Виждам, че и Колен го е забелязал и той ми прави с глава и очи невесели знаци. Освен това Кати е слагала масата и не мога да помисля, че е сбъркала. Впрочем, когато се навеждам, за да я запитам с очи, с показалеца на дясната си ръка тя прави скришом отрицателен знак.
Сега всички са седнали освен Жаке: прав, с отпуснати ръце, със замъглени от мъка златистокафяви очи, той не намира на обичайното си място нищо освен ужасна празнина. Поглежда ме не без смирение, за да ме пита какво може да е извършил, та да го лиша от храна. Цялото му поведение е на добро и преизпълнено с обич куче, което, след като е понасяло злия си господар, е било прибрано от някакво семейство, това семейство го гали и то трепери да не се събуди някой ден, загубило щастието, за което не се смята достойно, и все се пита истинско ли е, или сънува. Не че Жаке намира за несправедливо да го лиша от храна. Щом го правя, значи, е справедливо. И след като се нахраним, той е готов да се залови за работа заедно с нас, с празен стомах. Единственото, от което се бои, е да не би това лишаване да предхожда изгонването му.
Усмихвам му се, за да го успокоя, и точно се каня да се намеся, когато старата Мену му казва с троснатия си тон:
— Прибора си ли търсиш, момчето ми? Ето го.
И с брада му посочва мястото, където сядаше Момо.
Настъпва дълбоко мълчание; смаян, Жаке гледа към мене. Кимвам с глава утвърдително и като минава покрай дългата маса, Жаке отива и сяда на мястото на Момо — той, който изпитва ужас от внимание върху себе си — с мъчителното съзнание, че е прицелна точка на всички погледи.
Тактично Колен повдига веднага един въпрос. Картоните, които закриват траповете в ЗППО и са покрити с пръст, поставят един проблем. Защото, ако вали, те ще се просмукнат, ще изгубят коравината си и ще се вдлъбнат под тежестта на пръстта. В резултат нападателите ще открият тия капани по трапчинките. Пейсу предлага да пробием дупки в картона, та водата да се стича в самата клопка. Мейсоние пък предлага система от две парчета фурнир, поддържани от тънка летва по средата, която да се продъни под тежестта на неприятеля.
Докато следя доста внимателно спора, като се намесвам с по една-две думи, слушам какво става или се казва на долния край на масата. Парализиран от стеснение, Жаке яде, без да каже нито дума, наведен над чинията си, а старата Мену не спира с полугласните си и безапелационни забележки:
— Изправи се! Не прави топчета от хляба, дявол да те вземе! Ще престанеш ли да мляскаш, като ядеш! Къде се намираш! Нямаш ли кърпа, та се бършеш с ръка!
И поразяващото е, че всеки един от тези груби съвети е придружен от името на Жаке, като че ли старата Мену искаше да ни покаже, че не е изглупяла и че няма грешка, макар и Жаке да е въведен в ролята, в която го виждаме съвсем не по своя воля. Още едно доказателство впрочем, че умът на Мену е бистър: диалектът, който Жаке като човек не от тукашния край не разбира, не играе никаква роля в укорите, които тя му отправя.
Четиридесет и осем часа след като завършваме ЗППО и отново започваме уроците по стрелба (включително и с лък) за всички, старият Пужес се появи на старинния си велосипед. Не му хареса никак, че трябва да застане на четири крака, за да премине през оградата. Още по-малко, че му бяха завързани очите, за да премине през зоната с капани. Едва се настани в кухнята на входната крепост и ни даде да разберем, че всичко това трябва да се възнагради. Казвам „ни“, защото вестта за пристигането му се бе разпространила и целият Малвил бе там, дошъл да слуша.
— Абе не е много лесно да стигне човек до тебе, Еманюел — казва той и приглажда бяло-жълтите си мустаци. — И от двата края не е лесно.
Той поглежда около себе си, твърде поласкан от вниманието, обект на което е станал.
— Защото и да излезеш от Ла Рок, е нещо сега, откакто Фюлбер нареди да се пазят и двете врати! Няма да повярваш, ама не може да се разхождаш и по пътя към Малвил. Има наредба, която забранява. Само дето имам право да се разхождам по главното шосе. За щастие аз си спомнях за една пътечка, която води от шосето към тебе. През чифлика на Фожо, спомняш ли си?
