Пой посегна към ръката й, но тя му разреши само кратко докосване.
— Подчинявам се на мъжкия ти ум, Дугъл. Направи, каквото е нужно, за да запазиш мира в планините. — Тя събра полите си, направи церемониален реверанс и го остави сам, като този път затвори вратата съвсем тихо.
Дугъл се отпусна на пейката под прозореца и потърка брадата си. Който и да беше отправил този удар срещу Камерънови и Макдонълови, се бе прицелил точно и беше нанесъл дълбока рана. Разследванията му не дадоха никакъв резултат. В бъркотията след покушението негодникът беше избягал, без да остави и най- малката следа.
Елизабет бе длъжна да разбере, че покушението му връзваше ръцете. Ако искаше да продължи да живее с вдигната глава сред сънародниците си и да подсигури оцеляването на клана и на децата си, решението можеше да бъде само едно. Трябваше да даде на господаря на клана Макдонъл неоспоримо доказателство, че е достоен за доверие — съкровище, което му беше толкова скъпо, че Морган никога вече да не се усъмни в лоялността му. Съкровище, което Дугъл Камерън беше пазил за него цели дванадесет години.
Той втренчи поглед в затворената врата и се помоли горещо Елизабет да го разбере. Напълно съзнаваше, че това решение може да му струва загубата на горещо обичаната жена. Господ щеше да му прости, но Елизабет… Пронизителното свирене на гайдите проникваше в стаята през флорентинските стъкла и подигравателно му напомняше за онова, което трябваше да стане на следващата сутрин.
За да прогони изнервящия вой на гайдите, Сабрина дръпна одеялото над главата си и се зарови по- дълбоко във възглавницата. Пъгсли, наместил се удобно в края на леглото й, вдигна глава и изръмжа недоволно. Ала гайдите продължиха адския си концерт, сякаш се опитваха с проточените си песни да я примамят вън от каменните стени на господарската къща, които я бяха защитавали през целия й живот. Без да се притеснява от оголените зъби на Пъгсли, тя отметна завивките, изтича боса до прозореца и го отвори широко.
Замръзналата перла на луната висеше ниско над хълмовете. При вида на силуетите, които се очертаваха на фона на блестящата й повърхност, дъхът й спря.
Пламъците на буйния огън осветяваха нощта. Към небето летяха снопове искри, вятърът ги улавяше като шепа бунтовни звезди и ги запращаше обратно на небето. Около огъня танцуваха сенки, тартаните им се развяваха като дяволски крила.
Сабрина знаеше, че ако имаше възможност да отиде до огъня, цялата романтика щеше да се изпари. Щеше да чуе ругатните, да види препъващите се нозе на пияните мъже и да се отдръпне ужасено от увития в тартани труп на Ангъс, положен край огъня като езическа жертва. Ала от сигурното разстояние, на което се намираше, от прозореца на стаята й на първия етаж случващото се край огъня изглеждаше като тъмна магия.
Планинците танцуваха диво и необуздано, забравили за формите на цивилизовано общуване и за обществените условности, които бяха толкова важни за майка й. През целия си живот Сабрина трябваше да слуша поученията и забележките на майка си. Елизабет полагаше за нея същите постоянни грижи като за розите си. Тя възпитаваше дъщеря си, за да я изпрати един ден в Англия, където да заеме полагащото й се място в изисканото семейство Белмонт. Все по-често обаче, когато гръмотевиците се спускаха с оглушителен трясък по планинските склонове, сърцето й копнееше за волния и необуздан живот на планинските рози, които се захващаха с бодлите си дори по обраслите с папрат клисури и скалистите легла на потоците.
Докато слушаше гайдите в този късен нощен час, тя отново закопня да избяга от спокойствието и реда в господарската къща. Краката я сърбяха да тича боса по напоените с роса треви, да танцува и да прескача огъня, за да приеме нещо от горещината и магията на жадните пламъци.
Сабрина се отпусна на пейката под прозореца. Сега Морган трябваше да бъде при хората от клана си, вместо да е погребан под същите камъни, които я защитаваха. Вече цяла седмица го лишаваха от хладния есенен бриз и от скъпоценната топлина на слънцето, което използваше скъсяващите се дни да направи храстите на пирена кървавочервени.
