Като изрича това, той гледа безочливо Фюлбер. Но погълнат от разговора с Фалвиница, Фюлбер не чува нищо или се преструва, че не чува. И понеже Пейсу ме поглежда въпросително, страховете ми се възвръщат и аз решавам да претупам малко нещата и да ускоря заминаването на светия човек. Извиквам на Миет да се прибира и нареждам на старата Мену да запали голям огън — чуваш ли, Мену, голям огън! Но нали си представяте колко малко мисли тя за икономии сега, когато въпросът е да се изсуши синът й! Защото, когато Миет идва при нас с блузката си в ръка, все още увлечена в невинната си игра (без Фюлбер да посмее да я смъмри, нито дори да я погледне), Момо веднага я последва вътре, предоволен при мисълта, че ще я види да суши блузката си на пламъците в огнището. Което тя и прави. Всички ние също сме там с дрехи, от които излиза пара. Печем се на този пъклен огън и нашите мисли не са много далеч от дявола, както виждам.
Миет ме поглежда и поставя блузата си на един стол, защото ръцете й са нужни, за да ми говори. Тя иска да ме упрекне за нещо и ме тегли настрана. Отивам с нея. Мимиката започва. Била ми запазила стол до нея по време на литургията и видяла (един пръст до окото), че в последния момент съм се измъкнал на втория ред (жест с ръка, показващ риба, която в последната секунда променя посоката си).
Успокоявам я. Не съм избягал заради нея, а от Момо и тя добре знае защо. Тя потвърждава, че Момо наистина (палецът и показалецът запушват носа). Чуди се защо. Описвам й трудностите, които срещаме да го изкъпем, необходимостта от внезапно нападение, големия брой на участниците, употребената енергия, хитростта и силата, с които Момо осуетява намеренията ни. Тя ме слуша внимателно, дори се смее. И изведнаж, като застава предизвикателно пред мене с ръце на кръста и решителност в очите, тя разтърсва черната си грива и ми съобщава, че занапред тя ще къпе Момо.
После пък старата Мену ме пита тихо не трябва ли да предложи на „хората“ нещичко. (Лицемерката мисли преди всичко как да нахрани сина си, за да предотврати „истинката“.) Отговарям й в същия гласов регистър, че предпочитам да изчакаме заминаването на свещеника и междувременно да приготви на Фюлбер пакет с една пита и кило масло за хората в Ла Рок.
Целият Малвил е излязъл при малкия замък на входа, когато Фюлбер си тръгва, възползувайки се от едно проясняване на времето, смирено яхнал сивото си магаре. Сбогуванията са нюансирани. Мейсоние и Тома — ледено студени. Колен — на границата на безочието. Аз самият — мажещ и гладещ, с фамилиарност, но на разстояние. Истински сърдечни са само двете старици и поне засега — Пейсу и Жаке. Миет не се приближава и Фюлбер привидно я е забравил. Тя е заета на двадесет крачки от нас в много оживен разговор с Момо. Понеже е обърната с гръб към мене, не мога да видя мимиката й; изглежда, среща у Момо силна съпротива, защото чувам обичайните му звукоподражателни думи за отказ. Обаче той не пресича разговора, както би сторил с майка си или с мене. Стои като залепнал на земята пред нея, с упоени очи, със сякаш вцепенено лице, и на мен ми се струва, че отказите му губят малко по малко силата си и се поразреждат.
Връщам на Фюлбер с любезна усмивка затвора на пушката му. Той го поставя на място и прехвърля през рамо оръжието си. Не е загубил нищо от спокойствието и достойнството си. Преди да яхне магарето, съобщава с въздишка, която преценява с тъга степента на човешкото милосърдие, че приема условията срещу отстъпването на кравата на енорията в Ла Рок, въпреки че ги намира за много тежки. Отговарям му, че тези условия не са мои, но че приемам думите му със скептицизъм, който след размисъл не ме учудва, тъй като сам той приема моите условия, без да се допита до енориашите си. Не смея да кажа „граждани“, тъй като той говори за „енория“, не за „община“. Едно е сигурно: той решава сам всичко в Ла Рок и ми приписва същата власт тук.
