— Не мърдай — изкомандва тя. — Сега ще извадя още едно стъкло. Знам, че ще те боли, и ти позволявам да викаш. Не се бой, няма да ти се подигравам, ако викаш.
Морган не се обезпокои особено, тъй като знаеше, че Сабрина и без това няма особено високо мнение за него. Въпреки това дори не трепна, когато тя притисна дланта му с палец и измъкна острото стъкло с върховете на излъсканите си нокти.
През това време той я наблюдаваше неотстъпно и объркването му нарастваше. Темето й му стигаше до гърдите. Черните масури, които някога обичаше да дърпа, падаха на едри вълни по гърба й. Кожата й беше светла, леко порозовяла, като че беше натъркала бузите и устата си с розови листенца. Очите бяха обрамчени от гъсти абаносово черни ресници.
Ароматът й го завладя и той се ужаси от примитивния глад, който се надигна в гърлото му. Тя миришеше като майка си, но по-свежо и някак си по-сладко. Прастарият мъжки инстинкт му подсказа, че това цвете — ухаещо, крехко и готово, — още не е откъснато. Лицето му помрачня. За всеки друг мъж тя беше нектар, но за един Макдонъл дъщерята на Дугъл Камерън беше по-смъртоносна от лудо биле.
След като извади стъклото, Сабрина отново попи кръвта с крайчеца на нощницата си. Прехапала устни, тя потреперваше сякаш изпитваше болка. Морган си каза, че ако продължава така, скоро от нощницата й няма да остане нищо. Ала изкусителната гледка на стройните й глезени задуши протеста му.
Преди най-сетне да вдигна поглед към него, тя остави окървавеното парче стъкло на рамката на прозореца. Лицето й беше разкривено от болка. Ръката му беше на светло, но лицето му бе скрито в сянката.
— Безславен край за прекрасната Белмонтова роза, нали? Сигурно крал Джеймс, който я е подарил на английския ми дядо за вярната му служба, я е предназначил за оръжие, а не за украса Но тогава е трябвало да потопи шиповете в отрова, а не в злато Особено ако е подозирал, че ще се забият в дланта на някой планинец.
Бебешката закръгленост на Сабрина се беше стопила за да се появи отново на други, много по- привлекателни места. Но едно не се беше променило: тя продължаваше да бъбри непрекъснато От гърлото му излезе тих смях.
Сабрина смръщи чело. Смехът беше чужд, плътен и дълбок една октава по-висок от ръмженето. Ако беше котка, всяко косъмче от козината й щеше да настръхне.
Мъжът наклони глава и тя можа да види лицето му Лунната светлина се плъзна по сухи равнини и ръбове и безогледно изостри непознатите мъжки черти. Той й беше чужд и в същото време мъчително познат. Подчинявайки се на първия си импулс, тя вдигна ръка и описа упорития контур на брадичката му. Погледът му беше неразгадаем като гора в падащия здрач.
— Здравей, хлапе — проговори тихо той.
Сабрина усети добре познатото пробождане в стомаха и разбра, че стоеше пред Морган Макдонъл. Момчешките обещания за мъжка красота се бяха осъществили по зашеметяващ начин.
Уплашена от смелостта си, тя дръпна ръка и си спомни как го бе докоснала за пръв път и как той грубо я отблъсна.
Измъчена усмивка изкриви устата му.
— Ако знаеше, че съм аз, сигурно щеше да ме оставиш да умра от загуба на кръв.
Боейки се, че отново се превръща в заекващото шестгодишно момиченце, Сабрина изсъска разгневено:
— В никакъв случай. Защото щеше да унищожиш напълно фламандския килим на мама.
За да скрие стъписването си, тя устреми поглед към ръката му. Грешка. Пръстите му бяха толкова големи, кожата изглеждаше толкова жива, а под палеца й ритмично пулсираше кръвта му. Неволно си каза, че мъж като него има нужда от огромно сърце, за да поддържа живота му.
