата прозореца са непрекъснато потопени във вода, но чудно нещо, сега те изглеждат по-светли. Ще речеш, че сме осветени от водна покривка. Отвъд тази покривка не се различава вече нищо освен една белезникава плътност. Имам безсмисленото впечатление, че потопът е наводнил малката долина на Ле Рюн до нас, като е подкопал скалата през всичките й процепи. Забелязвам с учудване и без да схвана значимостта на този факт, че една чаша, пълна с вино, и чиния с наредени на нея залци хляб се движат между нас. Виждам, че Тома и Мейсоние пият един след друг и по поразеността си разбирам, че без да знаят, се причестяват. Без съмнение те са щастливи, че си навлажняват пресъхналите устни с глътка вино. Но и те са си дали сметка и са се овладели, защото заедно с чашата ми подават и чинията с хляба, без да се докоснат до него.
Тогава виждам, че Жаке е застанал до мен. Той вижда, че съм объркан и взема чинията от ръцете ми. И както поднасям жадно чашата до устни, се навежда и ми казва на ухото:
— Остави и за мен.
Добре направи, щях всичко да изпия. Когато свършвам, той ми подава чинията и освен нафората, която ми се полага, аз вземам с бързо движение и парченцата хляб на съседите си. Това е чист защитен рефлекс: не искам Фюлбер да знае, че двамина от нас са отказали причастие. Учуден съм, че този рефлекс се проявява и че продължавам да мисля как да запазя бъдещето, докато в съзнанието ми никой тук няма вече бъдеще. Жаке ме видя, като направих този фокус, който широкият гръб на Фалвиница скри от очите на Фюлбер. Той ме гледа със сянка на укор в наивните си очи, но аз знам, че няма да каже нищо.
Всичко това се извършва за мен в някаква пухкава мъглявина, сякаш и мозъкът ми е удавен в блъскащия прозорците дъжд. Изпитвам странното усещане за нещо вече виждано, като че ли вече съм преживял тази сцена и това зрелище в един предишен живот: сивкавобледата светлина, плувналите във вода стъкла, трофейното оръжие между двата прозореца, Фюлбер, чиито очертания и хлътнало лице едва различавам,
