Шепотът на розите

решил да осъди Морган на участ, много по-жестока от затворничеството?

„Припомни си как малкият негодник насипа мед във всичките ти обувки“ — каза си ядно тя. „Заслужава да го обесят.“

Сабрина измъкна няколко къдрици от кока си, нахлузи копринените си обувки и изскочи от стаята, следвана по петите от лъхтящия Пъгсли.

Тя остави кучето в кухнята и влезе в залата, която бе напълно променена. Елегантните мебели на майка й бяха отстъпили местата си на редици червени пейки и на висок подиум, където стоеше един-единствен висок, красиво резбован стол. В залата се бяха събрали най-възрастните мъже от клана и няколко стари селяни. По мрачните им лица се четеше споменът за минали съдебни заседания и жестоки присъди. Сабрина се запита дали баща й престъпваше английските закони, като спокойно поставяше авторитета си на господар на клана Камерън над авторитета на краля.

Един от чичовците й се обърна и й махна дружелюбно. Сабрина се отпусна на пейката до Енид и се наведе към ухото на братовчедка си.

— Пропуснах ли нещо?

Почервенялото от вълнение момиче поклати глава.

— Нито думичка. Като че ли чакат нещо.

Сабрина не можа да продължи с въпросите. По знак на баща й отвориха голямата входна врата.

Сърцето на Сабрина затрепка като крехките крилца на мамините канарчета. На вратата застана Морган, горд и свободен, прясно изпраното наметало беше надиплено на раменете му като кралска мантия. Зад него грееше утринното слънце и потапяше косата му в течно злато, а острието на брадвата, която висеше на колана му, блестеше мътночервено. Енид се наклони към нея и пошепна:

— Доколкото разбрах, на разсъмване чичо Дугъл го освободил и му заповядал да се яви пред съда с хората си. Братята ти се опитали да го убедят, че Морган ще събере мъжете от клана и ще избяга с тях в планините, за да доведе подкрепление, но той отказал да ги слуша.

Морган никога не би постъпил по този начин, каза си с усмивка Сабрина. Той е от мъжете, които не бягат пред никого. А тя беше единствената Камерън, която знаеше, че в планините нямаше повече мъже от клана Макдонъл планините.

Макдонълови се скупчиха около водача си, готови да го защитят при нужда. Ръцете на всички бяха върху оръжията. Повечето очевидно не си бяха доспали след последната оргия. Един блед момък се спъна в прага и щеше да се просне по лице ако съседът му не го беше хванал. За да го събуди, той го раздруса и му зашлеви няколко плесника.

Морган излезе напред. Сабрина веднага разбра, че макар и заобиколен от своите, той се чувстваше сам. В сърцето й нахлу съчувствие.

Преди да започне да говори, Дугъл Камерън спря за миг поглед върху дъщеря си и Сабрина потръпна. След секунда пеещият му шотландски акцент изпълни залата. Без да иска, господарят на Камерън повтори думите, които Сабрина беше казала преди дванадесет години:

— Добре дошъл в Камерън, Морган Макдонъл.

Поздравът беше такъв, сякаш мъжът на прага не беше прекарал последната седмица като пленник в подземията на Камерън. Последва дълга пауза, а когато Морган прие посрещането с учтиво кимване, хората на пейките въздъхнаха облекчено. Брайън и Алекс излязоха напред и го придружиха до подиума. Водят го, а им се иска да го влачат, каза си Сабрина и едва сега забеляза, че в сравнение с Морган те са направо дребосъци. Множеството се разстъпи да им стори място. Морган погледна бегло към Сабрина, но лицето му остана напълно равнодушно. Тя се размърда неспокойно върху пейката, без да забелязва объркването на Енид. Очевадно Морган щеше да бъде съден, задето се беше осмелил да докосне дъщерята на господаря.

Нима можеше да допусне да осъдят Морган на смърт без да е казала дори една дума в негова защита? Може би баща й щеше да смекчи присъдата, ако познаваше обстоятелствата, довели до капитулацията на Морган. Както нетактично, но съвсем правилно бе отбелязал Морган, Дугъл Камерън никога не беше отказвал нещо на дъщеря си.

