— Не съм дошла да зяпам или да се наслаждавам на отмъщението си, Морган. Дойдох да ти предложа помощта си.
Той я повика с протегнат пръст. Тя се приближи и сведе очи, за да покаже, че само момичешката плахост я бе държала далече от него. Той плъзна ръце по решетките и кожата й настръхна от близостта му.
— Не искам кой знае какво, момиче. Донеси ми пистолета, които ти поверих, и баща ти много скоро ще се отърве от мен — гласът му премина в дрезгав шепот. — Моля те, Сабрина Имам нужда от теб.
Думите му отекнаха в сърцето й като ехо от забравен сън Колко пъти беше рискувала да бъде грубо отблъсната, за да чуе тези думи? И какво ли щеше да направи той, ако му донесеше скъпоценния пистолет? Сигурно щеше да простреля глупавото й сърце. Обзе я див гняв.
— Кълна се, че няма да нараня нито един от клана ви — проговори тихо той. — Ще скрия пистолета под тартана си и… — Дяволското красноречие никога не му изневеряваше.
— Бих ти предложила по-добро скривалище — пошепна сладко тя. — Може да не е толкова удобно, но мога да ти обещая че стражите със сигурност няма да погледнат там.
Морган я зяпна толкова смаяно, като че ангелът го бе ударил с крилата си и го бе оплюл с ругатни. Усмивката му угасна В челото му се вряза дълбока бръчка. Ръцете му се свиха в юмруци и очевидно бяха готови да я удушат, вместо да я помилват. Въпреки страха си Сабрина разбра, че този Морган й беше много по-скъп от ласкаещия близнак.
Тя отстъпи крачка назад и огледа подозрително напрегнатата му, пулсираща мускулатура.
— Някога, когато откри дебелите ми устни и остри уши пропусна да забележиш най-важното — че имам ум в главата си Защото аз имам. Я ми кажи, наистина ли успяваш да замаеш главите на местните дами с тези жалки ласкателства?
— Не познавам дами — призна той, без да е в състояние да крие смайването си. Това го направи още по-опасен.
— А с какви ласкателни слова ухажваш момичетата?
— Обикновено ги предупреждавам да се пазят и това е достатъчно — изграчи той.
Сабрина притисна ръка към гърлото си, сякаш искаше да спре смущаващите картини, които бяха предизвикали думите му.
— Аз не съм дошла да си играя с теб, Морган. Дойдох да ти помогна. Това не означава, че ще те снабдя с пистолет, нож или ключове. Не ти ли омръзнаха кръвопролитията? Какво ще стане, ако остатъците от клана ти слязат от планините и обсадят Камерън? Няколко битки? Десетки мъртви? Ако дадеш малко време на баща ми да ти докаже невинността си, а после убедиш хората си в правотата му, всичко ще се оправи без кръв. Те те слушат, Морган. Сега ти си господарят на клана. Само да не беше толкова упорит…
Глух гърлен звук я накара да млъкне. Морган беше скрил лице в ръцете си. Широките му рамене потреперваха. Той отметна глава назад и се изсмя като безумен. В този смях нямаше и капчица радост и Сабрина усети как косъмчетата на тила й настръхнаха. Смехът извика сълзи в очите му, но като видя безнадеждността в зелените дълбини, тя се запита дали пък тези сълзи не бяха други.
— Остатъците от клана ми? — повтори задъхано той. — О, това беше добре, момиче. Вече всички знаят, че Камерънови ще се смеят последни. Защото ние наистина сме останали малко. Лудите, които свирят на гайда отвън, са единствените Макдонълови. Другите са мъртви, сега и татко си отиде. Сигурно вече си е намерил удобно местенце в ада, където развратничи необезпокояван и се надсмива над сина си, останал да се мъчи на земята. Вярно е, сега аз съм водач на клана. Водач на една жалка сбирщина!
Сабрина не смееше дори да диша. Никога не би могла да си представи изчезването на собствения си клан. Към Камерънови принадлежаха стотици мъже. Всеки имаше парче земя, беше се заклел пред баща й във вярност и изпълняваше задълженията си. Тя си представи тържествената церемония пред бога и хората, живописна и прекрасна като сватбено тържество, и потръпна.
