Съзнавайки, че тя е въоръжена, Ейдриън разпери успокояващо ръце и направи няколко крачки назад, без да отговори на уморената усмивка на Ларкин.
Двете сестри стояха една срещу друга и никоя не даваше вид, че смята да отстъпи.
— Порция вероятно е в опасност — каза Каролайн. — Затова няма да позволя и ти да се изложиш на опасност. Нямам нито време, нито желание да спасявам и двете ви.
— Изобщо не те моля за разрешение — отвърна Вивиан. — Ти си ми сестра, не майка.
Ларкин изведнъж се закашля и Ейдриън трябваше да го потупа по гърба.
След минута учудено мълчание Каролайн изфуча:
— Ти, неблагодарно малко зверче! След всичко, което направих за теб, след всичко, което пожертвах, ти се осмеляваш…
Вивиан я прекъсна без колебание.
— Никой никога не те е принуждавал да играеш ролята на майка или мъченица. Ако не беше толкова горда и ограничена, сигурно щеше поне от време на време да молиш за помощ. Трябваше само да ми кажеш „Вивиан, ще бъдеш ли така добра да вържеш косата на Порция?“ или „Вивиан, би ли отишла набързо до пазара, за да купиш едно хубаво…“
— Казвала съм го поне сто пъти, но ти беше заета да седиш пред огледалото и да разресваш дългите си руси къдрици. Или да се упражняваш в рисуване на сърчица. Или да изпробваш всички хубави рокли, които мама беше поръчала за мен!
— Ти ревнуваш! — извика възмутено Вивиан. — Вярно е, че от време на време вземах по някоя твоя рокля, но поне не оставих неволно любимата ти кукла пред камината, за да изгоря дългите й руси къдрици!
Каролайн се наведе и носът й докосна този на сестра й.
— Кой казва, че е било неволно?
Когато се впуснаха в нови тиради, за да изброят и последните си грешчици в детайл, Ейдриън потупа Ларкин по рамото и посочи с глава към края на гората.
Тъкмо бяха навлезли между дърветата, когато Каролайн се обърна и ги видя.
— Ехей, къде отивате?
Ейдриън въздъхна тежко.
— Да намерим Порция и Джулиън. Или поне така се надявам.
— Никъде няма да отидете без нас! — Каролайн улови ръката на Вивиан и двете хукнаха към гората.
— Мъжете са невъзможни! Една нощ в леглото им и вече си мислят, че след като са те дарили с няколко часа неописуемо удоволствие, през остатъка от живота ти ще решават кое е най-доброто за теб.
Вивиан кимна в знак на съгласие.
— Наистина са невъзможни. Знаеш ли, Алистър отказа да ме вземе със себе си, ако не се съглася да обуя неговите ботуши! — Тя повдигна полата си и се потърси отвратено. — Сложила съм половин дузина чорапи, за да не ги изгубя някъде по пътя. Но дори така са огромни и грозни като свински бутове.
— Бедното ми агънце — промърмори утешително Каролайн и стисна ръката й. — Щом намерим Порция и Джулиън, ще ти приготвя хубава гореща баня пред камината.
Когато настигнаха мъжете и ги задминаха, крякайки като възбудени кокошки, Ейдриън и Ларкин си размениха невярващи погледи.
— По всичко личи, че са намерили общ неприятел — обясни тихо Ларкин.
— Прав си — кимна смутено Ейдриън. — Нас.
След като изкачиха едно възвишение и прекосиха тясна долина, минаха през няколко студени поточета и претърсиха всички скривалища от детството на Ейдриън и Джулиън, Каролайн си пожела и тя да е обула чифт от ботушите на любимия си. Подметките на леките й обувки бяха толкова износени, че усещаше болезнено всяко камъче и дори всеки стрък трева.
На няколко пъти щеше да рухне от изтощение, но всеки път, когато се спъваше, Ейдриън протягаше ръка и я подкрепяше. Всеки път, когато силите й застрашително отслабваха, решителното му изражение я подканваше да бърза.
