Като казвам това, вдигам очи и го гледам. Той не трепва. Остава напълно безстрастен. Прекалено дори. Защото в името на
Внезапно той се усмихва.
— Нали не ти е неприятно да отговаряш на въпросите ми, Еманюел? Не бих искал да излезе, че въпреки волята ти те изповядвам.
Отново не отговарям на усмивката му. Казвам с полухладна сериозност:
— Не ми е неприятно.
Той продължава:
— Кога си се доближил за последен път до светите дарове?
— Бях на петнадесет години.
— Казват, че си бил силно повлиян от чичо ти, протестанта.
Няма да ме хване натясно! Отхвърлям енергично подозрението за ерес!
— Чичо ми беше протестант. Аз съм католик.
— Но доста си бил поохладнял.
— Поохладнял бях, да.
— А не си ли вече?
— Ти сигурно знаеш.
Това бе изречено неприветливо и хубавите кривогледи очи леко потрепват.
— Еманюел — казва той с най-топлия си глас, — ако намекваш с това за четенията ти вечер на Стария завет, трябва да ти кажа, че колкото и да признавам чистотата на намеренията ти, не смятам, че това четиво е много добро за другарите ти.
— Те поискаха.
— Зная — отговаря той отегчено.
Не казвам нищо, дори и не искам обяснение. Впрочем обясненията ми са познати.
— Имам намерение да обуча един викарий в Ла Рок и с твое разрешение да го назнача в Малвил — продължава той.
Гледам го и се преструвам на изненадан.
— Но, моля ти се, Фюлбер, как можеш да ръкоположиш свещеник, щом не си епископ?
Той навежда смирено очи.
— В нормално време, разбира се, не, не мога. Но обстоятелствата не са обикновени. И все пак църквата трябва да пребъде. Какво би станало, ако аз умра утре? Без приемник.
В това има такова безочие, че начаса решавам да реагирам. Усмихвам се.
— Разбира се — казвам все така усмихнато. — Разбира се. Отлично разбирам, че сега не може да става дума да се следват курсовете в семинарията в Каор със или без Серюрие.
Тук той се издава. Макар че лицето му си остава непроницаемо, но само за половин секунда очите му заблестяват. Доста е страшен Фюлбер. Защото в краткия му поглед усетих едва сдържана буйна омраза. Почувствувах също, че не е подлец. И че едно по-явно предизвикателство би го намерило готов за отбрана.
— Ти знаеш — продължава той със съвършено спокойствие, — че първоначално епископите са били избирани от събранието на вярващите. Като се позовавам на такъв прецедент, ще мога безпрепятствено да представя моя кандидат за избор от вярващите в Ла Рок.
— В Малвил — пресичам го аз сухо. — В Малвил, защото той ще служи в Малвил.
Той не се хваща на думите ми. Предпочита да се върне на по-сигурна почва.
— Отбелязвам, че ти не дойде на изповед — продължава той сериозно. — Да не би по принцип да си против изповедта?
Отново клопката за ерес!
— Ни най-малко — отговарям живо. — По-скоро защото лично на мене изповедта не ми помага.
— Не ти помага ли? — възкликва той е великолепно изиграно възмущение.
— Не.
Понеже не казвам нищо повече, той подема малко по-благо:
— Обясни ми, моля ти се.
— Ами дори и когато са ми опростени прегрешенията, аз продължавам да се укорявам за тях.
Впрочем това е вярно. Вярно е, че имам една нещастна съвест, която не се поддава на никакви прочиствания; спомням си все още един конкретен случай преди петнадесет години, който ме накара да се докосна с пръсти до безсмислието, що се отнася до мен, на изповедта. Едно, макар и детинско, но жестоко деяние, угризението за което продължава, едва притъпено, вече двадесет години.
Докато си мисля това, чувам, че Фюлбер изрежда изречения от занаята. Реди ги, струва ми се, с много жар. Когато мирянинът се залови да играе ролята на свещеник, той е по̀ католик от папата.
Фюлбер навярно е забелязал, че го слушам наполовина, защото внезапно спира да говори.
— С една дума — казва той, — ти не искаш да се изповядаш.
— Не.
— В такъв случай не зная дали ще мога да те допусна до причастие, както ти искаш.
— Защо?
— Ти знаеш — отговаря ми той с лека острота в приятния глас, — че за да получи причастие, човек трябва да е облян от божията благодат.
— О, все пак струва ми се, че тук ти преувеличаваш малко — казвам аз. — Не малко свещеници във Франция, преди
— И не са били прави! — отсича рязко Фюлбер.
Устните му се свиват, очите му изпускат искри. Смаян съм. Странно нещо, този самозванец е и фанатик. Староверец във фашистки стил.
Той тълкува криво мълчанието ми и ето го, че започва да ме ухажва.
— Не искай от мен невъзможното, Еманюел. Как да ти дам причастие, като не си получил божията благодат?
— Добре, в такъв случай ще се молим на бога да ни я даде — отговарям аз и го гледам право в очите. — Аз — след всичките години, през които съм живял далеч от светите тайнства, а ти — след нощта, прекарана в Малвил.
Това е най-грубият удар, който мога да му нанеса, без да стигна до открит разрив. Фюлбер обаче сигурно притежава огромно самообладание, защото не трепва и нищо не казва. Той сякаш не е чул нищо. В известен смисъл това мълчание го обвинява, тъй като, ако иска да се покаже невинен, би трябвало да ми поиска обяснение за това какво разбирам под „негова нощ в Малвил“.
— Ще се помолим, Еманюел — казва той след малко с дълбок глас. — Винаги имаме нужда от молитва. И аз ще се моля специално за това ти да се съгласиш да приемеш в Малвил свещеника, когото ще ти изпратя.
— Това ни най-малко не зависи от мен — отговарям аз живо, — а от всички ни. Решенията се вземат с болшинство на гласовете и остана ли малцинство, аз се прекланям.
— Знам, знам — казва той и става. И като поглежда часовника си, добавя: — Време е да помисля за моята литургия.
Аз също ставам и го осведомявам какво искаме в замяна на кравата, която ще дадем на Ла Рок. Когато споменавам за пушките, той поглежда към преградката за оръжие, приспособена от Мейсоние в моята стая, учудва се, че е празна, но нищо не казва. Обратно, премигва доста усилено, когато заговарям за конете.
— Два! — казва той с отвращение. — Два коня! Струва ми се много! Не си въобразявай, Еманюел, че аз не се интересувам от коне. Всъщност поисках от Арман да ми дава уроци.
Познавам добре Арман. Това е „момче за всичко“ в замъка. Но има повече ръце за бакшиши, отколкото за работа. Освен това е хитрец и грубиянин. Знам го как язди. В замъка имат три скопени коня и две кобили, но Лормиови (както и Арман, когато те не биваха тук) яздеха само конете. Страхуваха се от кобилите и аз
