да грабне Сабрина в обятията си и да я вдигне високо във въздуха. Искаше гладките ленени чаршафи да се смачкат под тежестта на телата им. Скри чувствата си по единствения начин, който познаваше — чрез действие.
Покашля се рязко, свъси мрачно вежди и се постара да изглежда строг.
— Доколкото си спомням, ти ми обеща нещо, за да се притека на помощ на братовчедка ти.
Тя направи още една крачка назад.
— Виж, аз мисля, че нямаме причини да бързаме…
Морган прекоси стаята с големи крачки.
— Дните стават по-къси, а нощите по-дълги. По цял ден ще съм зает, защото трябва да приготвя новия ни добитък за зимуване. По залез слънце ще съм уморен, премръзнал и избухлив.
— Я виж ти — промърмори едва чуто тя.
Морган застана пред нея и впи поглед в лицето й. Сабрина успя да му се усмихне.
— Цял ден ще се разправям с лениви работници, ще слушам глупавите им подмятания и ще понасям лошото им настроение. Затова очаквам, когато се върна вечер в спалнята си, да намеря усмивка, приятни разговори и топъл огън за студените ми крака. Ще се радвам, ако ми попееш или ми покажеш ръкоделието, с което си се занимавала през деня. — Той посочи един неотворен куфар. — Този сигурно е пълен с книги.
Тя кимна, съзнавайки, че очите й са станали големи колкото супени чинии.
— Отлично — усмихна се Морган. — Тогава всяка вечер ще ми четеш по една история. А когато натрупа сняг, ще ми покажеш буквите и числата. И… и ще ме научиш да играя шах. Ще се радвам, ако не се сърдиш, когато губиш. Защото аз не понасям да губя.
Сабрина отвори уста, но веднага я затвори. Никога не беше помисляла, че в мозъка на Морган ще се намерят толкова много думи, камо ли пък че той ще ги произнесе гласно. Мъжката му арогантност я възхищаваше и учудваше. Но тя устоя на изкушението да коленичи пред босите му крака.
Той се възползва от смайването й и се запъти към вратата.
— Къде отиваш?
Морган се намръщи недоволно и й обясни като на дете:
— В покоите си. Доколкото си спомням, твоите родители имаха отделни спални. Прав ли съм? Като всички изискани хора.
Сабрина разтърка слепоочията си и се запита дали пък не беше полудяла от глад. Морган не беше от мъжете, които капитулираха с достойнство, а сега стоеше пред нея и й даваше точно това, което тя искаше. Брак по сметка. Защо предложението му изведнъж й се стори неразумно? И как щяха да си имат син, ако трябваше да спят разделени? Той не беше чак толкова необразован, че да не го знае. Недоволният й поглед бързо разбра истината: мъжът й винаги знаеше точно какво прави. Този зеленоок негодник беше роден, за да разпалва забранените фантазии на момичетата и кошмарите на бащите.
— Прав си, повечето имат отделни покои — кимна премъдро тя. — През зимата обаче мама и татко…
— Лека нощ. — Ръката му беше на бравата.
Сабрина не искаше той да си отиде и да я остави самотна и мрачна. Желанието й да го задържи беше толкова силно, че я стресна.
— Морган! — повика го отчаяно тя.
Той спря, но не се обърна.
Имаше само един начин да го задържи. След като великодушно беше приел исканията й, тя също можеше да направи малък компромис.
Та навлажни устните си с език и пристъпи към него.
— Бракът е много повече от песни и игра на шах, знаеш ли. Истинският джентълмен никога не казва на жена си лека нощ, без да я целуне.
Той вдигна недоверчиво вежди.
— Баща ти целува майка ти?
Сабрина кимна трескаво.
— Всяка вечер. Не е пропуснал нито една.
— Собствената си жена?
Сабрина устоя на желанието да го изрита по пищяла. Само щеше да си счупи някой пръст на крака.
— Да, собствената си жена.
Морган изохка, като че цивилизованото поведение му причиняваше физическа болка.
— Щом така изискват правилата…
Сабрина нямаше време да се подготви. Ръката му се стрелна към кръста й и я вдигна във въздуха. Устата му завладя нейната.
Целувката свърши толкова бързо, колкото беше започнала, и я остави още по-несигурна.
Тя го погледна укорително и притисна ръка към устните си.
— Ти ме ухапа!
Морган сведе глава и дългите коси нападаха по лицето му. Зад тях се криеше усмивка.
— Не можеш да очакваш от един Макдонъл да знае как се целува дама. Макдонълови са само сбирщина боси диваци.
Сабрина помнеше много добре, че след обидата, която днес той бе запратил обратно в лицето й, бе дошла замайващо нежна целувка в музикалната стая на майка й.
— Може би ти трябва да ми покажеш — проговори той, скръсти ръце под гърдите си и устреми поглед право напред.
Сабрина се приближи нерешително към тази грамада от плът и кръв, не можейки да забрави, че под бронзовата кожа биеше сърце на мъж. Зъбите й хапеха долната устна. Тя пое дълбоко въздух, затвори очи, издаде устни напред и…
…целуна плаща му.
Изплю няколко власинки, изтри устните си и опита отново. Протегна лебедовата си шийка, вдигна се на пръсти и дори подскочи, но стигна само до врата му. Морган остана безразличен към усилията й; даже се прозина и шумно затвори уста.
Решена да изтръгне реакцията му, Сабрина се покатери на едно столче. Устните на Морган образуваха неподвижна линия, само очите му святкаха неодобрително. Сабрина си спомни какво беше казала майка й преди сватбата и прати по дяволите момичешката плахост. Взе лицето му между ръцете си и сложи устни върху неговите. Коравите им контури се отвориха под милувката й и тя смело промуши език навътре, за да го вкуси.
Морган изохка, ушите му забучаха. Светът се залюля, Сабрина се разтрепери и щеше да падне, ако той не я беше подкрепил.
— Какво ти е, момиче? Да не си болна?
Тя се засмя и се вкопчи в наметката му.
— Боя се, че умирам от глад. Цял ден не съм хапнала дори кора хляб.
Лицето му потъмня.
— Проклета да е Алуин. Наредих й да ти носи яденето в стаята.
Сабрина вдигна многозначително вежди и Морган млъкна смутено. Очевидно беше направил грешка. Той я свали внимателно на пода.
— Веднага ще наредя да ти изпратят нещо горе.
— Морган — попита плахо Сабрина, — искаш ли от днес нататък винаги да получаваш целувка за лека нощ?
Този път мъжът едва успя да удържи равнодушното изражение на лицето си.
— Да, момиче. Всяка вечер. Без пропуски.
Той затвори вратата зад гърба си, но веднага я отвори и Сабрина не можа да скрие триумфалната си усмивка.