Преди да осъзнае какво прави, Сабрина скочи от мястото си.

— Чакайте! — извика тя, но вместо заповедническия тон, с който искаше да говори, от устата й излезе тих писък.

Стигнал вече до стълбите към подиума, Морган се обърна. Зелените очи светнаха предупредително. Онова, което щеше да каже тя, не го интересуваше, все едно дали беше обвинение или защита. Проявата на съчувствие щеше да бъде по-неприятна от гневен изблик. Можеше ли да му се сърди? Как щеше да остане водач на бандата негодници, ако тя им кажеше, че се е предал на една невъоръжена жена? Мъжете от клана Макдонъл щяха да му се надсмиват злобно. Вече никой нямаше да го уважава.

Тя се покашля неловко. Имаше чувството, че е глътнала мишка.

— Прощавайте. Седнала съм върху треска.

— Аз имам нещо, върху което момичето да седне! — извика някой от дъното на залата.

— Разбира се, Фъргъс! Само дето е доста по-малко от треска! — отговори му друг и Макдонълови избухнаха в груб смях.

Сабрина падна тежко върху пейката, макар че много й се искаше да се скрие под нея. Усети неодобрителния поглед на майка си и бузите й пламнаха още повече.

Морган зае място на високия стол, а Дугъл посочи празната пейка на първата редица.

— Определил съм тази пейка за най-възрастните от клана Макдонъл. Тяхната мъдрост и жизнен опит са добре дошли в нашето съдилище.

Мъжете отзад се сбутаха и запристъпваха от крак на крак. Най-сетне от редицата се отдели дребен посивял мъж. Затътри се напред, седна на пейката и се огледа тържествуващо. Морган се направи, че не е забелязал глупавото представление. Явно начинът на живот на Макдонълови не им позволява да доживеят до дълбока старост, заключи Сабрина. Май Ангъс беше единственият старец в клана си. Но и него вече го нямаше.

Дугъл скръсти ръце на гърба си и привлече вниманието на събралите се върху себе си.

— Като господар на клана Камерън аз свиках днешното съдебно заседание, за да въздам справедливост.

Чичовците на Сабрина закимаха одобрително. За тях „справедливост“ означаваше само окончателното унищожаване на проклетите Макдонълови.

— Днес сме се събрали — продължи все така спокойно Дугъл, — да обсъдим какво обезщетение се полага на водача на клана Макдонъл за подлото убийство на баща му, станало в нашата къща.

Присъстващите в залата зашепнаха смаяно. Сабрина погледна баща си със зяпнала уста. Не Морган, а баща й трябваше да бъде осъден от собственото си съдилище! Искането му да се определи обезщетение беше равно на признаване на вината. Майка й беше не по-малко смаяна от нея; Брайън и Алекс бяха толкова бледи, че луничките им изпъкваха почти грозно.

Камерън вдигна ръка и залата веднага утихна. Тишината беше заредена с напрежение.

— Аз продължавам да твърдя, че съм напълно невинен за смъртта на Ангъс Макдонъл. Но тъй като, когато бе извършено престъплението, Макдонълови се намираха под защитата на нашето гостоприемство, аз съм готов да изплатя обезщетението, което изискват нашите стари, високоуважавани закони.

Сабрина буквално четеше мислите на майка си. Това са галски закони, не английски!

— Ако старият негодник си беше останал вкъщи, където му е мястото, щеше да е още жив! — изкрещя ядно мъжки глас.

Един Макдонъл извади меча си, но Дугъл го спря с поглед.

— Аз поканих Ангъс Макдонъл да дойде в Камерън — заяви той и се обърна към Морган. — Морган Тайър Макдонъл, готов ли си да приемеш присъдата на този съд относно убийството на баща ти?

Морган се облегна назад в стола си и със самодоволна елегантност кръстоса крака.

— Какво друго ми остава?

„Готов съм да пълзя по корем за тях. Готов съм да умра за тях. Те са всичко, което имам. Всичко, което съм.“

Припомнила си думите на Морган, Сабрина се обърна към мъжете, които стояха най-отзад на малки групички. Какво виждаше Морган, когато се вглеждаше в затъпелите им лица? Сенките на старата гордост?