Страшната злополука с всичките й злокобни последствия трябваше да бъде забравена.
— Хайде, момиче — подкани я шепнешком той. — Аз съм тук. Няма да допусна да паднеш.
Сабрина пое дълбоко въздух и опипа с крак за първото стъпало. Премести тежестта си и направи крачка към Морган. След това още една. Погледът й беше втренчен в лицето му. Тя рискува колебливото си равновесие, рискува всичко и протегна ръце към него.
Той я улови, заключи треперещото й тяло в мощната си прегръдка, задържа я със силните си ръце и я притисна до гърдите си, за да чуе силното биене на сърцето му под новата карирана наметка. Най-после каменната фасада на гиганта бе пробита. Нещо солено и мокро капна на бузата и влезе в устата й.
— Давам ти думата си, момиче — пошепна в ухото й той. — Никога вече няма да те оставя да паднеш.
— Не давай обещания, които не можеш да изпълниш, Морган Макдонъл — укори го тя през булото от радостни сълзи. — Не ме е страх, че ще падам, стига ти да си до мен и да ме хванеш.
Той приглади разбърканата й коса и я погледна в очите.
— Винаги ще бъда до теб, момиче. Това е обещание, което мога да изпълня.
Слънчевата светлина падаше свободно в църквата, тъй като тя нямаше покрив. Овъглените каменни стени стърчаха към лазурносиньото небе. Прислужниците бяха търкали и мили дни наред, за да почистят вътрешността на църквата от пепелта и саждите. Перести бели облачета танцуваха високо в небето като овце, зарадвани на богатата паша в небесната синева.
Малката църква беше препълнена с Камерънови и Макдонълови. Падналата западна стена даде възможност на церемонията да присъстват и жителите на селото, които се бяха събрали на хълма. След като ги бяха лишили от удоволствието да присъстват на първата сватба на Сабрина Камерън, нямаше да пропуснат възможността да участват във втората.
Един старец, бе клекнал встрани, заобиколен от деца.
— Хората разправят, че има само едно нещо, което може да опитоми дивите Макдонълови.
— Какво е то? Кажи ни, моля те! — извика едно момиченце, чието лице беше посипано с лунички.
— Целувката на красиво момиче!
Той се разсмя, присви очи и издаде устни напред. Но усилията му бяха възнаградени единствено с кискането на момичетата и презрителното хъмкане на момчетата. Когато отново отвори очи, старецът забеляза, че момиченцето бе изчезнало. То беше отишло в другия край на хълма и се усмихваше плахо на едро русо момче, пристигнало на разсъмване заедно с другите Макдонълови.
Дугъл Камерън отведе Уйлям Белмонт до мястото му и го потупа окуражително по рамото.
— Знаеш ли, вече си мислех, че сестра ти ще остави всички ни да изгорим, но няма да позволи да строшим един от проклетите й немски прозорци. Всъщност Пъгсли даде сигнал за действие. Преди да разберем какво става, тя грабна един от скъпоценните си свещници и го запрати към прозореца, сякаш си играеше на хвърляне!
Вуйчо Уили се засмя насила.
— Трябваше да я видиш, когато бях само десетгодишен и без да искам, седнах на…
Хонора и Стивън седяха един до друг и се стараеха да не поглеждат към едрия Макдонъл, който седеше до тях на пейката и често-често се чешеше между краката.
Брайън и Алекс тичаха напред-назад, за да потушават непрестанно избухващите сбивания между Макдонълови и Камерънови. Блъсканицата беше придружена с гневни крясъци.
— Този дивак започна пръв. — Или: — Но той ме настъпи по малкото пръстче!
Когато се появи свещеникът, за да придружи двамата женихи до местата им пред овъгления олтар, караниците най-сетне престанаха.
Когато на вратата на църквата се появи Енид, Раналд засия. Жените викаха Ах! и Ох!, докато булката вървеше по пурпурно-червената пътека. Гостите се стараеха да не забелязват огромния й корем. Елизабет посегна назад и стисна окуражително ръката на Хонора.
— Свали си шапката — изрева Фъргъс Макдонъл и зашлеви шумна плесница на един от сънародниците си. — Нямаш ли уважение към една лейди? — Алуин стисна ръката му и го дари с нежна целувка.
Когато се появи Сабрина, и Макдонълови, и Камерънови замлъкнаха благоговейно. Като ангел в бяло, с прекрасен букет от диви рози, събрани по околните хълмове. Ако някой изобщо забелязваше куцането й, той не се опитваше да го коментира. Особено когато погледнеше към огромния Морган Макдонъл, който чакаше с мрачно изражение пред олтара.
Внимавайки да не се спъне, Сабрина правеше стъпка след стъпка. Съсредоточаваше се върху всяка, сякаш й беше последната. Всеки път, когато се олюлееше, вдигаше глава и търсеше погледа на мъжа, който я очакваше пред олтара.
Гордият блясък в очите му й даваше сили. Сърцето й беше толкова изпълнено с любов, че можеше всеки миг да се пръсне.
Когато най-сетне стигна до него, стиснала до болка букета с рози, за да си вдъхне смелост, тя се спъна в една неравност на килима. Един бодил се заби в палеца й и тя изохка болезнено. Върху бялата булчинска рокля капна капка ясночервена кръв.
Морган я подкрепи, вдигна палеца й към устата си и нежно изсмука кръвта.
— О, не — изплака Сабрина и се опита да почисти кръвта с кърпичката си. — Исках този път всичко да бъде съвършено.
Той вдигна брадичката й с топли пръсти и й намигна весело.
— Не говори глупости, момиче. Мисли за мотото на Макдонълови. Едва когато си пролял малко кръв, си струва да спечелиш битката.
Сабрина се засмя и лицето й засия. Когато чертите й се изкривиха в дяволита гримаса, Морган отметна глава назад и избухна в гръмък смях, без да се притеснява от укорителните погледи на свещеника.
Двамата паднаха в прегръдките си и смачкаха розите помежду си. Устните им се срещнаха в сладка целувка. А розите ги обгърнаха с аромата си като обещание, сладко и вечно като любовта им.
Информация за текста
© 1993 Тереза Медейрос
Teresa Medeiros
A Whisper of Roses, 1993
Сканиране: ?
Разпознаване и начална редакция: maskara, 2008
Редакция: Xesiona, 2008
Издание:
Издателство „Ирис“
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9695]
Последна редакция: 2009-12-09 13:02:21
