Дугъл решително стисна ръце в юмруци.
— Не знам, но ще го намеря.
— Може би някой стар враг на Ангъс, който не е нито от нашите, нито от Макдонълови, се е промъкнал незабелязан в къщата — предположи Сабрина.
Родителите й я зяпнаха, сякаш бе говорила на китайски.
— Не си блъскай хубавата малка главица над този проблем принцесо — заповяда енергично Дугъл.
— Баща ти е прав. Не беше редно да говорим за това в твое присъствие. — Майката й помогна да се изправи. — Ела с мен агънцето ми — продължи нежно тя. — Ще те отведа в леглото и ще ти направя горещ чай.
Сабрина изненада и родителите си, и себе си, като се изтръгна от прегръдката на майка си и тръгна сама по стълбата макар че коленете и трепереха.
— Благодаря, мамо, но ще се справя сама. Напълно съзнавам, че ако си бях останала в леглото, щях да ви спестя куп проблеми.
Сабрина не искаше да я глезят. Не искаше да се пъхне между колосаните чаршафи, да потъне в топлия пухен дюшек и да мисли за Морган, който лежеше в студения, влажен затвор зад дебелите стени от камък и дърво.
Родителите я проследиха с поглед, докато се изкачваше Крехката фигура беше скрита под бащиния жакет. Вроденият оптимизъм на Дугъл отново победи. В гнева и мъката от смъртта на Ангъс проблесна искрица надежда. Може би старият грубиян не бе умрял напразно. Може би смъртта му даваше шанс на Дугъл Камерън да осъществи плановете си за бъдещето на клана Камерън и за любимата си дъщеря.
Той поклати глава и се замисли над иронията на съдбата.
— По тялото и няма нито една драскотина. Странно…
Елизабет присви очи. И преди беше виждала този израз в очите на мъжа си и имаше всички основания да се съмнява в него.
— Тези драскотини не се виждат — проговори глухо тя.
Преди да стигне до галерията, Сабрина се олюля. Вкопчи се в парапета и когато зави зад ъгъла, едва не се спъна в проснатата на пода фигура на Енид.
Братовчедка й седна и разтърка зачервените си очи.
— Божичко, как така съм заспала! Пропуснах ли нещо?
Минаха цели три дни, докато Сабрина събра смелост да извърши онова, което беше замислила. Три дни, през които майка и непрекъснато я глезеше. Три дни, през които баща й, братята й и старейшините на клана ходеха из къщата и ругаеха, търсейки решение. Три дни, през които Макдонълови надуваха гайдите си отвъд стените на крепостта.
Тънкото токче на обувката й пропадна в дупката между два камъка и тя се залови за влажната стена, за да не полети по извитата стълба. Много добре си представяше ужаса на родителите си, когато намереха безжизненото й тяло в подземието. Накъсаното й дишане отекваше оглушително в тишината, прекъсвано само от равномерното капене на вода върху камъка. Студеният въздух нападна пламъчето на свещта й и тя отдели ръка от стената, за да го предпази. По-добре да се хвърли с главата надолу в затвора, вместо да остане без светлина в този непроницаем мрак.
Макар че зъбите й тракаха, тя смело стъпваше от стъпало на стъпало. Точно сега ли трябваше да открие, че беше по-голяма страхливка от Енид!
След последното стъпало дойде ред на коварно извиващ се ходник. Въздухът беше застоял и ужасно студен. Сабрина скри ръка в джоба на роклята си и почерпи малко смелост от топлото, увито в ленена кърпа пакетче, което носеше там.
Лабиринтът от коридори я преведе покрай безброй завои. С всяка извивка слизаше все по-дълбоко под земята. Мина покрай празни килии, чийто под беше покрит с изгнила слама и нечистотии, покрай железни врати, увиснали на ръждясалите си панти, покрай люлеещи се от таваните окови, целите на ръждиви петна, които обаче не бяха от ръжда. По стените се стичаха мазни сълзи, които се събираха на локви в краката й и намокриха копринените й обувки. Шумолене и цвъркане придружаваше всяка нейна крачка. Нечие съскащо движение я накара да вдигне края на роклята си и за миг да спре като закована.
