— Решението на събранието е задължително за мен, както и за всеки друг. Заклех се да приема присъдата. Ти си моя дъщеря и си длъжна да ме послушаш. — Гласът му омекна. — Време е да се приготвиш, Сабрина. Скоро ще трябва да произнесеш брачните клетви.
Сабрина се изправи и тръгна към вратата. Когато се обърна към него, двата чифта очи за миг съединиха наситеното си синьо с лъч светлина, който премина помежду им като светкавица.
— Как ще успея да ти простя?
Дълго след като тя бе излязла, този безпомощен въпрос остана да виси в помещението като разкъсана панделка. Енид избухна в нови хълцания, скри лице в престилката си и избяга от музикалния салон, оставяйки широка диря от зеленчуци. Камериерките също се оттеглиха. Дугъл се отпусна на пейката под прозореца и разтри пулсиращите си слепоочия. Очите на Елизабет святкаха враждебно.
— Как смееш да говориш за задължения пред това дете? Идеята дъщеря ни да се омъжи за този варварин беше единствено твоя. Никой не я споделя. Я ми кажи, да не би да си измислил този безумен план още докато двамата бяха деца? Не разбираш ли, че тя трябва да живее с мъж, който се отвращава от нея?
— Морган не се отвращава от Сабрина — отговори уморено Дугъл. — И ти го знаеш не по-зле от мен.
— Но той знае ли го? И няма ли да я унищожи, преди да се е осъзнал? Сабрина е като крехка роза — сладка, мека, покорна. Никога не сме я учили да се оправя сама в живота.
Около устните му заигра знаеща усмивка.
— Тази сутрин се справи доста добре…
Елизабет събра парчетата кожа.
— А сега те моля да ме извиниш. Трябва да приготвя жертвеното агънце. Ти се закле да не пролееш кръвта на синовете си, но явно гориш от желание да пролееш кръвта на дъщеря си. — Тя свали годежния пръстен от пръста си и го хвърли в краката му. — Дай го на любимия си Морган, както обеща! Нали си задължен!
Вратата се затвори с трясък зад гърба й и миниатюрата, на която беше изобразено цялото семейство, падна от стената. Дугъл вдигна пръстена и помилва святкащия рубин.
— О, Морган, ако малката ми принцеса е наполовина толкова темпераментна, колкото майка си, ще ти трябва много повече от пръстен, за да я обвържеш със себе си.
Сабрина и Енид вдигнаха разплакани лица. На прага на спалнята беше застанала Елизабет. Тя кимна кратко на Енид.
— Най-добре е да ни оставиш сами, скъпа. Трябва да говоря насаме с братовчедка ти.
Стиснала купата, Енид излезе и бързо затвори вратата след себе си. Остана навън, докато леля й излезе — след цяла вечност, както й се стори, — и мина покрай нея, без да каже нито дума.
Енид се върна в спалнята на братовчедка си. Сабрина седеше на ръба на леглото си с празни очи и отворена уста. Беше бледа като платно, по бузите й нямаше и следа от обичайната розовина.
Енид остави купата и размаха ръце пред очите на братовчедка си. Сабрина изобщо не реагира.
Обзета от паника, Енид я сграбчи за раменете и я раздруса.
— Какво ти е, миличка? Какво ти каза тя?
Сабрина примигна и отговори едва чуто:
— Обясни ми какво ме очаква в сватбената нощ.
— Това ли е всичко? — Енид се отпусна тежко на леглото и отвори широко очи с престорен ужас. — Толкова ли е страшно!?
Сабрина потрепери.
— Отвратително! — Тя разтърси глава, за да се осъзнае, сложи ръка на ухото на Енид и й пошепна нещо.
Енид изохка уплашено.
— Не! Сигурно се е пошегувала. Не е възможно това… това нещо… да влезе… там. — Гласът й пресекна.
Сабрина кимна тържествено и й пошепна още нещо.
— Велики боже! — Енид извъртя очи. Сабрина затърси в джоба на роклята и шишенцето с амоняк и го пъхна под носа й. Енид скри лице в ръцете си, за да скрие замечтаната си усмивка. — Само си представи какви неща правят… с такова кораво… животинско… нещо…
Сабрина преодоля паниката, скочи от леглото и заснова из стаята.
— А това е само началото! Става и по-лошо. Много по-лошо. Може би трябва да се самоубия. Като умра, ще ме погребат в сватбената ми рокля. И татко ще целува бледите ми, студени бузи. Ако има смелост.
Енид си представи недостойния край на скъпата си братовчедка и отново избухна в сълзи.
— Може би Морган не чак такова чудовище, за каквото го мислиш. Сигурно част от него копнее за съпруга.
— Сигурно. И благодарение на мама вече знам точно коя част.
Изхабила енергията си, Сабрина се замъкна обратно до леглото и се отпусна до Енид.
— Заклех се, че няма да му доставя удоволствие нито за миг. Но както изглежда, мъжът си получава удоволствието, когато му се доще, а онова, което иска жената, не е от значение. Морган не ме понася още от детските ни години, а след като повярва, че Камерънови са убили баща му… Какво ще му попречи да си излива гнева върху мен? Какво, ако реши да ме наказва за престъпленията, които Камерънови са извършили спрямо семейството му — за истинските и за онези, които съществуват само във фантазията му?
Енид си представи лицето на Морган — сериозно, недостъпно и красиво дори когато беше разкривено от омраза.
— Как ли го мразиш… — пошепна с разтреперан глас тя.
Сабрина сведе глава.
— Дано бог ми помогне наистина да го мразя!
Тихото отчаяние на Сабрина трогна сърцето на Енид повече от сълзите. Тя помилва косата на братовчедка си, толкова мека и гъста, много по-красива от собствените й тънки руси къдрици.
Сабрина беше по-смелата от двете. От първата им среща й помагаше и я подкрепяше. Засрамена, че я бяха отдалечили от Лондон, Енид хълцаше в стаята си, а появилият се на стената мъхнат паяк я уплаши до смърт. Сабрина спокойно изхвърли паяка през прозореца, после изтри сълзите на Енид. Сега беше неин ред да помогне, но тя не знаеше как, нито имаше смелост да го стори.
Енид прегърна братовчедка си, съвсем забравила за купата със зеленчук, която падна на килима. Една от отровните гъби се търкулна по крака й.
Енид се наведе да я вдигне и присви очи с дива решителност, която беше непозната за Сабрина.
— Може би ще успея да вгорча поне малко отмъщението на твоя Морган.
Морган се спъна на прага. Тихото проклятие, което произнесе, накара всички присъстващи в празнично осветената църква да се обърнат към него. Раналд го настъпи. Морган изпъна рамене и безмълвно предупреди всеки Камерън, който бе поканен на тази фарсова сватба, че ако посмееше да се присмее над един Макдонъл, това щеше да бъде последното кискане в живота му.
Беше цяло чудо, че изобщо можеше да ходи с тези глупави обувки. Не му трябваха обувки! Цял живот беше тичал бос по степите и планините, през скали и трънаци, и стъпалата му бяха станали твърди като копита. Ако бъдещата му тъща не беше настояла да го види в прилични обувки, сигурно щеше да се поддаде на изкушението и да ги хвърли в купела за кръщаване.
Трябваше да се сети, че хората му замисляха нещо лошо. Следобед изведнъж бяха замлъкнали. А преди това, откакто бе изпрал тартана си в ледената вода на близкия поток и бе изкъпал и себе си, непрекъснато му се подиграваха.
Без да се притеснява от приказките им, той окачи тартана да съхне на едно дърво и приседна до
