Мъжът отговори на погледа й с каменно изражение.
— Сигурно за вас е по-просто да вярвате, че принадлежа към типа жени, които дават лауданум на сестра си, за да й откраднат обожателя и да преживеят с него страстно, макар и кратко интермецо?
Ларкин я погледна, без да промени изражението си, но после въздъхна и се предаде.
— Предполагам, че това е още по-абсурдно.
Вратата на библиотеката се отвори без предупреждение. Каролайн се обърна стреснато и проследи как Ейдриън излезе от сянката. В едно ъгълче на сърцето си се беше надявала, че той ще мине през тази врата, ще я грабне в прегръдките си и ще заличи с целувки всичките й грижи и опасения, ужасното й чувство за вина.
Ала като видя лицето му, надеждата й умря с бърза смърт. Страстният любовник от балната зала бе изчезнал, сякаш беше съществувал само във фантазията й и не беше по-действителен от водните човечета и приказните принцове на Порция. На негово място стоеше недостъпен чужденец.
— Разказах й за Дювалие — съобщи той и докосна Каролайн с неразгадаем поглед. — Казах й всичко.
Ларкин се изправи, сякаш искаше да му поиска сметка, но Ейдриън мина безмълвно покрай него и закрачи по коридора. Стъпките му се чуваха още известно време, после заглъхнаха.
Каролайн изобщо не се замисли за обидното му поведение. Не и докато вратата на библиотеката беше така примамливо отворена.
Ларкин я погледна несигурно.
— Ако искате, аз ще…
Преди да е завършил изречението, Каролайн поклати глава. Последното, което заслужаваше, беше подкрепата или съчувствието на констабъла. Неспособна да отлага повече мига, от който й причерняваше, тя влезе в библиотеката и тихо затвори вратата зад себе си.
Вивиан седеше на кожената отоманка пред камината, смарагдовозеленият халат на Каролайн беше разпрострян около нея. Седеше напълно неподвижна, абсолютно тиха, скрила лице в ръцете си.
Каролайн втренчи поглед в неподвижните рамене на сестра си. Искаше й се те да се тресат, искаше Вивиан да ридае силно, да хвърли по нея нещо чупливо, да я укори с остри думи. Да я нарече безсрамна флиртаджийка, която й е откраднала обожателя. Защото това беше истината.
Приближи се, доколкото можеше, и прошепна:
— Вивиан?
Сестра й изобщо не промени позата си. Не свали ръце, не я погледна. Отказа да регистрира присъствието й.
Каролайн протегна ръка към сведената й главица. Копнееше да помилва великолепната руса коса, но бързо оттегли ръката си, защото се боеше, че докосването ще нарани още повече и без това наранената й сестричка.
— Представям си какво мислиш за мен — започна тя, като с мъка прокарваше всяка дума покрай дебелата буца в гърлото си. — Искам да знаеш, че съм готова да направя всичко по силите си, за да бъдеш щастлива. Готова съм да си отсека дясната ръка, ако това ще подсигури щастието и бъдещето ти. — Очите й се напълниха с горещи сълзи. — Той е единственото, което не бях готова да ти отстъпя, защото… защото твърде силно го исках за себе си.
За ужас на Каролайн раменете на Вивиан затрепериха. Беше се надявала, че ще почувства облекчение, ако сестра й се разплаче, но се оказа, че не е така. Тихото й хълцане разкъса сърцето й.
Тя коленичи пред отоманката и по бузите й потекоха едри сълзи.
— Трябваше да се махна оттук веднага щом усетих, че се влюбвам в него. Трябваше да помоля леля Мариета да ми намери място като гувернантка или компаньонка в някое добро семейство и да замина толкова далеч, че никой да не знае къде съм. Ако в душата ми имаше поне мъничко чувство за приличие, щях да се върна в Еджъли и да приема предложението на братовчеда Сесил. Да се събуждам всяка сутрин до една грозна костенурка — това е най-малкото наказание, което заслужавам за стореното.
Гласът и се пречупи в дрезгаво хълцане. Неспособна да понася повече тежестта на вината си, тя сложи глава в скута на Вивиан, опря ръце в полите й и заплака горчиво от срам.
