куртизанка, защото Миет е изляла върху него съдържанието на един флакон „Шанел“, забравен в чекмеджето на Биржита.
Малко по-късно имам доста важен разговор в моята стая с Пейсу и Колен, след което те излизат да понаобиколят земята около Ле Рюн. Пейсу навярно храни безумната надежда, че житото ще поникне в същия час. Или пък това е рефлексът на земеделеца, който обхожда нивите си след буря без никаква определена цел. Аз пък се запътвам към голямата зала. Безвредността на дъжда и заминаването на не толкова безвредния Фюлбер са ми вдъхнали добро настроение и аз си подсвирвам, като отивам към старата Мену. Тя е сама, аз виждам само гърба й, навела се е над една тенджера.
— Какво хубаво ще ни сготвиш, Мену?
Тя ми отговаря, без да ме погледне:
— Ще видим.
После се обръща, надава лек вик и очите й се изпълват със сълзи.
— Взех те за чичо ти.
Гледам я развълнувано.
— Същия начин да влиза в стаята, като си подсвирква, и да казва: „Мену, какво хубаво ще ни сготвиш?“ И гласът — също. Нещо ми стана.
Тя продължава:
— Защото чичо ти, Еманюел, беше весел! Човек, дето обича живота. Като тебе. Дори малко прекалено — добавя, като си спомня, че на стари години е станала добродетелна и мъжемразка.
— Е, е — отговарям аз, следвайки мисълта й отвъд думите. — Няма да вземеш да се сърдиш на Миет, че ти е почистила сина! Не ти го е отнела. Само го е изчегъртала.
— Тъй, тъй — казва тя.
Чувствувам се изведнаж много щастлив, че тя заговори за чичо ми и че ме сравни с него. И понеже от един месец често ми се случва да я скастрям, поради ухапванията на Фалвиница, които намирам все пак за прекалени, усмихвам й се. Тя цялата се разтърсва от моята усмивка и се обръща гърбом. На тази корава старица не й липсва сърце, макар че трябва да търсиш под няколко пласта дървесина.
— Ами ти, Еманюел — запитва тя след малко, — мога ли да те запитам защо не пожела да се изповядаш? Изповедта все пак облекчава. Пречиства.
Не бих повярвал, че тази вечер ще имам със самата Мену теологична дискусия. Изправям се пред огъня с ръце в джобовете. Днес не е обикновен ден. Още съм облечен в „погребалния си костюм“. Чувствувам се достолепен почти колкото Фюлбер.
— По повод изповедта мога ли да ти задам един въпрос, Мену?
— Питай — отговаря тя, — знаеш, че между нас няма място за стеснение.
С малката си глава на мъртвец, изправена на мършавото й тяло, Мену ме гледа отдолу нагоре изчаквателно с голямата супена лъжица в ръка. Тя наистина е съвсем дребна, старата Мену. И смалена до минимум. Но какъв поглед! Хитър, проницателен, непокорим!
— Когато отиде да се изповядаш, Мену, каза ли на Фюлбер, че ти се случва да си малко груба с Фалвина?
— Аз! — възклицава тя възмутено. — Аз, груба с Фалвиница! Хубава работа! Какво ли няма да чуе човек! Това е връх на всичко! Аз, дето всеки божи ден си спечелвам отиването в рая, като търпя този куп сало!
Тя ме гледа и продължава, сякаш обзета от внезапно угризение:
— Да, може да съм груба, но не с Фалвина. Виж, с Момо съм груба. Защото през цялото време съм над главата му, ругая го и му утежнявам живота. Че го и поплясквам, горкото дете, на неговите години! Колко много се разкайвам после, както казах на Фюлбер.
Тя добавя строго:
— Но това не ме извинява.
Смея се.
— Защо се смееш? — пита тя докачено.
В този момент в залата пристига големият Пейсу заедно с Колен и влизането им прекъсва отговора ми. Жалко. Все пак при случай ще кажа на Мену, че изповедта е изчистила мястото до петното.
Тази вечер, значително по-спокойна след заминаването на нашия гост, се събираме всички при огнището.
Първо, решаваме да не приемаме в никакъв случай викария, когото Фюлбер има пред вид за нас. Второ, по предложение на Пейсу и Колен и при пълно единодушие бивам избран за абат на Малвил.
Бележка на Тома
Току-що свършвам четенето на тази глава и дори, за да ми е чиста съвестта, и следващата: Еманюел няма да каже нищо повече за пленарното заседание, на което по предложение на Пейсу и Колен бе избран за абат на Малвил.
Предполагам, че читателят е малко учуден. Аз — също. И има защо, когато се прочете резюмиран в три реда резултатът от едно събиране, което трая три часа.
Можем да се запитаме също как е дошло на ума на Пейсу и Колен да направят подобно предложение и особено как стана така, че Мейсоние и аз самият гласувахме за него.
Отговарям на тези два въпроса:
1. Ето най-напред показанията на Колен, когото аз разпитах в склада на другия ден след гласуването, докато Еманюел обяздваше Малабар в първата крепост. Предавам казаното от Колен дума по дума:
— Разбира се, че Еманюел поиска от Пейсу и от мен да го предложим за абат на Малвил. Представяш си, че такава мисъл не би ни дошла на ум на нас! Поиска ни го в неговата стая, след банята на Момо! И съображенията му ти ги знаеш: достатъчно ги предъвквахме снощи. Първо: не трябвало да оставим да ни наложат шпионин, когото Фюлбер гледал да ни лепне на гърба. Второ: не трябвало също да лишим от свещеник онези в Малвил, които искат да имат богослужение. Без това, половината от хората щели да отиват неделен ден в Ла Рок, другата половина щяла да остане в замъка. Нямало да има единство, щяло да се създаде нездраво положение.
— Но ти знаеш добре, че Еманюел не е вярващ — казах аз.
— А, в това не съм толкова сигурен! — отговори Колен. — Ще ти кажа дори, че според мене Еманюел винаги доста е клонял към религията. Само че би му се искало да бъде свещеник на себе си.
Тук той ме поглежда със знаменитата си усмивка и добавя:
— Е, и готово: успя!
В думите на Колен мисля, че трябва да се разграничи
Фактът, който бе потвърден от Пейсу, не може да се отрича. По коментара може да се спори. Аз във всеки случай бих бил склонен да го оспорвам.
2. В момента на избора гласувахме не веднъж, а два пъти. Първо гласувахме. „За“ — Пейсу, Колен, Жаке, старата Мену, Фалвина и Миет. Въздържали се — Мейсоние и аз.
Еманюел прие много зле нашето въздържане. Не сме си давали сметка какво сме правели! Отслабвали сме позициите му! Фюлбер щял да представи нашите два гласа пред жителите на Ла Рок като израз на недоверие! Накратко: подронвали сме единството на Малвил! Колкото до него, ако не сме отстъпели, той нямало да приеме да стане абат на Малвил, щял да остави свободно поле за човека на Фюлбер и нямало вече за нищо да се грижи.
Накратко, да кажем най-малкото, че Еманюел упражни над нас известен натиск. И понеже, от една страна, другите започнаха да ни гледат като две змии в пазвата на Малвил, като виждахме също, че Еманюел е разстроен и наистина способен да изостави всичко, най-после отстъпихме. Оттеглихме нашите два гласа — „въздържали се“, приехме принципа на второ гласуване и втория път гласувахме „за“…
Така Еманюел получи исканото единодушие.
