Пленник на магията от лунна светлина и уединение, Морган устреми поглед към устните й. Замаяни от аромата на розите и косата в ръката му, изгладнелите му сетива се разбунтуваха. Много отдавна се беше обрекъл да води живот на шотландски воин. Но крехкостта на това момиче събуди в душата му старата жажда за друг живот и отслаби решителността му. Не бе изпил нито капка вино, но се чувстваше замаян. Какво толкова, ако опиташе нежната розова пъпка на устата й? Устоя на желанието веднага да мушне език между нищо неподозиращите й устни, приведе се и докосна с устни нейните.
Под натиска на устните му очите на Сабрина се затвориха. Целувката бе кратка, суха и почти предпазлива, но въпреки това Сабрина усети разтапяща слабост. Докосването му беше доказателство за умението му да контролира силата си. Мекота, която при мъж с неговия ръст притежаваше особена магия. Едва в последния момент той си разреши грешния лукс да плъзне устни по нейните в сдържана милувка.
Сабрина бавно отвори очи и едва сега забеляза, че се е вкопчила в наметката на Морган, за да не падне на колене. Под износения тартан тя усети топлината на кожата му, под дланта й мощно биеше сърцето му. Ала мечтателността изчезна много бързо от очите му и отстъпи място на онзи хищнически блясък, който й беше много добре познат.
— И какво сега, принцесо? — попита подигравателно той. — Ще ме обезглавиш саморъчно или ще поискаш от баща си да ме хвърли в подземието за наглостта ми?
Тя пусна тартана му и се отдръпна.
— Не ставай смешен. Това беше само една целувка. И друг път са ме целували така. — Това беше лъжа.
Пръстите му се плъзнаха по долната й устна и тя трепна. Под докосването му устната й се усещаше подута и зряла.
— Не ти вярвам. Но с такива устни ще те целунат отново много скоро, обещавам ти.
Тя се уплаши, че той ще направи точно това, и веднага изпита много по-силен страх, че няма да я докосне повече. Упорито отметна глава назад и вирна брадичка.
— Няма да кажа на татко, че си ме целунал. Вече не съм дете. Нали ти се заклех, че няма да те клеветя.
Той улови крехката й брадичка.
— И че никога няма да те накарам да плачеш. — Дрезгаво произнесените думи прозвучаха като обещание, което го уплаши.
Учудена, че той помнеше детската й клетва, тя отстъпи крачка назад, за да избяга от лунната светлина, от миризмата на пресен бор от кожата му и странно интимното усещане, че нощницата й е изцапана с неговата кръв.
Морган усети промяната и скръсти ръце под гърдите.
— Искаш да сложиш край на примирието, така ли?
Сабрина вирна носле.
— Да, искам.
— Добре. Тогава заеми позиция за бой.
Сабрина го изгледа подозрително. Какво ли беше замислил? Неудържима като слънчевата светлина, която през лятото прониква през короните на дърветата, в погледа му се върна старата подигравка.
— Хайде, не чу ли какво ти казах! — подкани я отново той. — Много си мила, но нямам намерение да си губя повече времето с теб. Доколкото си спомням, ти стоеше там. До вратата.
Объркана и в същото време възхитена от този готов за игра Морган, Сабрина застана до вратата. Той й кимна и заповяда:
— А сега вземи меча си.
Докато наблюдаваше усилията й да вдигне тежкия меч, ъгълчетата на устните му затрепкаха.
— Как ли съм го свалила от стената? — запита се учудено Сабрина и той едва не се изсмя с глас. Дори след втория и третия опит острието не пожела да се вдигне на повече от педя от пода.
Морган я удостои с ослепителна усмивка.
— Достатъчно, малката. Ти стоеше точно на това място, когато заплаши да ме обезглавиш, а аз смятах да направя ето какво.
Той извади от колана си пистолет и се прицели в красивата и гръд.
Мечът падна тежко на пода.
— Мръсен измамник! Закле се, че си оставил всичките си оръжия. Толкова ли нямаш…?
— Разум? Или приличие? — Мъжът вдигна рамене. — Аз съм Макдонъл, момиче. Нима си очаквала да играя честно?
В първия момент очите й потъмняха от старата болка и гняв Морган усети разкаяние, че не й беше дал възможност да изживее своя малък триумф.
— Не — отговори тихо тя. — Ти никога не си играл честно.
Принудена да капитулира, тя остави тежкия меч до стената и отстъпи настрана, за да го пропусне през вратата. Той прибра пистолета в колана си.
— Морган?
— Какво има? — Той спря под рамката на вратата и телата им се докоснаха в мрака. Тя протегна ръка.
— Пистолета. Моля те.
Морган се изненада от смеха, който излезе от гърдите му, не по-малко от нея. Приемайки поражението си, той сложи оръжието в ръката й и сключи пръстите й върху него като крехки листа на орхидея.
Наведе се, притисна устни към ухото й и пошепна:
— Никога не бих поверил пистолета си на друго момиче Внимавай с него, чуваш ли!
Докато слизаше по стълбището с леки, почти безгрижни стъпки, Морган се питаше дали пък не беше минало достатъчно време, за да бъде сключен мир между един упорит Макдонъл и сладката принцеса Камерън.
Сабрина се облегна на вратата, готова да заплаче. По някое време се погледна и видя, че притиска пистолета на Морган до гърдите си. Веднага го отдалечи от себе си и го залюля на два пръста.
Тя погледна нощницата си и се почувства белязана от кръвта на Морган като примитивен победен трофей. Велики боже, как ли щеше да се разкрещи Енид, ако се събудеше и видеше скъпата си братовчедка с кървава нощница и зареден пистолет? Е, не се знаеше дали оръжието е заредено. Но Морган не беше от мъжете, които биха се разхождали с празен пистолет. Тя обърна дулото към лицето си, затвори едното си око и се опита да погледне вътре, но не откри нищо.
— Така не може да продължава — укори се сърдито тя.
Отказвайки да приеме, че тежестта в крайниците е последствие от неговата целувка, Сабрина мушна меча на баща си под тапицираната пейка и скри пистолета зад огледалото. Преди да затвори вратата, хвърли меланхоличен поглед към музикалната стая. В ярката светлина на утрото срещата щеше да й се струва само сън.
Зарадвана от мрака в галерията, тя тръгна по коридора, за да отведе Енид в леглото и самата тя да се скрие под завивките, преди някой да я е забелязал. Ала смехът — дълбок, звънък и примамващ, — я закова на мястото й.
Привлечена от странните звуци и златното сияние на косата му, когато отметна глава и се засмя на шегата на Брайън, тя се плъзна към парапета и коленичи. Веселият смях подмлади лицето на Морган, циничните линии около очите изчезнаха и кожата се опъна. Слънцето, вятърът и отговорността го бяха състарили преждевременно. Някои мъже оставаха цял живот момчета, но Морган Макдонъл беше дошъл на света като мъж.
