Каролайн, защо още не се е върнала? Алистър разпита слугите, разбира се, съвсем дискретно. Всички казват, че не са я виждали от вчера следобед.
Каролайн поклати глава. Споменът за последната среща с Порция беше мъчителен.
— Тя се ядоса ужасно, когато й забраних да слезе на бала. Може би се е скрила някъде, за да ме накаже. Иска да ни накара да я търсим.
Още докато изричаше тези думи, Каролайн осъзна, че звучат невероятно. Порция никога не се цупеше дълго. Бързо се разгневяваше и също така бързо се успокояваше. Стотици пъти се беше карала със сестра си, но винаги искаше прошка за изблика на гняв или злобните думи, като я прегръщаше и целуваше. Беше готова на всичко, за да преживее отново този миг. Но къде беше сестра й?
Спомни си също как нарочно се смееше и шегуваше с фантазиите и страховете на Порция и я заболя още по-силно. Как се бе провалила в опитите си да я закриля, като я уверяваше, че не я заплашват истински опасности. Заради нея Порция беше единствената между тях, която не знаеше, че в нощта наоколо наистина бродят кръвожадни вампири.
Подръпна Ейдриън за ръкава, защото вече не беше в състояние да пренебрегва напиращия в гърдите й страх.
— Мислиш ли, че може да е Дювалие?
Той се дръпна от прозореца и бавно се обърна към нея. Погледна я и гневно стисна устни. Тя бе прекарала нощта в обятията му, в леглото му, и вече знаеше почти всичко за безграничната му страст. В противен случай изобщо нямаше да забележи, че очите му я гледат без всякакво чувство.
Каролайн отстъпи крачка назад и вдигна ръка към устата си. Твърде късно си бе спомнила, че Дювалие не беше единственото чудовище наблизо.
Каролайн следваше Ейдриън през кухненското крило към мазето. Трябваше при всяка негова крачка да прави по две, за да не изостава. Когато той зави по тесния, влажен коридор към килера с подправките, тя трябваше да събере в едната си ръка полите на розовата рокля, за да не се спъва постоянно. Вече мразеше дрехата с цялото си сърце, но не бе намерила време да се върне в стаята си и да се преоблече. Не и докато обикаляше замъка след Ейдриън.
Когато точно пред краката на виконта изскочи огромен плъх и се стрелна настрана с уплашено цвърчене, Каролайн нямаше време дори да изпищи. Преди да е успяла да си поеме дъх, вече стояха пред вратата на килера.
Каролайн си припомни железния пръстен с ключове, който Уилбъри носеше на колана си, и попита:
— Не ти ли трябва…
Ейдриън вдигна крак и изрита с все сила старата врата.
— …ключ? — все пак завърши въпроса си тя и издуха надигналия се облак прах.
Той извади една от големите лоени свещи от желязната поставка на отсрещната стена. Преди Каролайн да е успяла да го настигне, сигурната му ръка беше намерила тумбестата стъклена бутилка на задната редица.
— Какво е това? — попита тя. — Светена вода?
Без да й отговори, той завъртя бутилката. Цялата стена с етажерката се премести навътре и разкри коридор, още по-влажен и по-тъмен от този, по който бяха дошли.
— Знаех си! — извика тържествуващо Каролайн. — Обзалагам се, че и Уилбъри знае.
Ейдриън се мушна под ниската рамка на вратата.
— Вероятно някой от предците му е помагал в строежа на скривалището. Неговото семейство служи на моето от няколко века. Тъкмо поради тази причина той е единственият, на когото поверих тайната на Джулиън. — Той погледна през рамо и в очите му блесна топлина. — Докато не се появи ти.
Когато изчезна в сянката, Каролайн се втурна да го догони. Тесни каменни стъпала се виеха надолу в мрака. Докато двамата слизаха под трепкащата светлина на свещта, Каролайн се приближи плътно до Ейдриън и се залови за ризата му. Той се пресегна назад и хвана ръката й. Дълго слизаха към царството на вечната нощ. Царство на сенките, завинаги лишено от слънчева светлина. Каролайн чуваше отнякъде да капе вода, както и тихо цвърчене… дано само не бяха други плъхове.
