— Мисля, че в Ла Рок ти имаш една приятелка от детинство и че за теб ще бъде удоволствие да я видиш. Тогава? Какво лошо има?
След тримата мъже приемам Кати. Едва влязла в стаята ми, тя обгръща с две ръце шията ми. Макар че прегръдката й не ме оставя безчувствен, решавам да я позакача по този повод и смеешком се освобождавам.
— Прекаляваш. За какво си дошла: да ме приласкаеш ли, или да се изповядваш? Хайде, седни, но седни от другата страна на масата, така ще бъда малко на завет.
Тя е във възторг от приема ми. Очаквала е да бъде по-студен. И ето че се изповядва без всякакво предисловие. Чакам продължението, защото зная, че не е дошла за това. Докато се разкайва за греховете си, при което ми доверява дреболии, които никога не са я безпокоили, забелязвам, че си е гримирала очите. Дискретно, но нищо не липсва: веждите, клепките, клепачите. Тя продължава да живее от дребните си козметични запаси от преди бомбата.
Кати приключва с маловажните си признания, но аз мълча. Чакам. И за да бъде изчакването ми по- естествено, не я и гледам. Драскам с молива по една попивателна хартия. Не разхищавам хартията. Сега тя е много ценна.
— А иначе — казва най-после тя — ти все още ли си ми сърдит?
Продължавам да си драскам.
— Сърдит ли? Не.
И тъй като нищо не обяснявам, тя продължава:
— Не изглеждаш доволен.
— И не съм доволен.
Мълчание. Продължавам да си драскам.
— От мен ли не си доволен, Еманюел? — пита тя с най-гальовния си глас.
Сигурно се умилква с още по-голяма изразителност. Напразен труд. Очите ми са извънредно заети: на попивателната рисувам едно ангелче.
— Не съм доволен от изповедта ти — казвам със строг глас.
И чак тогава вдигам глава и я поглеждам. Тя не очакваше подобно нещо. Сигурно не ме взема много на сериозно като абат на Малвил.
— Това бе една недобра изповед — продължавам аз все така строго. — Ти дори не видя вина в главния си недостатък.
— И кой е той според тебе? — пита ме тя с едва сдържана агресивност.
— Кокетството.
— О, това ли! — казва тя.
— О, разбира се, за тебе това е нищо — казвам аз. — Ти обичаш мъжа си, знаеш, че няма да му изневериш (тук тя се усмихва подигравателно), така че си казваш: карай, защо да не се позабавляваме малко! За жалост в колектив, където има шестима мъже и само две жени, тези игрички са много опасни. А и твоето кокетство — ако не съм аз да река „стоп!“ — ще внесе безпътство в Малвил. Вече мисля, че Пейсу твърде много те гледа.
— Мислиш ли? — казва Кати.
Тя сияе! Дори не си прави труд да изглежда съкрушена!
— Мисля! И останалите подкачаш. За щастие на тях им е все едно.
— Искаш да кажеш, че и на теб ти е все едно — казва тя агресивно. Известно ми е това. Ти харесваш едрите гъски, като онова голо момиче, дето е залепено при главата на леглото ти. Наистина като свещеник ти ме учудваш! Човек би очаквал по-скоро да намери там разпятие!
Но тя хапе, честна дума!
— Това е репродукция от Реноар — отговарям аз, учуден, че съм принуден да се защищавам. — Ти нищо не разбираш от изкуство.
— А снимката на твоята германка от бюрото и тя ли е изкуство? Тя е ужасна, отвратителна друсла! Цялата в гърди! И после всъщност какво те интересува, нали си имаш Евелин!
Каква змия. Казвам със студен гняв:
— Как така имам Евелин? Какво значи това „имам“ Евелин? За някакъв Варвоорд ли ме вземаш?
Впивам очи в нейните и я сразявам с погледа си. Тя се оттегля веднага на пръсти от бойното поле.
— Никога не съм казала такова нещо! Дори и през ум не ми е минавало!
Дявол да я вземе, не й било минавало! Малко по малко се успокоявам. Вземам пак молива и махам крилете на моето ангелче. После му прибавям два малки рога и голяма опашка. Опашка като на маймуните, с която те се хващат за клоните. През това време виждам, че пред мене Кати се извива и се опитва да види какво правя. Колко е доволна от пола си тая малка маймуна! И как иска да накара всички да почувствуват властта й! Вдигам глава и я гледам проницателно:
— Мечтата ти всъщност е всички мъже в Малвил да се влюбят в теб и всички да са доведени до отчаяние. А в това време ти обичаш само Тома.
Мисля, че засега улучих. Защото дълбоко в очите й виждам как се събужда пламъчето на агресивността.
— Какво искаш? — казва тя. — Всички не могат да бъдат уличници като твоята Миет.
Мълчание. Казвам, без да повишавам тон:
— Много хубаво говориш за сестра си. Браво!
В действителност Кати не е лошо момиче. Защото тя се изчервява и за първи път от началото на изповедта си изглежда истински засрамена:
— Знаеш, че много я обичам. Не биваше да ми вярваш.
Дълго мълчание. Тя добавя:
— Сигурно не ме смяташ много симпатична.
Усмихвам й се:
— Смятам те млада и неблагоразумна.
И тъй като тя нищо не казва, учудена, че й говоря приятелски след всичките дивотии, които ми каза, добавям:
— Погледни Тома. Той е влюбен. А ти, понеже си млада, злоупотребяваш с това. Налагаш му се, а не си права. Защото Тома не е някакъв парцал. Той е мъж и няма да ти го прости.
— Той вече ми се сърди.
— За глупостите, които го накара да извърши ли?
— О, да!
Ставам и отново й се усмихвам.
— Ще се оправи, гледай си работата. На събранието той пое всичко върху себе си. Лъвски те защищаваше.
Тя ме гледа със светнали очи.
— Но и ти също не си бил много лош на събранието.
— Все пак искам да ти кажа: внимавай с Пейсу.
— Това не мога да ти обещая — отговаря ми тя с учудваща искреност. — Никога не съм могла да устоя на мъжете.
Гледам я. Ето че това ме озадачава. Размислям. Значи, нищо не съм разбрал в това момиче! Ако онова, което казва, е вярно, целият ми анализ отива на вятъра. Тя добавя:
— Знаеш ли, ти съвсем не би бил лош свещеник, макар че си женкар. Добре, нали виждаш, вземам назад всичките си лоши думи и особено за… Така де, вземам ги назад. Ти си мил човек. Само това, дето не мога да сдържам езика си. Мога ли да те целуна?
И тя наистина ме целува. Една целувка, съвсем различна от онази при влизането й. Макар че все пак да не преувеличаваме невинността на тази целувка. Доказателството е, че тя ме смущава, а Кати забелязва това и издава някакво леко тържествуващо кикотене. Отварям й вратата, тя излиза тичешком, пресича празната площадка на стълбището и в момента, когато стига до витлообразната стълба на главната кула, се обръща и отново ми махва с ръка.
Погребахме Момо до Жермен и до малкия гроб, който бе приютил останките от семействата на нашите приятели. Сложихме начало на това гробище в
