Трябваше ми цяла секунда, за да схвана, че „негово преосвещенство“ се отнася за Фюлбер. Във всеки случай едно бе сигурно: щом „негово преосвещенство“ се грижи за Арман, болестта му не е заразна. Оставих Газел да си тръгне и след вечеря свиках събрание да поговорим за току-що полученото писмо.
Обясних, че доколкото то се отнася до мен, бях най-вече засегнат от безсмислените претенции на Фюлбер. Според мене писмото му отразяваше грандоманското и болезненото в характера му. Очевидно той бе накарал да го изберат за епископ, за да има надмощие над мен, да ръкоположи Газел и после да ме отстрани като църковен съперник. Имаше нещо детинско в тази жажда за власт. Вместо да се постарае да укрепи Ла Рок против разбойниците, което съвсем не беше лека работа, той започваше борба срещу мене, срещу човека, който го бе предупредил за опасността. И той започваше тази борба, без да е достатъчно силен, за да я спечели, защото светската му власт се заключаваше в Арман, а Арман беше болен, жертва на някаква тайнствена болест.
Идеше ми да се смея на всичко това, но другарите ми не приеха работата на смях. Негодуванието им преливаше. Бе нанесена обида на Малвил. Сякаш знамето му (което имаше само потенциално съществуване) бе опетнено. Фюлбер се бе осмелил да посегне на абата на Малвил и на хората, които го бяха избрали!
— Какво се е заловил тоя да пикае по нас — каза малкият Колен, който при това не обича много грубиянщините.
Мейсоние сметна, че трябва да се поиздърпат ушите на тоя господинчо. А Пейсу заяви, че ако в неделя Газел има тупето да дойде, той ще му натика китката за ръсене на едното място. С една дума, сякаш се бяхме върнали във времето на
— До пъпа, до пъпа ще му я натикам на тоя Газел! — каза Пейсу, като удряше по масата.
Поучуден от този изблик на малвилски патриотизъм, аз прочетох на другарите си отговора, който бях приготвил следобед и който предлагах за одобрение.
Драги Фюлбер,
Според най-старите документи за Малвил, които са в наше притежание и които датират от XV век, имало е наистина още по онова време епископ на Ла Рок, който е бил въведен в епископски сан през 1452 година в църквата на градчето от владетеля на Малвил, барон дьо Ла Рок.
От същите документи обаче е видно, че абатът на Малвил не е ни най-малко подчинен на епископа на Ла Рок, а е бил избиран от владетеля на Малвил измежду лицата от мъжки пол от неговото семейство, живеещо заедно с него в замъка. В повечето случаи — син или по-малък брат. Единствен отстъпил от това правило Сижизмон, барон дьо Ла Рок, който по липса на брат и на син сам се определил за абат на Малвил през 1476 година. От тази дата до наши дни владетелят на Малвил е бил по право и абат на Малвил, дори и когато понякога е възлагал на някой от капеланите тази функция.
Няма съмнение, че Еманюел Конт като настоящ собственик на замъка Малвил е наследил и прерогативите, свързани с битността му на такъв. Така бе преценено от събранието на вярващите, което единодушно го утвърди повторно за абат на Малвил със званията и функциите му.
От друга страна, не е възможно Малвил да признае законния избор на епископ, чието назначаване не е искано от негово светейшество папата и когото той не е ръкополагал в град, съставляващ част от владенията му.
Всъщност Малвил смята да запази в цялост историческите си права над Ла Рок — негово феодално владение, дори и в случай, че в дълбокото ни желание за мир и добросъседски отношения той не предвижда за момента акции, чрез които те да бъдат зачитани.
Ние считаме при това, че всяко лице, живеещо в Ла Рок и което се смята увредено от властта, установена в града, може по което и да е време да се обърне към нас с молба да бъдат възстановени правата му.
Ние смятаме също, че достъпът до град Ла Рок трябва да ни бъде разрешен по което и да било време и че нито една врата в него не може да бъде затворена, без с това да се нанесе обида на пратеника от Малвил.
Приеми, драги Фюлбер, моите най-предани чувства.
Тук трябва да подчертая, че в съзнанието ми това писмо бе просто номер, който трябваше да постави Фюлбер на място, противопоставяйки му някаква гротескна пародия на собствената му грандомания. Нека дори да кажа, че нито един миг и в най-малка степен не съм се смятал, нито съм гледал на себе си като на наследник на владетелите на Малвил. Също така не гледах сериозно на зависимостта на Ла Рок. Прочетох обаче писмото си с безстрастен вид, като мислех, че така хуморът ми ще се почувствува още по-дълбоко от моите другари.15
Лъжех се. Той напълно им убягна. Те се възхитиха от тона на писмото („Хубав отговор“ — каза Колен) и се въодушевиха от сърце от съдържанието му. Поискаха да видят документите и аз трябваше да стана и да потърся във витрините в залата на жилището онези паметни реликви, както и транспонирането им на съвременен френски език, извършено по нареждане на чичо ми.
Проявиха се силни чувства. Трябваше да чета и препрочитам всички пасажи, които установяваха, че Ла Рок е наше владение, както и историческото решение на Сижизмон да стане абат на Малвил.
— Ха де, виждаш ли? — каза Пейсу. — Не бих повярвал, че сме имали право да те избираме. Трябваше да ни покажеш това по-рано!
Давността на нашите права ги хвърляше в безумна радост.
— Пет века! — каза Колен. — Представяш ли си! Пет века, откакто имаме право да сме абати на Малвил!
— Все пак да не преувеличаваме — обади се честният въпреки всичко Мейсоние — все пак стана френската революция.
— Ама тя не трая дълго — възрази Колен, — не може и сравнение да става.
Онова, което ги възбуди до крайна степен, бе
— Добре де, ясно е, Еманюел — каза Пейсу, — понеже ти не си въвеждал в епископски сан Фюлбер, той е толкова епископ, колкото и задникът ми. (Горещо одобрение!)
След това вече заговориха само за организиране на експедиция срещу Ла Рок, за да отмъстим за нанесената обида и да възстановим феодалните си права.
Присъствувах мълчалив на развихрянето на националистическите страсти, които сам бях разпалил. Считах, че вече не мога да разкрия на другарите си пародийната цел на писмото си. Много се бяха разпалили. Щяха да ми се сърдят. Все пак се опитах да успокоя най-буйните и успях с помощта на Тома и Мейсоние, а по-късно и на Колен, когато тържествено бе решено, че ние никога няма да изоставим „нашите приятели в Ла Рок“ (Колен). И в случай, че те бъдат обезпокоявани или обиждани, Малвил ще се намеси, както впрочем бе казано в писмото ми.
Газел се върна на другата сутрин. Предадох му писмото без нито дума и той си тръгна. Два дни по-късно
Това бе бавна работа, тъй като трябваше да режем житните класове със сърпове, да ги нареждаме на