Когато й помогна да се прехвърли през едно паднало стъбло, зад което започваше стръмен, скалист склон, той се осведоми тихо:
— Неописуемо удоволствие, значи?
Каролайн сведе глава, за да скрие усмивката си.
— Не ме гледай така самодоволно, ако обичаш. Мога да кажа, че като цяло беше… приятно.
— Приятно? — Ейдриън я дръпна и тя падна на гърдите му. Меката й гръд се притисна към коравия му гръден кош. Ейдриън я погледна отвисоко и в замъглените му очи блесна обещание. — Тогава не ми остава нищо друго, освен тази нощ да удвоя усилията си.
Тази нощ… Но само след като намерят Порция и Джулиън и ги върнат в замъка. Тази нощ щяха да лежат в огромното легло на Ейдриън и да коват планове за сватбата. И да се смеят на страха, който са изпитали заради глупавите си брат и сестра. Когато го погледна в очите, Каролайн разбра, че и двамата много искаха да вярват в общото си бъдеще.
Ала денят минаваше, а заедно с него угасваха и надеждите им. Слънцето се скри зад пелена от облаци, заваля лек дъжд, падането на мрака се ускори. Красивата шапчица на Вивиан се намокри и увисна тъжно. Когато формата й окончателно се развали, тя я свали от главата си и я захвърли отвратено. Вместо това скри косите си под качулката на наметката.
Най-сетне излязоха на голяма поляна в гората. В средата се издигаше четириъгълна сграда. Старите камъни бяха обрулени от ветровете, обрасли с мъх и папрати. Над входа бдеше каменен ангел и строгото лице ги предупреждаваше, че това не е убежище за уморени пътници.
— Какво е това? — попита шепнешком Каролайн.
Неестествената тишина я разтревожи.
— Семейната гробница — отговори също така тихо Ейдриън.
Тя потрепери и си каза, че не е чудно, дето се чувстваше така неловко. Гласовете на живите не бяха добре дошли тук.
Ейдриън мина решително през лехата от увехнали, мокри цветя и се приближи предпазливо до гробницата. Другите го последваха колебливо. Ала щом стигна до вратата, той застана пред от нея и се вгледа мълчаливо в желязната брава.
— Какво има? — попита тихо Ларкин и бутна Вивиан зад себе си.
Ейдриън вдигна глава. Каролайн си каза, че сигурно е изглеждал точно така, когато е стоял пред игралния салон и го е гледал как гори — заедно с трупа на Елоиза.
— Вратата към гробницата обикновено не се заключва с катинар. Никой не се страхува, че обитателите й ще избягат.
Каролайн изпита недобро предчувствие и фините косъмчета на тила й настръхнаха.
— Отстъпете назад — нареди Ейдриън и извади пистолета от колана си.
Даде пример, като направи няколко крачки назад, и другите го последваха.
Той се прицели и натисна спусъка. Само с един изстрел разби катинара на хиляди парченца. Трясъкът на изстрела отекна в цялата гора. Докато димът от пистолета се разсея, вратата на гробницата се отвори със скърцане.
23
На прага застана Джулиън и се олюля. Порция беше сгушена като дете в ръцете му. Главата й висеше безсилно на гърдите му, черните къдрици стигаха почти до хълбоците му. Очите й бяха затворени, кожата изглеждаше смъртнобледа. Толкова по-ясно личаха двете дупчици на алабастровата й шия. Беше изключено да ги сбъркат.
Каролайн извика тихо и затисна устата си с ръка. Коленете на Вивиан поддадоха и Ларкин я грабна в прегръдката си. Притисна я до гърдите си и скри лицето й, за да заглуши тихите й хълцания.
Лицето на Ейдриън беше красиво и ужасно като това на ангела, който бдеше над вратата. Без да бърза,
