небе, прелетя покрай прозореца. Сабрина изтри сълзите си и се вгледа по-внимателно, когато следващото призрачно облаче полетя нагоре и изчезна в светлата корона на луната.
Тя отвори прозореца и в очите й запари хапещата миризма на тлеещо дърво. Проследи пътя на облаците дим и видя пламъци зад многоцветния прозорец на задната стена на църквата. В пристъп на лудост тя заподозря за момент Морган в подпалвачество. Но сърцето й отхвърли абсурдното обвинение още със същия удар.
— Морган! — Любимото име излезе от устните й със силата на един цял живот, изпълнен с копнеж.
Но Сабрина не чу собствения си вик, защото в същия този момент в къщата се понесоха неземни, постоянно усилващи се звуци, които заглушиха всички останали шумове.
Глава 32
Звукът беше колкото страшен, толкова и красив. Звук, който не беше създаден за музикалния салон на господарската къща. Първото движение на Сабрина беше да си запуши ушите.
Звукът беше непоносим. Тя разтри слепоочията си, но мелодията продължи да нахлува в нея, проникна във всяка пора и с непогрешим инстинкт влезе в раненото й сърце. Тя плачеше за любов и самота, за загуба и живот на пропилени шансове. Плачеше горчиво за разкаяние и измама и блестящите й ноти падаха като сълзи в бездънния съд на тъгата.
Това беше гласът на всяка жена, все едно Камерън или Макдонъл, която поради безсмислената омраза между двата клана беше загубила баща, брат, съпруг или син. Това беше жалната песен на всички жени във всички времена, принудени да пожертват любовта пред гордостта.
Между тях беше Пенелопа, която плачеше за Одисей на морския бряг; Динах, паднала върху изтерзаното тяло на Шехем, мъжа, който я насилвал и обичал; Ева, прогонена от райската градина заради хитростта на змията.
Ев.
Сабрина изпъна гръбнак и разтърси глава, за да прогони омаята на музиката. Мелодията плетеше мрежа на разрушение, мрежа, която беше пленила семейството й, която щеше да оплете и Морган. Тя трябва да се пребори с тази мрежа. Знаеше, че ще има нужда от нещо силно и постоянно, за да разреже здравите й нишки.
Сабрина претърси музикалната стая с трескав поглед. Откри само скъпоценностите на майка си, които бяха стрували цяло състояние, а сега се оказваха абсолютно безполезни.
Задната стена на църквата вече бълваше дим на дебели облаци. Ако огънят се разпространеше напред, където беше заключено семейството й, скоро щеше да чуе викове за помощ. Жалните тонове на гайдата заглушаваха всеки друг шум, но тя беше убедена, че близките й вече са разбрали какво става.
Лунен лъч падна върху могъщото острие на меча, окачен на стената над камината. Сабрина спря да диша. Старинното оръжие, което носеше белези от безброй битки, не подхождаше много на елегантния музикален салон, но тази вечер блестеше като символ на надеждата.
Тя не знаеше да се смее ли или да плаче. Мечът беше недостижим за нея, все едно, че висеше на сребърен шнур на луната. Недостижим като любовта на Морган. Но ако беше научила нещо от баща си, то беше, че няма нищо невъзможно, стига да го искаш достатъчно силно.
Сега нямаше нито време, нито търпение да се притеснява за несигурните си крака. Тя се опря на длани, изтегли се до ръба на пейката и се хвърли напред. Падна тежко на пода и прехапа език.
Използвайки ръцете и хълбоците си, тя запълзя към камината. Дългата нощница се увиваше около мъртвата тежест на прасците й и пречеше на придвижването й. Безкрайната жалба на гайдата заглушаваше напрегнатото й пъшкане.
Охкайки от изтощение, тя стигна до целта. Изви се силно назад и видя меча на Камерън едва когато косата й докосна пода. Той висеше пред очите й като мрачно махало, което се местеше между надеждата и проклятието.
Тя се вкопчи в перваза на камината и се изтегли нагоре. Ноктите й се счупиха, от пръстите потече кръв. След минути, които й се сториха цяла вечност, успя да се изправи. Краката й не издържаха на необичайната тежест и тя се залюля като лист. Музикалната стая се завъртя около нея и тя разбра, че ще падне. Не й остана време да извади меча с необходимата прецизност. С последно, отчаяно усилие се вкопчи в острието и стоманата се заби дълбоко в пръстите й. Хванала здраво дългия меч, тя се строполи на пода пред камината.
Падането изкара въздуха от дробовете й и тя помисли, че никога вече няма да може да си поеме дъх. Най-после успя, но поетият въздух миришеше задушливо на дим. От пръстите й капеше кръв и попиваше в нощницата. Тя раздвижи пръсти и изпита безкрайна благодарност, че всички бяха запазили чувствителността си.
Влачейки след себе си меча, тя запълзя към вратата. Острието остави дълбока следа върху полирания дъбов под. В прилив на черен хумор Сабрина си каза, че ако оживееше след тази нощ, непременно щеше да се върне, за да покрие драскотината с килим.
За щастие вратата беше отворена и тя излезе в галерията.
Звуците на гайдата замлъкнаха. В тишината, която беше много по-мъчителна от музиката, Сабрина се притисна към пода както в нощта, когато Морган се промъкна в музикалния салон и открадна сърцето й. Трябваше да прецени много точно кога ще настъпи моментът, защото рискуваше да загуби и Морган, и семейството си.
От залата долетя тромаво, подигравателно ръкопляскане — и ясният глас на Морган. Сабрина никога преди това не беше чувала такъв прекрасен звук. Сравнена с дълбокия, толкова добре познат тон, гайдата на Ев изглеждаше куха.
— Браво, Ев — каза Морган. — Великолепно представление. Слушателите са запленени. Много впечатляващо, наистина.
Сабрина надзърна иззад парапета на галерията. Ев и Морган стояха един срещу друг. Ев остави гайдата.
— Какво всъщност правиш тук? — попита Морган и скръсти ръце под гърдите си.
— Дойдох да видя как се правиш на глупак. Като в Лондон.
Морган видимо трепна.
— Била си в Лондон?
— Да. — Тя извади нещо изпод наметката си и му го подхвърли. Кесия, много прилична на онази, която баща й беше дал на Морган. — Но мен не могат да ме купят с Камеръново злато, както купиха теб.
Морган се взираше смаяно в кесията.
— Просякът?
— По-добре да прося, отколкото да продам душата си на Дугъл Камерън.
Кесията се изплъзна от ръцете на Морган и падна на пода.
— Защо се върна в Шотландия, Ев? Простих ти, че научи Раналд да свири на гайда. С времето сигурно щях да ти простя, че по погрешка уби баща ми. Но никога, никога няма да ти простя, че направи жена ми саката.
„Жена ми.“ Очите на Сабрина се напълниха със сълзи. Още веднъж тези думи. Скъпоценни, важни думи. Дори съдебното решение не беше в състояние да ги изличи. Ала следващите думи на Ев я накараха да отвори стреснато очи.
— Не съм го убила по погрешка, момчето ми. Много добре знаех какво искам, когато го пронизах с камата.
Ако имаше стол наблизо, Морган сигурно щеше да седне. Той се намръщи объркано.
— Защо, за бога?
Ев направи няколко крачки към него и плитката се удари тежко в гърба й. Гласът й трепереше от страст.
— Защото вече не издържах. Когато вдигна чаша за скъпата си Бет, трябваше да го накарам да замълчи. Бет! — Тя буквално изплю думата. — Все тази проклета Бет! Той искаше тя да роди децата му,
