Шепотът на розите

Отначало Морган мислеше, че затворничеството ще го подлуди. Беше обходил всяко ъгълче на килията, преди да се отпусне върху скалната издатина. След това обаче в миришещия на гнило затвор се промъкна аромат на рози и друг, още по-необясним — на канела и карамфил. Слабините и стомахът му се свиха от глад.

Не можеше да повярва, че Сабрина наистина е тук, чиста и свежа, ухаеща на рози, с кожа, която и в мрака блестеше като алабастър. Ясното чело беше увенчано с венец от плитки. Ето я пак малката принцеса, каза си ухилено той и потръпна от болка в сцепената си устна.

Без да се притеснява от стърженето на веригите, той обхвана с две ръце дебелата решетка.

— Идваш да позяпаш, а? Да се насладиш на красивия звяр, който та е погодил безброй жестоки номера, и да се порадваш на отмъщението си…

Веригите не му позволяваха да я докосне, но самото му присъствие беше достатъчно да лиши Сабрина от цялата й войнственост. Съвсем забравила за плана си, тя изтърси истината.

— Страхувах се, че страдаш.

— Наистина страдам. Носът ме боли адски. Ти ми го счупи.

Тя наклони глава и го огледа внимателно. Счупеният нос не беше в състояние да развали сухата, асиметрична привлекателност на лицето му.

Мъжът вдигна рамене и се отърси от питащия й поглед.

— Не му е за първи път. Вероятно не е и за последен. Разбира се, ако ми е съдено да живея още известно време. Което скъпият ти баща вероятно е решен да предотврати.

— Не говорех за носа ти, а за баща ти.

Блясъкът във влажния му поглед се засили, но той отново вдигна рамене.

— Какво да правя? Старият негодник умря.

Сабрина очакваше да го намери полудял от болка, кипящ от гняв. Но това ледено спокойствие беше по-страшно. Неволно се запита дали той потискаше така безмилостно всичките си чувства.

Тя се откъсна от погледа му и направи няколко крачки покрай решетката, внимавайки да не се доближава много.

— Не знам защо повярва, че баща ми е убил Ангъс Макдонъл. Ако наистина беше планирал убийство, щеше най-малкото да въоръжи собствените си хора, не е ли така? А мислиш ли, че би рискувал живота на семейството си заради някакъв жалък капан?

— Това е въпрос, на който ти трябва да отговориш.

Тя рискува един поглед, за да види реакцията му. Той се прозя и отърси гривата от лицето си като грамаден сънен лъв. Тя закрачи по-бързо, за да не му позволи да я предизвика.

— Преди да убият Ангъс, аз видях как завесите зад гърба му се раздвижиха. Някой се беше скрил зад тях, разбираш ли? Нищо не е попречило на злодея да се промъкне по страничния коридор и да избяга по същия път, по който е дошъл. Не можеш да отречеш, че баща ти имаше достатъчно неприятели. Всеки от тях може да бъде убиецът. Някой от селото. Някой Грант или Чишолм, който тъкмо е минавал през земите ни и се е зарадвал на възможността да възпламени враждата между клановете ни.

„Или някой от собствените ти хора, Морган.“ Сабрина преглътна тази забележка. Той щеше да се възползва от нея, за да вмъкне и името на баща й.

Морган опря глава на ръката си.

— Всеки, само не и ти, сладката ми. Всички видяхме къде стоеше, нали?

Подигравателният тон я засрами. Отново усети мекия натиск на хълбоците му върху своите и изпита чувството, че минава гола между цял полк Макдонълови. Горещи вълни заляха бузите и шията й.

Морган, втренчил поглед в крехката извивка на рамото й, с мъка потисна ръмженето си. Трябва да я принудят да носи косата си пусната, каза си ядно той. Откритият й тил събуждаше в сърцето му нещо, което беше по-добре да остане скрито. Предпочиташе да вижда Сабрина разгневена, отколкото крехка и ранима. Сигурно заради това през всичките тези години я беше учил да го мрази.

