— Не е болен — отговаря с презрението на знаещия към невежата и аз мога да видя по отвратеното му замлъкване, че му е много трудно да ни каже каквото и да било, дори някои вести.
— Та? — продължавам аз сухо, за да му припомня все пак, че има дял в договора.
— Та хич, хич не е хубаво това, дето стана там. — Той се прекъсва за малко и добавя: — Пролята е кръв.
Гледа ни и клати глава.
— Пимон заварил Арман да сваля Анес.
— Насила ли? — пита, побледнявайки, Колен.
— Насила или не насила — отговаря старият Пужес със злост, от която може да ти заскърцат зъбите. — Анес казва, че било насила. Аз не знам нищо, ти, момчето ми, я познаваш по-добре от мене, та сигурно знаеш.
— Накратко — казвам раздразнено.
— Накратко, на Пимон кръвта му кипнала. Да вземе едно кухненско ножче и да му го забие в гърба. Абе ти няма да повярваш, но от това не му станало ни по-топло, ни по-студено, на Арман. Той се обърнал и му казал: „Ще те науча аз тебе как се бие с юмрук в гърба, мръсник!“ И без бавене му пръсва мутрата с пистолета си, от упор, та горкият Пимон, може да се каже, беше останал без лице. Насъбрахме се всички и ето ти го Арман на прага на Пимонови, цял побелял, но иначе прав като дирек, разказва ни историята си за удара с юмрук в гърба. „А сега — вика — разкарайте се или ще стрелям!“ И ето ти го, че насочва пистолета към нас и тръгва заднишком чак до вратата на замъка. И знаеш ли, Еманюел, чак като се обърна да отвори вратата на замъка, видяхме ножа, забит в гърба му. Съвсем добре се виждаше, щото Арман беше с черното си сако, а дръжката на ножа беше червена. И ето ти го Арман, че си отиде с ножа в гърба си!
— Ами Анес? — пита Колен.
— Като луда, можеш да си представиш — продължава старият Пужес, без да прояви каквато и да било чувствителност. — Мъжът й убит с една грамадна дупка в мутрата и цяла локва кръв по паркета й, ще речеш, че са убили вол. За щастие Жюдит я взе при себе си с бебето. Но чакай да видиш — продължава той, сякаш продължението му се вижда много по-важно. — Пристига си Арман в замъка и разказва на Фюлбер цялата история пред Жозефа и Газел. А Жозефа му вика на нейния си език: „Ами, господин Арман, имате един нож в гърба!“ Той не ще да повярва. Пипа с ръка и хоп! Изтърсва се по лице! Припада! Жозефа ни го разказа.
— А после! — питам нетърпеливо аз.
— После това е всичко — казва старият Пужес и поглежда към пълната чаша.
— Как „това е всичко“? Такива ли сте вие в Ла Рок? Убиват един човек в дома му посред бял ден, пред всички, убиецът е известен и никой нищо не казва? Нито Марсел? Нито дори Жюдит?
— Ах, тия! — казва Пужес с пренебрежение, но все не ме поглежда. — И те не направиха нищо, само дето събраха градчето и гласуваха едно нищо. Така да се каже, Арман трябвало да бъде съден и наказан за убийство.
— И нищо ли е това? — питам аз с възмущение. — Ти това за нищо ли го намираш?
Добавям гневно:
— А ти, разбира се, при гласуването си се въздържал.
Старият Пужес ме гледа укоризнено и подръпва мустаците си:
— В твой интерес, Еманюел. Не трябва да преминавам много в лагера на Марсел, ако ще продължавам разходките си на велосипед.
И ми намига.
— А Фюлбер какво каза за гласуването?
— Той каза „не“. Дойде да ни го каже през отвора на вратата, че то било случай на законна отбрана и че няма за какво да има съд. Мъжете подюдюкаха. А след това Фюлбер малко го хвана шубѐ, особено дето Арман е на легло. Та дажбите ни ги подават през гишето на вратата, а той не излиза вече от замъка. Чака всичко да се уталожи. За твое здраве, Еманюел!
