старият Йосташ Камерън с Лаклан Макдонъл.
Сабрина спря и изпъна гръб. Обърна се към него, погледна го право в очите и гневно поклати глава.
— О, не, Морган Макдонъл. Аз не съм бебе и няма да те наклеветя пред татко. Каквото и да ми направиш, няма да те издам. Кълна ти се, че никога вече няма да ме разплачеш. Даже да живея вечно, няма да пролея повече нито една сълза заради лошо момче като теб. Ти… ти… — В малкия й запас от ругатни не се намери нито една подходяща за случая. — Макдонъл!
Тя продължи нагоре, като стъпваше здраво и се хващаше за клоните, за да не се изтърколи обратно в краката му. Прехвърли се през рова и запуши уши, за да не чува ругатните, които я следваха. Добре, че не разбираше повечето от тях.
Когато най-сетне се втурна да бяга, вече падаха първите тежки капки. Оглушителната гръмотевица не й позволи да чуе задавения плач, който идваше откъм рова. Морган Макдонъл, наследник на клана Макдонъл, падна в корените на едно дърво и проля горчиви сълзи, които се смесиха с дъжда.
Дугъл Камерън тъкмо разтриваше ръце пред буйния огън в камината, когато в стаята нахлу дъщеря му. Без да се притеснява, че ще намокри скъпоценните ориенталски килими на майка си, тя се хвърли към баща си.
— Бурята ли те изненада, момиче?
Тя кимна и опря глава в брадичката му. Той притисна до гърдите си мокрото вързопче и изчака треперенето да отслабне. Уплаши се, че малката ще се разхълца, но когато тя вдигна глава, очите й бяха сухи и святкаха от гняв.
— Трябваше да го плеснеш, татко. Той е невъзпитано момче.
— Да, може би си права. Но Макдонълови са груба пасмина, моето момиче. Боя се, че бедното момче е получило достатъчно плесници през живота си и сега има нужда от любов и разбиране.
Лицето на Сабрина помрачня.
— Не се сърди, но съм сигурна, че няма да го обичам.
Господарят на клана се изсмя тихо.
— Може би и това е добре. Като гледам лицето му, скоро ще има колкото си иска любов.
Сабрина прегърна баща си и целуна брадата му.
— Аз обичам теб, татко. Винаги ще обичам теб най-много от всички.
Дугъл зарови лице във влажните копринени къдрици и си пожела да можеше да й спести болките на любовта.
— Това е невъзможно, принцесо, колкото и да ми харесва — проговори тихо той. — Наистина много ми харесва.
Глава 1
— Макдонълови идват! Макдонълови идват!
Крясъкът отекна като оръдеен залп в заспалия Камерън Глен. Развълнуваните селяни изскочиха на калдъръмените улици, питайки се дали трябваше да скрият добитъка и децата си. Един циничен дребосък се облегна удобно на стола си, пое дълбоко дим от лулата и мрачно заяви, че за похотливия Макдонъл е все едно дали в ръцете му ще падне овца или нечия дъщеря.
Малкото, които можеха да си позволят лукса да имат завеси, побързаха да ги спуснат. Няколко отчаяни мъже набързо заковаха прозорците и вратите на къщите си с дъски. Войната между Камерънови и Макдонълови се водеше толкова отдавна, че вече никой не помнеше причината. За селяните врагът на господаря им беше повече мит, отколкото реална личност. От десетилетия насам Макдонълови грабеха и позоряха под защитата на нощта. Когато някое момиче от селото се върнеше разрошено и объркано от планината, клюкарките кимаха премъдро, защото знаеха, че след девет месеца ще се роди още едно русо хлапе.
Един мършав старец клекна пред къщата си и събра около себе си няколко селски деца.
— Бях още малко момче, но никога няма да забравя как Макдонълови минаха през Камерън Глен. Великани са те, над два метра високи, а бедрата им са като стъбла на стари дървета. — Едно обсипано с лунички момиченце скри треперещото си личице до крака му. Старецът понижи глас в шепот: — А на хълбоците им бяха окачени ужасни трофеи — отсечени глави на Камерънови.
Децата изпискаха от ужас. Развълнуван от собствения си разказ, старецът погледна гневно към господарската къща на хълма. Каменната кула на старинната крепост се издигаше като гъба между дървените отбранителни стени. Той знаеше, че Макдонълови бяха поканени в Камерън на банкет, не за битка. Но защо Дугъл Камерън бе поканил враговете в своя дом, след като Макдонълови предпочитаха да се нахранят със семейството му, вместо с угощението, което им беше приготвил?
Без да съзнава какво прави, той приглади със сбръчканата си ръка рошавата коса на едно момченце.
— Откачил е — прошепна уплашено той. — Нашият господар не е наред с главата…
Обитателите на Камерън Мейнър сигурно щяха да се съгласят с него, поне в този момент. Цяла армия слуги и членове на рода тичаха напред-назад като обезумели. В салона цареше хаос. Заразена от атмосферата на трепетно очакване, Сабрина изскочи от стария килер, където бе скрила чайния сервиз на майка си. Спъна се в малкото сиво куче, което се беше свило на кълбо пред огнището, и едва не падна. Животното оголи зъби и се опита да я ухапе.
— Съжалявам, Пъгсли — пошепна тя и намести огърлицата на шията си.
— Няма да позволя тези тромави планинци да стъпчат килимите ми — обяви тържествено Елизабет Камерън. Без да се притеснява за копринените си поли, тя коленичи на голия каменен под и започна да навива дебелия персийски килим.
— Не се страхувай, мамо. — Брайън се отпусна на позлатения стол в стил Луи XIV и се направи, че не вижда Алекс, който мъкнеше към вратата красиво резбован елизабетиански скрин и искаше помощ. — Макдонълови сигурно няма да стигнат дотук. Вече цял месец между клановете цари мир. След като не могат да разпарят нашите гърла, сигурно се избиват помежду си. Очаквам да измрат след… — той извади от джоба на извезания си жакет златен часовник… точно след три часа и седемнадесет минути.
— Учудвам се как още не са измрели от кръвосмешение — изфуча Алекс и изпусна скрина в опасна близост до излъсканите обувки на Брайън. — Чувал съм, че си делят жените като други мъже…
— Алекс! — Елизабет се покашля многозначително и посочи с глава заслушалата се Сабрина.
Големият син замлъкна. Макар да надвишаваше майка си с цяла глава, той знаеше кога трябваше да си държи езика зад зъбите. В стройната фигура на Елизабет се криеше гръбнак от най-добрата английска стомана. Няколкото сиви кичура явно не бяха успели да укротят темперамента, който издаваха огненочервените й къдрици.
Сабрина грациозно вдигна рамене.
— Не му се карай заради мен, мамо. Знаеш ли, тази сутрин научих от слугинчетата нова песен. — Тя сложи ръце на гърба си, поклони се пред въображаемите гости и невинно запя:
