не е моята мис Кабът. След случилото се миналата нощ сигурно никога няма да стане.
— Много съжалявам — промълви Джулиън и гласът му прозвуча неочаквано сериозно.
— Защо ти е да съжаляваш? Само аз съм виновен за всичко. — Ейдриън вдигна чашата си в подигравателен тост. — Даже като вампир ти си по-добър човек от мен. Ти успяваш да обуздаваш поривите си, докато аз се поддадох на желанието да притежавам една сивоока млада дама с остър език и застраших всичко, за което съм работил през последните пет години — включително душата на собствения си брат.
— Какво е душата на един мъж в сравнение с уникалните богатства в сърцето на една жена? — Джулиън измъкна чашата от ръцете на Ейдриън и я изпразни на един дъх.
Ейдриън изпухтя пренебрежително.
— Говориш като истински романтик. Би трябвало да престанеш да четеш онзи проклет Байрон. Ще ти размекне мозъка.
— О, не знам — промърмори Джулиън и устреми смаян поглед към двойната врата в другия край на рицарската зала, където Уилбъри съобщаваше тържествено името на всеки новодошъл. — Нали тъкмо Байрон написа:
Ейдриън проследи погледа на брат си към вратата, където се бе появила стройна фигура в рокля от розов тюл и със златна полумаска, с бяла роза зад ухото, и търпеливо чакаше Уилбъри да се дотътри до нея.
Господарят на замъка изпита благодарност, че вече не държи чашата шампанско, защото със сигурност щеше да я смачка между пръстите си. Той се вкопчи в парапета, сякаш се намираше на потъващ кораб.
— Какво ти става, скъпи братко? — попита развеселено Джулиън. — Изглеждаш, сякаш си видял призрак.
Точно там беше проблемът. Ейдриън никога не би сбъркал жената на вратата с трагичната сянка от миналото си. Тя не бе дошла да го преследва, а да го подиграе с едно бъдеще, което никога нямаше да стане реалност. Носеше роклята на мъртвата, но всяка частица от тялото й излъчваше живот, от фините бални обувчици до гордо изправените рамене и решително вирнатата брадичка. Младата дама се огледа с кралска грация и сивите й очи заблестяха като на котка зад златната маска.
Той и Джулиън не бяха единствените, забелязали пристигането на омагьосващото същество. Сред гостите се надигна тих шепот, засили се и накрая заглуши последните гръмки тонове на концерта.
Кръвта бучеше в ушите му и мина доста време, докато забележи, че брат му се смее. Смее се дръзко и весело, както пет години не го беше чувал да се смее. Обзе го гняв. Защо хлапакът се държеше така?
— Какво смешно има тук, по дяволите? Джулиън изтри насълзените си очи.
— Нима не разбираш какво е направила дръзката мис Кабът? Никога не си гледал Вивиан така, както зяпаш нея.
— Сякаш с най-голямо удоволствие бих я удушил? — изръмжа вбесено Ейдриън.
Джулиън престана да се смее и изрече с понижен глас:
— Сякаш ей сега ще я грабнеш в обятията си и никога няма да я пуснеш да си отиде. Никога, докато в тялото ти има и искрица живот.
Ейдриън се опита да отрече, но не можа.
— Не виждаш ли? — попита тихо Джулиън. — Дювалие иска да разруши всичко, което обичаш. Ако се намира някъде наблизо и чуе за нея, няма да устои на изкушението. Със самата си поява на бала Каролайн удвои шансовете ни да го хванем.
Ейдриън се обърна отново към залата и в гнева му се примеси ужас. Ако Джулиън беше прав, неговата любов можеше да струва живота на Каролайн. Както беше струвала живота на Елоиза. Най-сетне бе успял да заложи капан с подходяща стръв — само за да установи, че стоманените пипала са се сключили около собственото му сърце.
Врътна се рязко и забърза надолу по стълбата към залага.
— Къде отиваш? — извика подире му Джулиън.
— Ще й сваля тази проклета рокля.
— Пия за това — засмя се Джулиън и махна на лакея да му донесе още шампанско.
— Името ви? — осведоми се кратко Уилбъри, който в яркочервената ливрея и мухлясалата перука изглеждаше така, сякаш едва се е отървал от гилотината.
— Мис Вивиан Кабът — отговори Каролайн, гледайки право напред.
Уилбъри се приближи и се опита да надникне зад цепките на маската.
— Сигурна ли сте? Готов съм да се закълна, че сте голямата сестра.
Каролайн се извърна и го погледна мрачно.
— Не мислите ли, че аз знам най-добре коя съм, сър?
Отговорът му се състоеше от скептично хъмкане.
Тя го погледна подканващо и старият иконом се покашля, пое дълбоко въздух, сякаш му беше за последен път, удари токове и обяви гръмогласно:
— Мис Вивиан Кабът!
Каролайн вирна брадичка, докато множеството я зяпаше любопитно, и си пожела да изпитва спокойствието и увереността, които излъчваше. За пореден път се запита дали Дювалие е вече в залата и крие злокобните си намерения зад умна маскировка. Огледа отново любопитните лица и погледът й спря в двойка добре познати карамелено кафяви очи.
Беше уверена, че костюмът й е достатъчно убедителен, за да заблуди хората, които познаваха сестра й бегло от Лондон. Ала бе забравила, че на света има един мъж, който няма да й позволи да го води за носа. Констабъл Ларкин присви очи, но скоро учудването в зениците му се втвърди до подозрение. Той се извини на господата, с които разговаряше, и се запъти право към нея през множеството.
Каролайн побърза да се скрие в навалицата, мислейки единствено за бягство. Избегна една циганка, която предсказваше бъдещето, мина покрай Мария Антоанета, която носеше главата си под мишница, и закачи едно пауново перо, което погъделичка носа й и я принуди да спре, за да кихне.
Преди да е успяла да продължи, Ларкин протегна ръка и я сключи около китката й като белезници. Принуди я да се обърне и да го погледне. Тясното, строго лице не беше маскирано, но това не го правеше по-приятно.
— Какво сте намислили, мис Кабът? И какво, по дяволите, сте направили със сестра си?
— Нищо не съм направила — отговори Каролайн, стараейки се да не мънка виновно. — Вивиан се почувства зле и реши, че няма да слезе на бала.
— Велики боже — пошепна мъжът и плъзна поглед от розата в косата към роклята. — Познавам тази рокля… тази камея… — Протегна ръка и попила с треперещи пръсти сребърната верижка. — Елоиза носеше тази рокля в Олмакс, в нощта, когато я видяхме за първи път. Ейдриън й подари камеята за осемнадесетия й рожден ден. Когато я видях за последен път, накитът беше на шията й. Никога не го сваляше. Беше се заклела, че ще го носи до сърцето си до деня, когато… — Погледът му се върна на лицето и. — Откъде имате тези неща? Той ли ви ги даде?
— Уверявам ви, че вдигате прекалено много шум заради една стара рокля и за някакъв си накит. Сестра ми ги намери на тавана.
— Сигурно вдигам прекалено много шум и за начина, по който той помилва бузата ви в нощта, когато Вивиан внезапно се разболя? Как ви гледа, когато си мисли, че никой не забелязва? — Ларкин я дръпна към себе си и Каролайн потрепери от стоманената решителност в очите му. — Ако през цялото време сте били в