— Много голям си станал — изтърси обвинително тя.
— Ти също си пораснала.
Дълбокият весел глас я накара да застане нащрек.
Тя вдигна глава и видя как погледът му жадно се плъзгаше по тялото й и накрая спря с възхищение върху лицето. В сърцето й се заби остро парче стъкло. Толкова дълго беше копняла да види в погледа му поне капчица привързаност. Защо точно сега, когато възхищението му беше по-смъртоносно от враждебността?
Без да съзнава какво прави, тя откъсна ивица от скъпоценните завеси на майка си и я уви около дланта му.
— Е, какво правиш тук горе? Клане ли си планирал? Или търсиш начин да хвърлиш арфата от прозореца? А може би си донесъл мишка, за да я сложиш в леглото ми?
— Щом непременно искаш да знаеш, дойдох тук, за да остана малко сам.
— Ха! — Тя завърза здрав възел и сега вече той трепна. — Макдонъл и усамотение — изобщо не си пасва!
— Доста силни думи за момиче, което само преди минута ме заплаши, че ще отнесе главата ми на табла в залата при баща си.
На това нямаше какво да се отговори. Морган посочи с глава към вратата.
— Защо не си при братята си? Това е изключително удобен случай да покажеш на грубите селяци, че си благородна госпожица.
Морган беше пораснал, но неприятният му навик да я засрамва, че е това, което е, беше останал. Момичето изпухтя презрително.
— Груби селяци, точно така! Боси диваци, такива са всичките! Мама трябваше да ги нахрани отвън на яслата.
Гласът на Морган беше спокоен, липсата на чувство прозвуча като укор.
— Разбирам, че маниерите им не са по твой вкус, но причината е, че повечето от тях никога не са виждали такива количества ядене и сигурно друг път няма да имат възможност да се нахранят до насита. А са боси, защото пестят старите си обувки за зимните месеци. Никой не иска да загуби пръстите на краката си в дълбокия сняг.
Сабрина почувства срам. Морган умееше да изважда на бял свят лошите й страни. Тя сведе глава и веднага си пожела да не го беше правила, защото погледът й падна върху силните контури на голите му крака. Мускулестите прасци бяха осеяни с руси косъмчета. Стъпалата му сигурно бяха здрави като кожа, за да ходят без защита по каменистите планини. Самата тя беше скрила крачетата си в пухкави кашмирени чехлички.
— Щом непременно искаш да знаеш, аз умолявах мама да взема участие в празненството — призна тихо тя.
— А защо не се обърна към татенцето си, което те обожава? Или сладката ти муцунка вече не постига желаното? Много добре си спомням, че той никога не можеше да устои на трепкането на смешните ти дълги мигли.
Сабрина го погледна изненадано. Морган никога не й беше позволил да разбере, че е забелязал миглите или друга част от външността й.
— Даже татко беше неумолим. — Тя се изсмя тихо. — Не знаеш ли, че Макдонълови се славят като похотливи типове? Сигурно го е било страх, че някой от вас ще ме зашемети с един удар и ще ме отвлече за косите.
Морган мълча толкова дълго, та тя помисли, че отново го е разсърдила. Той посегна към нея, хвана една къдрица от косата й в здравата си ръка и я потърка между палеца и показалеца. Лицето му изрази замечтаност и сърцето й веднага ускори ритъма си.
Той плъзна гъстия кичур през пръстите си като каскада от лунна светлина и отново обърна към нея тъмния си, горещ поглед.
— Разбирам го, момиче. Ако беше моя, сигурно щях да те заключа зад дебели решетки.
Последните думи увиснаха помежду им, по-неловки от тишината. В кратък пристъп на лудост Сабрина се запита какво ли щеше да бъде да принадлежи на мъж като него и какво ли щеше да последва, ако я беше отвлякъл за косите.
