спокойно бащата.
— Надявам се лятото да свърши по-бързо — промърмори момчето с режещ глас.
Камерън понечи да отговори нещо, но жена му му даде знак да мълчи. Единствено тя бе забелязала, че Морган стиска здраво зъби, за да не затракат.
Без да бърза, Елизабет отиде при момчето и нежно го помилва по бузата.
— Липсват ти баща ти и майка ти, нали, синко?
Той отблъсна ръката й.
— Никога не съм имал майка и не ми трябва. Камо ли пък някоя проклета
Когато сянката на господаря на клана падна върху него, момчето дори не трепна. Остана все така изправено, в очите му гореше студен огън. Трябваше да вдигне глава, за да погледне Дугъл Камерън в очите, и го направи, без да трепне. Брайън и Алекс се кискаха тихо. Сабрина закри очи, но веднага разтвори пръсти, очаквайки плесницата, която обикновено следваше такова безсрамие.
Баща й бе смръщил застрашително чело, но много скоро се изсмя развеселено и дори разроши косата на Морган. Момчето беше твърде слисано от реакцията му и не успя да се отдръпне.
— Ти си истински Макдонъл, момко. Роден воин, също като баща ти. Ще бъдеш от голяма полза за клана Камерън.
Морган затрепери от ярост.
— Аз служа само на Макдонъл. Мразя Камерънови.
Брайън и Алекс не издържаха и избухнаха в луд смях. Морган се обърна към тях със стиснати юмруци.
— Как смеете да се подигравате на един Макдонъл, вие, луничави невестулки! Ще ви избия зъбите!
Братята, очевидно зарадвани от шегата му, се закискаха още по-високо и се смушкаха с лакти. Преди майката да е успяла да им се скара, Морган вече бе изскочил от градината и господарят на дома остана сам на портата.
— Почакай! — извика Сабрина. Може би Макдонъл не харесваше Брайън и Алекс, но тя не бе казала нищо лошо. Какво като беше момиче?
Без повече обяснения тя се промуши през живия плет и се затича след него.
— Сабрина! — извика Елизабет.
Господарят на клана прегърна успокоително жена си.
— Остави я. Ако някой е способен да опитоми един див Макдонъл, това е само тя.
Дугъл Камерън намери една дупка в бръшляна, който се виеше по стената, и проследи с поглед двете малки фигури, които тичаха по поляната право към сивите дъждовни облаци.
— Бог да е с теб, принцесо — пошепна той. — Боя се, че ще имаш нужда от цялата му хитрост и от твоята собствена в добавка.
— Чакай! Почакай, моля те! Чакай ме!
Силните крачета на Сабрина тичаха неуморно. Виковете й заглъхнаха в пъшкане. Слънцето се беше скрило зад планина от тъмни облаци, а момчето беше само тъмна точка, която се сливаше с гората. Преди да падне и да си нарани коляното в грубите папрати, Сабрина записа към талантите на този странен Макдонъл и бързото тичане. Уплашена от приближаващия дъжд, тя скочи на крака и се хвърли към мрачната сянка между огромните дъбове. Един корен се закачи в глезена й и я спъна.
Тя се приземи по корем и с ужас установи, че лежи на ръба на един ров и полата й се е вдигнала над главата.
— Всички ли Камерънови са като теб глупави и инатчии?
Сабрина подаде глава изпод полата си. Морган Макдонъл стоеше над нея със скръстени ръце и смръщено разглеждаше онова, което тя трябваше да пази скрито под полата си.
Момиченцето побърза да смъкне полите си и му подаде ръка.
— Хей, момче…
Той я издърпа да стане и изтри ръката си, като че се беше изцапал.
— Не се казвам момче. Името ми е…
— Морган Тайър Макдонъл — повтори тържествено Сабрина. — Син на Ангъс Макдонъл и наследник на клана Макдонъл. Служиш само на Макдонъл и мразиш Камерънови. А аз съм Сабрина, дъщерята на Дугъл Камерън.
— Кой би го оспорил. — Гласът на Морган се давеше в горчивина. — Одрала си кожата на онзи дявол.
Сабрина смръщи челце, опитвайки се да намери подходяща тема за разговор.
— Обичаш ли червеи?
— Не.
— А бръмбари?
— Воините нямат време за такива глупости.
Челото й се намръщи още повече. Брайън и Алекс винаги намираха време за червеи и бръмбари. И обичаха да слагат паяци в леглото й. Може би трябваше да попита дали стъпалата му наистина са окосмени. Но мрачното му изражение я възпря. Гъсти червеникаво-руси мигли обрамчваха очите му.
— Какво правиш по цял ден?
— Юмручен бой, мечове, пистолети. — Упоритите устни разкриха два реда прави бели зъби, между които нямаше нито един развален. — Приятно е.
Сабрина примигна заслепено, сякаш слънцето бе пробило черните облаци. Окуражена от усмивката му, тя сложи ръка върху неговата.
— Ето, виждаш ли. Знам, че ще станем приятели. Аз вече те харесвам истински…
Момчето погледна пухкавите пръстчета, които плахо помилваха ръката му. Досега Морган живееше единствено за своя клан и мразеше всички негови врагове. В блестящите зелени очи пламнаха противоречиви чувства. Ужас. Страх. Несигурност. Копнеж.
Той издърпа ръката си.
— Аз не съм ти приятел. И не те харесвам.
Усмивката й потрепна, но не угасна.
— Естествено, че ме харесваш! Всички ме харесват. Татко казва, че мога да хвана за мустаците дори дива котка.
Очите на Морган потъмняха и Сабрина стреснато отстъпи крачка назад.
— Ти май нищо не разбираш, момиче! — извика ядно той. — Аз не те харесвам. Не харесвам и братята ти. А най-вече не харесвам английската ти майка и богатия ти баща. Вървете по дяволите!
Очите на Сабрина се напълниха със сълзи. През целия си живот беше познала само любов и не беше подготвена за омраза. В думите му нямаше и следа от веселата подигравка на братята й.
Той я посочи презрително с пръст.
— Хайде, върви да ревеш в полите на майка си. Какво друго може да се очаква от едно глупаво бебе!
— Аз не съм бебе. Вече съм на шест години!
Той направи крачка към нея и тя се стегна, за да устои. Но когато я бутна леко, тя падна в шумата и от очите й потекоха сълзи.
Все пак момиченцето успя да се изправи, изтри сърдито очите си и потисна хълцането си. Втурна се нагоре по склона и извика с пялото достойнство, което й беше останало.
— На татко никак няма да му хареса, че ме бутна.
Морган се изсмя подигравателно подире й.
— Сигурно. Хайде, принцесо, иди при баща си да ме наклеветиш. Разкажи му как лошото момче те е бутнало и е оскърбило скъпоценната ти гордост. Може би той ще ме хвърли в затвора и ще ме остави да изгния там. Нали така направи баща му с моя дядо. Или ще заповяда да ме обезглавят, както направи