Планинците без свой клан са отхвърлени от сънародниците си…
Погледите им се срещнаха.
— Никога не съм и помислял, че ще се предам. Лъгал съм се. Готов съм да пълзя по корем. Готов съм да умра, но да ги спася. Те са всичко, което имам. Всичко, което съм.
Дали имаше на света друг мъж, който можеше да произнесе подобни думи с такава страст и такъв огън? Сърцето на Сабрина заби като безумно при мисълта, че Морган копнееше за мир между двата клана много по-силно от баща й. От мира зависеше животът му, душевният му мир. А дръзката ръка, забила камата в гърба на Ангъс, бе разрушила тази последна надежда.
Тя се втурна към решетката и провря пръсти между пречката. Трябваше да го докосне, да го утеши.
— Не! — изрева той.
Сабрина застина насред движението. Най-после тъгата и гневът, скрити дълбоко в сърцето му, си бяха пробили път към повърхността. Веригите издрънчаха, той опъна могъщите си ръце готов да счупи белезниците.
— Не! — повтори той. — Не се приближавай. — А после много по-меко. — Не знаеш ли какво бих могъл да ти причиня?
Сабрина пъхна ръце в джобовете, за да скрие треперенето им. Усети топлина в лявата си ръка и извади грижливо увитото пакетче.
Тя направи крачка към решетката и този път Морган остана неподвижен. Още една крачка. Третата щеше да я отведе в обсега на ръцете му.
Тя продължи безстрашно напред, готова да посрещне удара на веригата. След като не се случи нищо такова, тя коленичи и остави пакетчето на пода, там, където той можеше да го достигне, без да се протяга.
Разви салфетката и в килията нахлу пикантен аромат на джинджифил и захарен сироп.
— Доколкото си спомням, като момче много обичаше този сладкиш. Докарваше готвача до лудост, защото го грабваше от кухнята още преди да е изстинал.
Боейки се да види презрителното му изражение, тя се обърна към черния тунел. Първата мишка вече се бе измъкнала от дупката си, привлечена от миризмата. Изправена на задните си крачета, тя душеше и мустачките й потръпваха. Поне животинките ще спечелят от лудостта ми, каза си ядно Сабрина и изтри сълзите в очите си, преди Морган да ги е забелязал.
Морган стисна дебелите решетки и проследи отдалечаването й. Хвърли поглед към парчето сладкиш, после към края на тунела, където Сабрина бе спряла, за да огледа разклонението, преди да изчезне в мрака. Погледът му отново падна върху сладкиша.
Ароматът нахлу властно в ноздрите му и го замая. Стомахът му се сви от глад. Мишката бавно пристъпваше към плячката си.
Сабрина отново се стрелна покрай него като дух на нощта. Като я видя да минава трети път, Морган изруга тихо.
— Върни се! — изрева той.
Тишина. След малко тя се появи в края на тунела. Лицето й беше само един блед овал в мрака. Морган извади свещта от поставката й и я подаде през решетката.
— Вземи.
— Не мога! Ти ще останеш на тъмно, докато дойде някой от стражите и…
— Вземи я — прекъсна я рязко той. — Искам да се махнеш оттук по дяволите. Защото ми разваляш апетита.
Тя пое свещта и пръстите им се докоснаха. Горещият восък ги опръска, но и двамата не го усетиха. Сабрина закри с ръка пламъчето, за да не го угаси студеният полъх.
— Е, хлапе? — пошепна той, готов да й даде много повече, не само една догаряща свещ, за онова, което беше получил от нея. Свещта не беше нищо в сравнение с куража, който тя бе проявила, като слезе в този влажен ад, за да му предложи утеха.
— Да, Морган? — отвърна церемониално тя.
— Кажи на майка си, че когато следващия път насочи пистолет към някой Макдонъл, трябва да си избере истински, а не зареден с пъстри пера. Когато ви гостувах, Алекс постоянно ме нападаше с онази играчка.