После Фюлбер ни държи едно кратко слово за очевидно небесния характер на дъжда, който ни е донесъл спасение тогава, когато всички сме чакали смъртна присъда. Говорейки, той прави с двете си протегнати напред ръце, които издига многократно отдолу нагоре, движение, което не особено ми харесваше още у папа Павел VI, но което у Фюлбер ми се струва пълна карикатура. Същевременно той ни наблюдава един подир друг с хубавите си разногледи очи. Забелязал е всичко в поведението ни спрямо него и нищо няма да забрави.
Като свършва словото си и ни подканя да се молим, той ни припомня, че смята да ни изпрати викарий, благославя ни и си тръгва. Зад него Колен затръшва незабавно с трясък тежката, обкована с желязо врата. Цъкам с език, но нищо не казвам. Впрочем нямам време да говоря, старата Мену надава вой на безпокойство:
— Къде е Момо?
— Хайде, не се е изгубил — казва Пейсу. — Къде искаш да бъде?
— Току-що го видях — казвам аз, — говореше с Миет при
Старата Мену е вече в
— А, сега си спомням — казва Колен. — Твоят Момо отиде преди малко тичешком към подвижния мост. С Миет. Държаха се за ръка. Като две деца.
— Ах, боже мой! — вика Мену.
Тя се завтичва и ние я следваме полуразсмени, полузаинтригувани. И понеже все пак много обичаме Момо, разделяме се, за да претърсим замъка — кой в избата, кой в склада, кой в приземния етаж на жилището. Изведнаж се сещам за намеренията на Миет и извиквам:
— Ела, Мену! Ще ти кажа къде е синът ти!
Помъквам я към главната кула. Всички вървят подире ни; на първия етаж пресичам просторната площадка и се спирам пред вратата на банята, която се опитвам да отворя, но тя е заключена. Удрям с юмруци по тежкото дървено пано.
— Момо, тук ли си?
—
— Той е с Миет — казвам аз. — Няма да излезе скоро.
— Ама какво му прави тя? Какво? — вика измъчено старата Мену.
— Във всеки случай нищо лошо — отговаря й Пейсу.
И той се засмива гръмко, като пляска по гърба на Жаке и по собствените си бедра. И всички следват примера му. Чудно. Спрямо Момо те не са никак ревниви. Момо е от хората в Малвил, да не смесваме нещата. Той е част от Малвил. Дори и да е малко недоразвит, той е един: от нас. Не може да става сравнение.
— Къпе го — казвам аз. — Тя ми каза, че ще го изкъпе.
— Би трябвало да ме предупреди — отговаря Мену укоризнено. — Щях по-добре да го надзиравам.
Развикваме се. Все пак да не вземе да попречи на Миет да го изкъпе! Че той вони като пръч, Момо! Всички ще спечелим, ако Миет го направи чист. Без да се броят рисковете за болест! И въшките!
— Момо никога не е имал въшки — възразява старата Мену, засегната — лъже, без да убеди никого. Тя стои там, пред вратата, мършава и бледа и се мотае като квачка, изгубила пиленцето си. Не смее да извика пред нас Момо, нито да тропа по вратата. Впрочем твърде добре знае той какво ще й отговори.
— Тия чужденци — продължава яростно тя. — Хубаво си помислих аз още от първия ден, че нищо добро не можем да очакваме от тях. Диваците все пак не можеш да ги сложиш под един покрив с християните.
Примирена, Фалвиница вече си подава гърба. На нея ще се стовари всичко. Сигурна е. Жаке е младеж, на него Мену не му казва нищо. Миет е с голяма закрила, но, виж, горката Фалвина…
— Чужденци ли? — казвам аз строго. — От къде на къде? Че Фалвиница ти е братовчедка!
— Хубава братовчедка! — процежда старата Мену през зъби.
— И ти не си кой знае колко по-хубава, щом говорим за това — казвам аз на диалект. — Върви по-скоро да донесеш чисто бельо за твоя Момо. Би могла също да му дадеш третия му чифт панталони, че тези се свличат вече на парцали.
Когато най-после вратата на банята се отваря, Колен идва в стаята ми, където качвах оръжието и го нареждах на мястото му, и ме вика да се насладя на гледката.
Момо е седнал на плетения стол, завит в хавлията на сини и жълти пера, която си бях купил малко преди