Десетилетия наред затворът бе дрямал необезпокояван под кулата на крепостта Камерън. Сабрина си припомни подигравателната забележка на Морган и се запита дали последният му обитател също е бил Макдонъл — може би дядото на Морган или онзи свадлив пра-пра-чичо, наричан и от приятелите, и от враговете си Грозния Халбърт заради отвратителния си навик да одира враговете си живи. Леден полъх се плъзна по тила й и тя потрепери.
Отново направи завой и беше готова да се закълне, че току-що беше минала оттук. Не знаеше с колко време разполага. Беше успяла да се измъкне само защото мъжете бяха излезли на бегом от къщата, за да попречат на един пиян Макдонъл да подпали селската черква.
Цял един свят отделяше мрачния затвор от изискано обзаведените крила на господарската къща. Коридорът се стесни. Роклята й, драпирана върху широк кринолин, замиташе стените. Масивните каменни зидове бяха толкова потискащи, че тя постоянно чуваше призрачни тежки стъпки и нечовешките писъци на измъчваните. Все пак успя да се пребори със страха и не поиска да си признае, че ако свещта й угаснеше, с нея беше свършено. После си припомни погледа на Морган на излизане от залата и си каза, че наистина си е загубила ума. Да тръгне сама да го търси в подземието…
Тъкмо когато беше готова да падне на мръсната земя и да се разхълца безпомощно, тунелът пред нея се разклони. От зейналата дупка повя леден въздух. Свещта й трепна и угасна.
Сабрина присви очи. По-добре пълен мрак, отколкото пристъпи на паника. Но много бързо разбра, че не може вечно да стои със затворени очи. Беше не само безсмислено, но и досадно. Отвори едното си око, после другото. Угасналата свещ падна от ръката й.
Слабата светлина на свещта беше достатъчна да я направи сляпа за мъждукането в края на тунела. Сега дълбокият мрак направи светлинката видима. Опипвайки предпазливо хлъзгавия под краката си, тя се промъкна напред, търсейки утеха в каменните стени, уплашена, че никога няма да намери Морган. А може би трябваше да се страхува повече от срещата им…
Светлинката я отведе пред желязна решетка, която стигаше от пода до тавана. Мъжът зад нея стоеше толкова спокойно, като че беше изсечен от същата масивна скала, която го заобикаляше. Върху дървена поставка гореше дебела свещ и оскъдната й светлина си играеше с дълбоките сенки. Облекчението на Сабрина, че баща й не е проявил жестокостта да остави затворника без светлина, отстъпи място на бесен гняв, като видя дебелите вериги, с които ръцете и краката му бяха вързани за железен кол в каменния под. Нищо чудно, че Дугъл Камерън не беше поставил постове.
Примитивният гняв я тласна напред. Мястото на Морган не беше в тази гадна дупка. Той трябваше да препуска в галоп през долината и вятърът да развява русата му коса. Трябваше да спи под ясната мрежа на звездите под шумолящите клони на пиниите.
Морган седеше на една скална издатина. Дълбоките сенки не бяха в състояние да помрачат блясъка на косата, скрила лицето му. Той вдигна бавно глава и това движение разсея образа на прекършения пленник.
Под лявото му око се виждаше голяма синина. Пълната долна устна беше сцепена, сякаш ударена от пръстен. Сабрина си припомни с каква ярост го гледаха братята й и предположи, че след затварянето бяха побързали да му отмъстят.
Но вместо да събуждат съчувствие, раните го правеха още по-опасен. Сабрина стисна здраво устни. Не биваше да забравя нито за миг, че този мъж нито се нуждаеше, нито искаше съчувствието й.
Морган се изправи и тясното помещение се превърна от килия в кафез. Тартанът му бе стегнат около хълбоците. Голите гърди блестяха като излъскана стомана. Когато пристъпи към нея, във всяко движение се усещаше укротена животинска сила. Съвършеното олицетворение на варварски воин, макар че не крещеше и не дрънчеше с веригите си. Когато се приближи към желязната решетка, Сабрина инстинктивно се отдръпна назад.