След като веднъж беше слязла в подземието, Сабрина почти всеки ден се озоваваше пред стръмните стълби, опитвайки се да вземе едно много важно решение. Веднъж се събуди като от транс и откри в гънките на полата си пистолета на Морган.
Последните му думи продължаваха да я измъчват. Той знаеше, че пистолетът на майка й е само играчка, и въпреки това беше допуснал да го отведат и да го затворят като животно в клетка, зависим изцяло от милостта на баща й. Защо, за бога? Тя си спомни отново жадните лица на мъжете от клана му и потрепери. Те искаха да присъстват на изнасилването й — и също да вземат участие в оргията. Сигурно дори Морган нямаше да успее да ги спре. Но защо Морган бе пожертвал свободата си за момиче, което не можеше да понася — и което на всичкото отгоре беше Камерън? Чувството за вина и съмненията я измъчваха и отравяха сънищата й. Вече я беше страх да си легне.
Тя опря чело на хладната дървена рамка на прозореца и въздъхна. На най-високата точка на хълма стоеше самотна фигура и изтръгваше жални звуци от гайдата си. Тъмно облаче се понесе над хоризонта. Луната заля свирача със сребриста светлина.
Сабрина примигна учудено. Беше готова да се закълне че фигурата на хълма не беше мъж, а стройна жена с дълга руса коса, развяна от вятъра.
Нестройният хор на гайдите, който беше измъчвал обитателите на къщата дни наред, най-сетне престана и отстъпи място на ясна мелодична молитва към богиня, по-стара от самото време. Сабрина затвори прозореца, но мелодията се чуваше все така ясно. Гайдата плачеше за Ангъс, плачеше и за Морган — така, както умееше само женското сърце.
Сабрина се пъхна обратно в леглото си и с учудване установи, че бузите й са мокри от сълзи.
На следващата сутрин някой учтиво почука на вратата й Сабрина промърмори нещо и зарови глава във възглавницата. Тя беше плакала дълго и заспа едва на разсъмване. Пъгсли се опита да я събуди, като издърпа завивката й със зъби.
Тя седна в леглото и разтърка очи. Преди следващото чукане в ушите и нахлу съвсем ново усещане.
Тишина. Пълна, блажена тишина. Страх и вълнение стегнаха гърдите и. Скочи от леглото и изтича до прозореца. Хълмът беше пуст. От планината въглени се издигаха стълбове дим и се смесваха с утринната мъгла.
Майка й провря глава през вратата.
— Облечи се бързо, скъпа. Баща ти е свикал съдебно заседание и настоява да присъстваш.
— Съдебно заседание? Кого ще съдят?
— Нямам представа — отговори намръщено Елизабет. — Но щом желае, ние сме длъжни да бъдем до него и да го подкрепим.
Сабрина беше достатъчно умна да разбере, че това беше заповед. От страх да не пропусне нещо важно, тя не повика камериерката си, а сама закопча фустите си и изостави корсета. Облече рокля от лавандулово-синя коприна, подреди полите й върху фустите и с мъка закопча безбройните копченца на корсажа. След това опъна косата си назад и я сви на строг кок на тила. Погледна се в огледалото и се намръщи на отражението си. С тази тъмна рокля и подходящите по цвят дълбоки сенки под очите изглеждаше като в траур.
По гърба й полазиха тръпки. Баща й никога не беше прибягвал до това старомодно съдебно заседание. Сигурно беше замислено като удар по лицето на Макдонълови. Трябваше да им напомни, че баща й разполага със съдбата им, докато се намират на негова земя, и че думата му тежи повече, отколкото на английските магистрати. В същото време тя си представи как щеше да изглежда баща й, ако го обвиняха в убийството на Ангъс Макдонъл и го изправеха пред съда на клана. Беше уверена, че Макдонълови вършеха своето правосъдие с прясно наточено острие на брадва. Сърцето й заби ускорено. Може би баща й беше