Случи се последното, което беше очаквала — нежна ръка започна да милва главата й. За момент изпита чувството, че се е върнала назад във времето и ръката на майка й се опитва да облекчи душевната й болка. Вдигна бавно глава и погледна невярващо сестра си. Бузите на Вивиан бяха облени в сълзи, но усмивката й беше сърдечна както някога.
— Няма да се омъжиш за братовчеда Сесил — изрече твърдо Вивиан. — Не искам да бъда леля на банда грозни и нагли хлапаци.
Каролайн не повярва на ушите си.
— Не искаш ли да бъда наказана за отвратителното си поведение? Как би могла да ми простиш, че ти отнех мъжа, когото обичаш?
Вивиан отново поглади косата й и отговори вразумително:
— Няма какво да ти прощавам, защото не го обичам, Каролайн. Никога не съм го обичала.
Каролайн поклати глава, неспособна да проумее чутото.
— Не разбирам. Как можеш да твърдиш такива неща? Какво ще кажеш за писмото, което ни изпрати? На няколко страници описваше безукорните му добродетели и неустоимия му чар. За бога, ти дори беше нарисувала над името му сърчице!
При спомена за писмото Вивиан видимо трепна.
— Всичко, което съм написала за него, е вярно, но тогава се опитвах да убедя себе си, че се влюбвам в него. Защото той е точно такъв мъж, от какъвто имахме нужда — богат, аристократ, влиятелен. Знаех, че ако успея да заведа пред олтара джентълмен като него, ще се избавим от ужасния си живот. Той беше средство да спася семейството ни от гибел. Опитвах се да направя нещо за теб и за Порция, разбираш ли? — Тя улови ръката на Каролайн и в сините й очи светна нежност, която сестра й беше смятала за безвъзвратно загубена. — Особено за теб, скъпа Каролайн, след всичко, което пожертва за нас. Не е редно все ти да си силната, не разбираш ли? Порция и аз щяхме да ти помогнем. Трябваше да ти помогнем.
Каролайн поклати разкаяно глава, все още опитвайки се да проумее думите на сестра си.
— Страхотна двойка сме, нали? Всяка се опитва да направи жертва за другата и ето какво се получава — пълна бъркотия! — Стисна ръката на Вивиан и продължи: — Даже ако трябваше да просим по улиците, нямаше да те принудя да се омъжиш за човек, когото не обичаш.
— Да не мислиш, че не знам? — Вивиан освободи ръката си, стана и се заразхожда пред камината. — Бях убедена, че няма да съжалявам за избора си. Да съм жена на виконта не беше най-лошата съдба, която си представях. Той е много мил и много красив. Възхищавам му се повече, отколкото съм в състояние да изразя с думи, а след като ми разказа за съдбата на Джулиън… — Тя се обърна и погледна Каролайн с разкривено от болка лице. — Сега знам, че не мога да се омъжа за него, защото сърцето ми принадлежи на Алистър.
— Алистър? — повтори слисано Каролайн. Сестра й никога не беше говорила с такава страст. Кого ли имаше предвид? Порови се в паметта си, потърси между момчетата в селото, дори между красивите млади градинари, но не откри никого. — Кой, за бога, е Алистър?
— Как кой? Констабъл Ларкин, естествено. Обичам го, откакто на музикалния следобед у лейди Мерилбоунс разсипа шери върху полата ми и се опита да избърше петното с вратовръзката си. За съжаление знаех, че е абсолютно неподходяща партия. Практически няма семейство и ако в доброто общество няма отвличания и големи кражби на бижута, му е трудно да живее само от заплатата си, камо ли да издържа жена и семейството й. Освен това няма никакъв усет към модата.
— Тук си права — кимна Каролайн и си каза, че констабълът сигурно много ще се зарадва, ако няма да има нужда от камериер, който да връзва вратовръзките му.
— А най-лошото беше — продължи замислено Вивиан, — че той нямаше нито един познат, който би могъл да се ожени за теб или за Порция. Нито един приятел, нито брат, нито дори трети братовчед!
— Нима няма дори стар, немощен и дяволски богат чичо? — попита Каролайн, готова да се засмее.
Вивиан сърдито поклати глава.
— Не, няма. От самото начало знаех, че той не е подходящ кандидат, затова се опитвах да го обезкуража, като се държах грубо, дори жестоко. — В очите й блесна нежност и Каролайн отново се