Последните думи не са само израз на учтивост, а напротив. Това ще рече, че сега той пие и нека другите бъдат така добри да го оставят на мира, тъй като достатъчно ни е разказал.
Настъпва тишина. И ние не говорим. Но нямаме и нужда от думи. Знаем, че всички сме напълно съгласни и че няма да оставим ненаказано едно убийство. Време е да отидем и да въведем ред в Ла Рок.
Бележка на Тома
Експедицията в Ла Рок се осъществи, но много по-късно от предвиденото и не без самите ние да се сблъскаме със смъртна опасност. Ето защо си позволявам да прекъсна разказа на Еманюел с бележки, които няма да имат място по-нататък, когато нещата започнат да се раздвижват.
Трябва да кажа, че съм много засегнат от начина, по който Еманюел представя Кати на горните страници. Не мога да разбера такова пристрастие. Особено от страна на Еманюел. В сцената на изповедта, където я укорява за „кокетството“ й, той стига дотам, че пише: „Колко е доволна от пола си тая малка маймуна.“
Питам: а защо да не е доволна? Нека ми бъде позволено да го кажа — най-малкото с недомлъвки, — но в тази област една Кати струва цяла дузина жени като Миет.
Впрочем, когато Еманюел говори за „кокетството“ на Кати, психологията му изпада в грешка. Нещата са много по-сериозни. Кати не е кокетка. Тя не може да види мъж, който й харесва, без да пожелае да му се отдаде. Всъщност онова, което сестра й върши по задължение, тя би го направила на драго сърце за удоволствие.
По този въпрос, както и по всички останали, Кати е напълно искрена. В навечерието на нашата сватба тя ми каза: „Единственото нещо, което не мога да ти обещая, е да ти бъда вярна.“
Така че аз съм предупреден и като така би било абсурдно от моя страна да ревнувам. Още повече, че оженвайки се за Кати, си присвоих една необикновена привилегия. Когато Еманюел се върна от
В това отношение той се показа мъдър и силен. Не последвах примера му. Като забравих, че съм делил Миет с другарите, аз поисках да имам Кати само за себе си. И в колектив от шестима мъже задържах за моя изгода единствената жена, достойна за това име — казвам достойна, — под предлог, че я обичам.
Разбира се, към нея изпитвам благодарност и приятелски чувства. Но след като началният огън на желанието попремина, обичам ли я? Искам да кажа, обичам ли я повече от Еманюел, Пейсу или Мейсоние? И защо трябва да обичаме една жена повече, под предлог, че спим с нея, отколкото приятеля. Струва ми се, че в този долнокачествен романтизъм има много лъжи и условности.
Друг въпрос: в общество, където броят на жените е много ограничен, обстоятелството, че обичам една жена, дава ли ми правото да си я присвоя? Ако е така, Пейсу, който проявява много силно влечение към Кати, има право колкото и аз да я притежава само за себе си. Що се отнася до самата Кати, ако тя се вслушаше в селските си вкусове, нямаше ли да бъде привлечена по-скоро от Пейсу, отколкото от мен? Имам чувството, че съм се натикал в някакво положение на голямо лицемерие, където самолюбието ми ще загуби перушината си. Кати няма да ми остане вярна, знам го и предварително си забранявам да се ядосвам. Колкото и да е шокиращо това за обичайния начин на мислене, наследен от времето
Ще ми се да се върна на отрицателните чувства на Еманюел към Кати. Те създават в Малвил някакво постоянно притеснение. Кати се възхищава от Еманюел и страда, че е толкова малко ценена от него. Тя има впечатление, че той я сравнява непрекъснато с Миет, и то все в неин ущърб. Оттам мисля, е недисциплинираното й и вироглаво държане. Според мен това поведение би изчезнало, ако Еманюел ценеше малко повече Кати като човешко същество.
2. Сега ще говоря за Евелин. По този въпрос искам да бъда откровен, без да стана противен.
