снопове, да отнасяме сноповете в Малвил, да направим харман в първата крепост и да отделим с бухалка зърното от сламата. Това мобилизира много работна ръка и когато операцията бе завършена, всеки от нас можеше да вложи нов смисъл в библейската мисъл за хляба и за потта.

Въпреки всичко казахме си, че трудът ни не е напразен. Дори и като вземехме под внимание едната четвърт, унищожена от разбойниците, жътвата даде десет чувала за един или всичко хиляда двеста и петдесет килограма зърно. Малко беше с оглед на нашите значителни запаси (дължащи се до голяма степен на донесеното от Блатото) и много — като първа реколта от деня на събитието и като обещание за бъдещето.

През нощта след жътвата бях събуден от лек шум до мен, по-точно от невъзможността в полусънното си състояние да разбера откъде идва. Но когато отворих очи — дори и без нищо да виждам, тъй като нощта бе тъмна, — разбрах, че на канапето близо до прозореца Евелин плаче разхълцана във възглавницата си.

— Плачеш ли? — казвам полугласно.

— Да.

— И защо?

В отговор цяла върволица задушени хълцания и подсмърчания.

— Защото ми е мъчно.

— Ела да ми го кажеш.

С един скок тя се озова от канапето си в леглото ми и се сгуши в ръцете ми. Макар че е понасъбрала малко перушина, все още ми се вижда много лека! На рамото ми е като някакво котенце. Продължава да хълца.

— Ама ти ме мокриш! Истинска чешма! Я се избърши!

Подавам й носната си кърпа и тя спира да хълца, за да си избърше носа.

— Е, и?

Мълчание. Подсмърчания.

— Я се изсекни, вместо да подсмърчаш!

— Изсекнах се.

— Пак се изсекни.

Тя отново се секне и ако се съди по звука — без никакъв успех. Веднага подсмърчанията се подновяват. Това трябва да е нервно. Както кашлицата й, както хълцанията, както конвулсиите, които я разтърсват. Може би като астмата й. След ограбването на житото ни и смъртта на Момо тя получи ужасна криза. Питам се дали не се подготвя нова. Вземам я в прегръдките си.

— Хайде — казвам й, — какво има?

Мълчание.

— Всички тия мъртъвци — изрича тя най-после с нисък глас.

Изненадан съм. Не това очаквах.

— За това ли плачеш?

— Да.

И понеже мълча, тя подема:

— Защо? Учудва ли те това, Еманюел?

— Да. Мислех, че ще ми кажеш, че не те обичам вече.

— А, не — казва тя, — ти ме обичаш както по-рано, чувствувам го. Само че сега ти вече нищо не ми прощаваш. Но предпочитам така.

— Предпочиташ ли?

Мълчание. Тя размисля, задава си въпроси и е толкова вглъбена, че забравя да подсмърча.

— Да — отговаря тя най-после. — Чувствувам се много по-защитена.

Вземам си бележка и мълча.

— Ония хора, дето ги убихте, не можехме ли да ги вземем в Малвил? В Малвил има място.

Клатя глава в тъмното, като че ли тя може да ме види.

— Не е въпрос за място, а за запаси. Вече сме единадесет. Бихме могли в краен случай да храним още двама-трима, но не и двадесет.

— Добре, тогава можехме да ги оставим да ядат житото ни — казва тя след една минута.

— А другите?

— Какви други?

— Другите, които ще дойдат по-късно. Тях пък ще ги оставим да изядат прасетата, да нагълтат кравите и да отведат конете ни. А за нас все ще се намери трева да пасем.

Тези сарказми нямат въздействие върху Евелин.

— Ти сам каза, че житото при Ле Рюн не е кой знае колко.

— Не е по отношение на запасите ни, благодарим на бога. Но хиляда двеста и петдесет килограма зърно — това прави известно количество килограми хлябове.

— Но в краен случай бихме могли да минем и без тях! Ти го каза! — добавя тя бързо с обвинителен тон.

Всичко, което съм казал, е наистина запечатано завинаги в паметта й.

— В краен случай да. Но не може да се знае дали реколтата през следната година няма да бъде опорочена. Добре е да имаме нещо скътано. Макар и колкото да помогнем в случай на нужда на нашите приятели от Ла Рок.

— А онези от реката, защо не им помогнахме?

— Нали ти казах, те бяха много.

— Не бяха по-много от хората в Ла Рок.

— Но тях все пак ние ги познаваме.

И понеже тя мълчи, започвам да изброявам:

— Пимон, Анес Пимон, Лануай, Жюдит и Марсел, който те прибра в дома си.

— Да — казва тя. — И старият Пужес. Не го виждаме вече към нас стария Пужес.

Вярно. От десетина дена не сме го виждали тоя стар скитник да си топи върха на мустаците в нашето вино. А начинът да приключва споровете без никакво заключение и, без да се съгласява, е не по-малко характерен за Евелин. Впрочем силно впечатление ми направи начинът й да спори като възрастна. Нищо детско в думите й. Френският й език също се е подобрил. Откакто вече не й „прощавам нищо“, тя престана да търси убежище в детинщините.

— Добре — казвам аз. — Разпитът завърши. Върни се сега в леглото си. Искам да спя.

Тя се вкопчва в мене.

— Не мога ли да остана още мъничко, Еманюел? — казва тя с бебешкия си глас.

— Не, не можеш. Отивай.

Тя си отива, и то кротко. Подчинява се дори с някакво въодушевление, сякаш пред нея е перспективата да прекара до мен цял живот на опияняващо подчинение.

И все пак у нея има неща, които не разбирам съвсем добре. Говори за хората от реката, а нищо не казва за Момо.

Но и старата Мену също никога не заговорва за Момо. От всички предположения, които бях направил в деня на убийството на сина й за бъдещото й държане, нито едно не се оправда. Тя не потъна в отчаяние, нито оглупя. Нищо не изостави от домакинствуването в Малвил. Продължава да царува като господарка над женското население в замъка, като кълве по предпочитание най-старата кокошка и най-кудкудякащата, но без да щади, ако се налага, само че по-внимателно, и младите ярки, повече Кати и по-малко — Миет, тъй като Кати също има остър клюн. Не се оставя и да залинее — и вилицата, и чашката й са все в обръщение, — но без надежда да напълнее. И най-сетне Мену е все така чиста — малък, добре изтъркан скелет, в който всичко: мускули и органи, е намалено до минимум, с коси, опънати назад на мъртвешката й глава, добре изчеткана черна кърпа и редица безопасни игли, забодени около четвъртитото деколте върху най-плоската гръд. Тя припка все така отсечено, ситничко и бързо с големите си ходила, проточила напред мършавата си и възлеста шия.

Кати или Миет нареждат масата, но старата Мену поставя кърпите за ядене. Загрижена за хигиената, за да ги различава, тя им е направила марки, които единствена разпознава. Една сутрин, като сядам на масата, забелязвам с тревога, че някой е сложил на края на масата прибора на Момо и в чинията — една кърпа.

Вы читаете Малвил
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату