— Но вече ги имаме — заяви енергично баща й и разгъна листа с величествен жест. — Трябва само да подпишеш под съдийския печат и ще се освободиш завинаги от онзи ужасен Макдонъл.
Той размаха документа пред носа на Сабрина, уверен, че тя ще откаже.
Сабрина изтръгна хартията от ръката му и я разгъна върху писалището. Майка й я погледна уплашено. Дугъл промърмори нещо неразбрано и Сабрина усети, че беше само на косъм от признанието. Без да си прави труда да прочете грамотата, тя потопи перото в мастилницата и написа името си под служебния печат, избягвайки всякакви завъртулки. Посипа подписа си с пясък, изтърси го в кошчето и го върна на баща си.
— Свършихме и тази работа. Можем ли най-сетне да тръгваме?
— Да тръгваме ли? — попита неразбиращо баща й и стисна хартията с такава сила, сякаш се готвеше да я разкъса. — Но къде, за бога?
Елизабет извади дантелената кърпичка от джоба си и на лицето й се изписа безнадеждност.
— Искам да си ида в къщи — заяви твърдо Сабрина. — Моят дом е в Камерън. Вещите ми са готови и чакат в коридора.
— Както желаеш, момичето ми — отговори бащата. — Щом искаш да си идеш у дома, тръгваме веднага. — Той се обърна, сякаш не понасяше повече да я гледа, и се отдалечи с тежките стъпка на мъж, остарял с десет години.
— Татко — извика подире му Сабрина и протегна ръце. — Трябва да ме отнесеш до каретата. Нима си забравил, че не мога да ходя?
Същия следобед, точно в два часа, Морган Макдонъл изкачи стълбището към градския дом на семейство Белмонт, едва крепейки в ръцете си огромен букет парникови рози. Беше събрал цялото си самообладание, за да не дойде по-рано, но имаше усещането, че толкова важен повод изисква известна официалност.
Той почука настойчиво. Отвори му не икономът, а млада прислужница с луничаво лице и разплакани очи. Момичето беше толкова заето с мъката си, че изобщо не се учуди на прекрасния букет.
— Веднага ще повикам нейна светлост, сър. — Беа обърса носа си с престилката и го придружи във вестибюла. — Моля за прошка, сър, сигурно изглеждам ужасно. По-рано бях готова да направя всичко, за да се отърва от нея, но сега, когато тя наистина си отиде… — Тя захълца задавено.
В ден като този Морган не искаше никой да страда.
— Успокой се, момиче. Не виждам причина да се вълнуваш така. Сигурен съм, че мис Енид често ще гостува в дома си, например за Коледа и Великден. Трябва да се радваш, че съпругът й възкръсна от мъртвите. Детето има нужда от баща.
— Аз също се радвам за мис Енид, сър. Говорех за младата мис.
— За младата мис? — повтори Морган обзет от мрачно предчувствие, и спря като закован.
Слугинята продължи напред.
— Да, сър. За мис Сабрина.
Морган изпусна розите, втурна се след нея и я сграбчи за раменете. Обърна я към себе си и претърси обляното в сълзи лице за истината, която всъщност не искаше да узнае.
— Сабрина? Сабрина е заминала? Кога? Къде?
Беа заплака още по-силно, уплашена от този грамаден мъж.
— Родителите й дойдоха да я вземат. Отведоха я в Шотландия.
Без да иска, Морган я разтърси.
— Кога? Кога заминаха?
— Преди няколко часа. Мисля, че тръгнаха точно в десет.
В душата му се бореха противоречиви чувства. Объркване. Гняв. Отчаяние. Още един от номерата на Камерънови. Но чий беше този път? На Дугъл или на Сабрина?
Без да обръща повече внимание на плачещото момиче, той се втурна към вратата и по пътя си стъпка розите.
Глава 31
Конят на Морган хвърчеше по зеленото торфище и обкованите с желязо копита почти не докосваха земята. Морган затвори очи и за миг изпита чувството, че отново се носеше на гърба на Поках с вятър в косите и аромат на свобода в носа.
Но Поках беше мъртъв, а той бе разбрал, че има неща, по-скъпи от свободата. По-скъпи дори от собствената гордост. Гордостта му заповядваше да се върне в Макдонъл Касъл и да събере клана си за нападение срещу коварните Камерънови.
Вместо това той препускаше съвсем сам към Камерън, за да завладее окончателно сърцето на проклетата жена, която обичаше повече от всичко на света. Единствено новият яркоцветен тартан беше компромис към гордостта му.
Над хоризонта бяха надвиснали виолетови облаци. Небето бавно потъмняваше. Сапфиреното синьо беше точно като очите на Сабрина. Пълната луна висеше над планините като замръзнала перла. Морган насочи коня си към нея и се помоли да не закъснее. Трябваше да улови луната, преди да се е изплъзнала завинаги от ръцете му.
Това трябваше да бъде една от многото приятни, мирни вечери в салона на Камерън Мейнър.
Брайън и Алекс играеха шах пред огъня. Пъгсли мирно дремеше на мястото си. Елизабет бродираше парче жълт лен, кошничката за шев беше отворена в краката й. Дугъл седеше зад писалището си от орехово дърво, разтворил пред себе си подвързаните с кожа регистри. В стаята се чуваше само хъркането на кучето.
Когато някой почука настойчиво на вратата, всички изненадано вдигнаха глави. Пъгсли живо се изправи и замаха с опашка.
Дугъл сведе глава към книгата си и бавно я затвори. Елизабет направи възел и прехапа конеца със зъби. Алекс удари офицера на Брайън и го махна от дъската с мрачно изражение.
По масивното дърво на вратата се посипаха удари и тя затрепери. От кухнята изскочи лакей, но Дугъл го спря с едно движение на главата. Пъгсли заподскача към вратата с ентусиазъм, какъвто отдавна не бяха забелязвали у него, и залая възбудено.
Дугъл приглади брадата си и в челото му се врязаха дълбоки бръчки. Не беше сигурен, че семейството му ще преживее още една обсада от Макдонълови. Във всеки случай не и дъщеря му.
Старата дървена врата се счупи с жален трясък. Когато господарят на клана Макдонъл прекрачи остатъците и влезе в залата, Пъгсли се втурна да го посрещне. Морган успокои кучето с едно-единствено движение на ръката. То падна тежко на пода и скри муцуна между лапите си.
— Искам да видя жена си — изгърмя гласът на Морган сред напрегнатата тишина.
Дугъл стана от мястото си. Елизабет продължи да прави акуратни шевове върху лена, без да вдига глава. Брайън се взираше в шахматната дъска, сякаш животът му зависеше от следващия ход.
— Сабрина вече не ти е жена — отговори спокойно Дугъл.
Вкамененото лице на Морган се сгърчи от болка, но веднага се разкриви от бесен гняв.
— Може би не според законите на англичаните. Но пред лицето на бога аз все още съм неин законен съпруг.
Алекс стана и отиде при баща си.
— Чуй ме, приятелю, нямаш причини да беснееш така…
— Не съм ти приятел — прекъсна го ледено Морган. — И не се интересувам от аргументи. Не и когато Камерънови ги извъртат за своите цели. Единственото, което ме интересува, е Сабрина.
Дугъл кимна примирено.
— Добре тогава. Брайън, донеси сестра си.