— Къде са хората ми? — изрева гневно той. — В тази проклета дупка никой не си дава труд да ме осведоми.

Сабрина също нямаше право да го стори. Тя го измери внимателно изпод спуснатите си мигли и отново се запита колко далеч можеше да стигне с надеждата да предотврати злото, надвиснало над двата клана, и да спечели поне частица от доверието му.

— Разположили са се на хълма срещу къщата — отговори най-сетне тя и въздъхна тежко. — Никой не знае дали замислят обсада или празнуват. Цял ден се наливат с алкохол и танцуват. Нощем тероризират селото. О, да, и свирят на гайдите си. Непрекъснато. Ако бяхме в Йерихон, стените щяха да се срутят още първия ден.

— Това е Раналд. Той не умее да свири.

— Тогава сме постигнали съгласие поне в една точка.

Морган се отдалечи от решетката и повлече веригите след себе си. Не можеше да рискува да покаже на Сабрина блесналите си от възбуда очи. Щом хората му бяха наблизо, той щеше да намери начин да избяга. Може би те чакаха само знак от него. Когато се обърна към нея, Сабрина бе обзета от паника.

Морган се усмихна.

И като че това не беше достатъчно, усмивката му беше необикновена. Напълно лишена от обичайната подигравателност, с която беше свикнала. Момчешка усмивка, завладяваща с откритостта си. Лицето му се разведри и сърцето й направи огромен скок. Това беше усмивката на Хадес към Персефона, малко преди да я отвлече в подземното царство. Усмивката, с която сатаната бе дарил Исус Христос, преди да го подложи на изкушение в пустинята. Веригите и решетките не бяха в състояние да я предпазят. За усмивка като тази една жена беше готова на всичко. Наистина на всичко. Той направи крачка към решетката и тя потрепери от ужас.

Гласът му прозвуча като дрезгаво котешко мъркане, което погали разколебаните й сетива.

— Като те видях да стоиш тук, помислих, че сънувам. Или че съм умрял и случайно съм попаднал на небето.

Сабрина вдигна скептично едната си вежда. Ако не беше замаяна от силата на чара му, сигурно щеше да се изсмее на дързостта му. Но хладният разум й подсказа да изчака, за да разбере докъде ще стигне играта.

Тя пристъпи смутено от крак на крак.

— По-скоро си помислил, че са те смъкнали в ада, като си видял едно грозно джудже да наднича през решетката.

Морган се хвана за сърцето, като че думите й го бяха ранили.

— Не смей да си правиш такива шегички, момиче. Даже ангелите плачат от ревност, като виждат колко си красива.

Сабрина имаше чувството, че духът на Ангъс говори с устата на сина си.

— Ангелите няма защо да се страхуват от мен. Някога едно момче ми заяви с видимо задоволство, че изобщо не съм красива. — Тя продължи да изрежда недостатъците си, като броеше на пръсти, опитвайки се да скрие мъката, която й причиняваше споменът. — Устните ми са твърде пълни, шията ми е тънка и може да се прекърши. Ушите ми са щръкнали като на елфи от нисшата класа, а носът ми е като на старото ни куче.

Разкаяният му поглед не се откъсваше от устните й.

— Как си запомнила всички глупости на едно диво момче! Но аз вече не съм момче, Сабрина. Аз съм мъж.

Името й звънна като музика от устните му. Тя не знаеше кое я бе разтърсило повече — че по изключение не я нарече „хлапе“ или че безпощадно изрече истината. С тартана, увит около тесните хълбоци, и с мрежата от мускули на гърдите мъжествеността му изпъкваше още по-ясно, отколкото ако бе свалил дрехите си.

При тази представа сърцето й веднага ускори ритъма си. Тя сведе глава и изпита омраза към себе си, че не беше в състояние да остане равнодушна към дръзката му тактика, както се беше надявала. Трябваше да сложи край на тази игра. Не искаше да знае докъде беше в състояние да стигне той, за да постигне цента си. Боеше се, че вече знаеше.

Тя наклони глава, наложи на лицето си най-очарователната си усмивка и изигра последния си коз.