— Минал си през Фожо! — възкликвам смаяно. — С колелото!
— Че дори на места трябваше да го нося — казва Пужес. — Като шампион на кросове! На моята възраст! Надявам се — добавя той след драматична пауза, като оглежда присъствуващите, — че днес няма да натикаш така бързо бушона на бутилката, Еманюел, като знаеш през какви мъки съм минал.
— Налей си — казвам аз и бутвам бутилката към него. — Напълно си го заслужил.
— А, дума да няма — казва старият Пужес. — Спомни си, че не е малка работа да минеш през Фожо с колело. А и какво имам да ти разправям, пълна ми е главата с новини. А и краката ми тежат, дето съм карал.
— Ти би трябвало все пак да си трениран — казва старата Мену, — колкото пъти си минавал от Ла Рок до Малжак да гуляеш с твоята уличница.
— Наздраве, Еманюел — казва старият Пужес с достойнство, обаче вътрешно разярен, че Мену му разваля часа на славата.
— Мену — намесвам се със строг тон, — я му дай нещо да похапне.
— Няма да откажа — допълва старият Пужес. — Минаването през Фожо особено ми раздразни апетита.
Мену отваря долапа отдясно на огнището, тръшва една чиния пред Пужес, после отрязва една тъничка филийка пушено и като я хваща между палеца и показалеца си, я метва отдалеч в чинията.
Поглеждам я строго, но тя се преструва, че не ме вижда. Заловила се е да реже на Пужес филия домашен хляб и се старае да я отреже колкото се може по-тънка, тъй като хлябът е пресен. Извършвайки тази деликатна операция, тя си мърмори нещо полугласно. Но тъй като старият Пужес мълчи, тъй като пие първата си чаша с поглед, вперен в бутилката, а, от друга страна, и ние всички също мълчим в очакване на новините, които е обещал, тишината, която цари в кухнята, прави напълно разбираем монолога на старата Мену и аз напразно се мъча да го прекъсна.
— Има хора — мърмори тя, без да ме погледне, — дето човек би казал, че са по-лоши от въшки, щото смучат кръвта на другите. Ще ми кажете: Аделаид не беше кой знае какво нещо и аз съм съгласна. Като вятърна мелница, такава беше. Все пак има едни, дето ги знам, дето бая я използуваха. Отначало, за да си наситят щението, а като клекнаха, за да наситят пиянството си, а онази дърта мръсница сигур не е много забогатяла с такива клиенти!
Старият Пужес оставя чашата си, изправя се и избърсва мустаците си с лявата си ръка.
— Еманюел — казва той с достойнство, — не ща да ти правя упрек, ама би трябвало да попречиш на прислужницата си да се отнася с неуважение към мен под твоя покрив.
— Я го гледай тоя! Сега пък иска уважение! — казва Мену.
Бледа от ярост, че я считат за прислужница, тя запраща филията над масата и кръстосва слабите си ръце на гърдите, като мята към Пужес святкащи погледи. Той обаче се наслаждава едновременно на втората си чаша и на дребната обида; и с едното, и с другото добре си е отмъстил.
— Мену не ми е прислужница — заявявам аз твърдо. — Тя има много качества. Живее при мене, защото се грижи за домакинството ми. Но не й давам заплата. Говоря за преди бомбата, разбира се.
— Дето се вика, домоуправителка е на господин свещеника — казва Колен.
И всички, освен старата Мену, прихват, което разведрява атмосферата.
Възползувам се от това, за да стана и да отида до Мену и да й пошушна:
— Ако продължаваш така, ще те изгоня от кухнята пред всички.
Тя не отговаря. Диша усилено с блеснали очи, стиснати устни, тръпнещи ноздри. С една дума, прави ми удоволствие да я видя такава след всичко, което се случи.
Сядам. Старият Пужес довършва закуската си и третата си чаша. Това взема безкрайно много време. Той пие бързо, но дъвче бавно.
Като изпива и третата си чаша, изчаква и подръпва мустаците си, без да продума, с поглед към бутилката. Отново му напълвам чашата и с едно сухо „щрак!“ затварям бутилката. Той ме гледа през това време, после поглежда пълната си чаша, но не я докосва. Не още. Последната чаша винаги я пие мълчаливо. Значи, сега трябва да заговори. Понеже прекалено се бави, започвам първи:
— Значи, Арман е болен?
Старият Пужес клати глава.