Когато стъпалата свършиха, Ейдриън поднесе свещта към окачената на стената факла. Катранът засъска и щом се запали, трепкащите пламъци превърнаха сенките в безформени чудовища.
— Добре дошла в подземието на замъка — рече тихо той и извади факлата от железния пръстен.
Каролайн пусна ръката му и влезе в помещението пред тях. За момент страхът й отстъпи място на дълбоко учудване. Макар да не видя нито една окована девица, каменното помещение изглеждаше точно както си го беше представяла. Ръждиви вериги и белезници се люлееха на куките, забити на определено разстояние в стената.
Каролайн улови един чифт белезници и ги разгледа с едва прикрито възхищение.
— Някой ден може да ги изпробваме, ако желаеш — отбеляза Ейдриън.
Тя отговори на нежната му усмивка.
— Само ако ти се съгласиш да си ги сложиш.
Мъжът вдигна едната си вежда и дрезгавият му глас предизвика тръпки на възбуда в тялото й.
— За теб, любов моя, съм готов да направя и много други неща.
Веригата се изплъзна от ръката й и се удари в камъните с лек звън. Докато разглеждаше мрачната стая, Каролайн внезапно избухна в тих смях.
— Какво има? — попита загрижено Ейдриън.
— Представих си как щеше да реагира Порция, ако беше на моето място. Сигурно много щеше да й хареса. Един човек изчезва при тайнствени обстоятелства. Тайни коридори. Истинско подземие. Почти като в глупавата история на доктор Полидори.
В очите и запариха сълзи.
Ейдриън отиде при нея и силно я притисна до себе си.
— Аз ще я намеря — обеща той и я целуна по челото. — Кълна се в живота си.
Каролайн изтри сълзите си и го дари с трепереща усмивка.
— Ще направим всичко тази история да свърши добре, нали?
Ейдриън кимна и тя се направи, че не е забелязала леката сянка на съмнение в очите му. Той се обърна и вдигна факлата. Едва тогава Каролайн забеляза дървената врата в ъгъла, която вместо прозорче имаше дървена решетка.
Очакваше, че Ейдриън ще разбие и тази врата, но той просто я отвори. Каролайн извика тихо от учудване.
Вместо в пълен с плъхове килер двамата влязоха в просторна стая, която можеше да се намира навсякъде в замъка.
Кашмиреното одеяло, оставено на креслото, стените, покрити с китайски копринени килими, и недовършената игра на мраморния шах върху салонната масичка свидетелстваха, че помещението е обитавано от човек, обичащ комфорта. Ако не беше едно нещо, Каролайн щеше да си представи, че се намира в покоите на някой индийски раджа.
На подиума в средата на стаята бе положен дървен ковчег.
Каролайн преглътна мъчително. Гледката я изпълни с неловкост. Хвърли бърз поглед към Ейдриън и видя, че лицето му е затворено, а зъбите — здраво стиснати. Разбра, че случващото се е много тежко за него, и го хвана подръка.
Той я погледна втренчено.
— Трябваше да те предупредя. Брат ми не обича да го смущават. Пази строго личната си сфера. Още като момче беше много груб, когато го будеха.
Тя застана плътно до него.
— Ако започне да се цупи, ще позвъним на Уилбъри да му донесе бисквити и чаша мляко.
Макар и с огромна неохота, Ейдриън пристъпи към ковчега. Каролайн вървеше с него и се опитваше да прогони нарастващия страх.
Когато Ейдриън протегна ръка и вдигна тежкия капак, тя спря да диша. Ала когато трепкащата светлина на факлата освети вътрешността, разбра, че има и по-ужасни неща от това да види как вампирът спи в ковчега си.
