той бръкна в джоба си и извади подострено колче. Направи крачка към Джулиън, но Каролайн го сграбчи за ръкава и го спря.
— Не, Ейдриън — пошепна настойчиво тя и заби нокти в ръката му. — Погледни гърдите й. Тя диша!
Макар че движението почти не личеше, гърдите на Порция се вдигаха и спускаха равномерно.
Джулиън се запрепъва към тях и сълзите по лицето му се смесиха с дъжда. Каролайн шумно пое въздух — едва сега забеляза, че той изглеждаше по-близо до смъртта, отколкото Порция. Очите му бяха дълбоко хлътнали, кожата — бледа като пергамент. Зад сините устни зъбите му изглеждаха призрачно бели. Гласът му прозвуча дрезгаво и безсилно:
— Взех само колкото ми беше необходимо, за да оцелея. — Той погледна Порция с трогателна нежност. — Нямаше да го направя, но тази упорита малка глупачка настоя. Опитах се да я предупредя, че е опасно, че не съм господар на себе си и може би няма да престана. Казах й дори, че мога да я убия, но тя не пожела да ме чуе!
Когато Джулиън падна на колене, без да изпусне Порция от прегръдката си, другите най-сетне се отърсиха от вцепенението си и се раздвижиха. С помощта на Вивиан Ларкин внимателно взе от ръцете му припадналото момиче, а Ейдриън изправи Джулиън и го притисна до гърдите си.
— Не исках да ме видиш отново в това състояние — изрече Джулиън с тракащи зъби. Вкопчи се в ръката на Ейдриън, докато тялото му се разтърсваше от неконтролирани тръпки, и обясни — Не искам никой да вижда какво е направил от мен Виктор. Не искам никой да знае какво чудовище съм.
— Не си чудовище. — Ейдриън приглади назад влажните му коси, без да се срамува от треперенето на ръцете си. — Ако беше, сега Порция щеше да е мъртва.
Джулиън го погледна неразбиращо.
— Ако не съм чудовище, тогава какво съм?
— Онова, което винаги си бил и ще бъдеш. — Ейдриън сведе глава, притисна чело в косата на Джулиън и затвори очи, преди Каролайн да види сълзите му. — Моят малък брат.
— Как е той? — осведоми се шепнешком Каролайн от прага на стаята в кулата. Междувременно бяха минали няколко часа от срещата в гробницата.
Само по риза и панталон, Ейдриън седеше във високото кресло до леглото. Беше протегнал дългите си крака, брадичката почиваше върху ръката му. Очите му изглеждаха уморени и изтощени, но под светлината на свещите ясно личеше, че не са загубили бдителността си.
Той бе настоял сам да пренесе Джулиън по стълбите и да го настани в собственото си легло. Скоро щеше да настъпи утро и тежките кадифени завеси бяха спуснати, за да изключат и най-малкия риск от влизането на първия слънчев лъч.
— Вече спи спокойно — отговори тихо Ейдриън, докато Каролайн вървеше към леглото. Той погледна брат си и продължи с леко треперещ глас: — Няма да мине много време и пак ще започне да ме укорява за лошо завързаните вратовръзки и да ме бие непрекъснато на шах.
Устните на Джулиън бяха загубили синия си цвят, бузите му бяха обагрени в лека розовина. Като видя на масичката до леглото чаша с червена течност, Каролайн бързо отмести поглед. Знаеше, че няма смисъл да пита дали е червено вино.
— Как е Порция? — попита Ейдриън.
— Направо е непоносима. — Каролайн се усмихна и заразказва: — На всеки пет минути иска чаша вода или пастет от бъбреци и е много въодушевена от факта, че в крайна сметка тя и доктор Полидори са се оказали прави за съществуването на вампирите. Вивиан настоя да се погрижи за нея и аз не посмях да възразя. — Тя направи гримаса и прихвана мръсните поли на розовата рокля. — Освен това нямам търпение да сваля това нещо и да позвъня за хубава гореща вана.
— Сигурна ли си, че не трябва да повикам доктор Кидуел да я прегледа? Нали знаеш, че мога да издържа на няколко неприятни въпроса. Особено когато Алистър е до мен. Тукашната власт ще се впечатли много от присъствието на един лондонски констабъл.
— Не, благодаря — отговори Каролайн и неволно потрепери. — Добрият доктор сигурно ще реши да й пусне кръв, а аз не искам това.
Ейдриън я погледна въпросително.
— Порция каза ли какво се е случило в гробницата?
Каролайн поклати глава и отговори едва чуто:
— Съмнявам се, че някога ще го направи. — Тя се вгледа в красивото лице на Джулиън, който в съня изглеждаше млад и невинен. — Тя обожава земята, по която стъпва брат ти. Готова е на всичко заради него.
Каролайн се приближи и сложи ръка на рамото на Ейдриън. Не можеше да забрави ужасния миг, когато всички повярваха, че неговият брат е убил сестра й… и е разрушил надеждите им за общо бъдеще.
Очакваше Ейдриън да сложи ръка върху нейната, ала той стана и ръката й увисна безсилно.
Той отиде до френския прозорец и вдигна кадифената завеса, за да погледне в отиващата си нощ.
— Ами Дювалие? — попита той и името излезе от устните му като проклятие. — Какво каза Порция за него?
Лицето на Каролайн се вкамени.
— Каза, че я хванал, когато се спуснала по чаршафите, за да дойде на бала. Вързал я, запушил устата й и я държал цяла нощ в някаква пещера, преди да я хвърли при Джулиън в гробницата като парче сурово месо…
Ейдриън изруга ядно.
— Откакто направи това с брат ми, проклетото копеле не смее да застане лице в лице с мен. Вече пет години! Трябваше да се сетя, че и този път няма да е различно. Сигурно вече е на много мили оттук…
— Денят на разплатата ще дойде, Ейдриън. Той ще плати за всеки живот, който е разрушил, за всяка душа, която е откраднал. Двамата заедно ще се погрижим за това.
Ейдриън продължи да се взира в нощта.
— Щом Порция се възстанови, искам да вземеш нея и Вивиан и да се махнеш оттук.
— Сигурна съм, че констабъл Ларкин с радост ще приеме да се погрижи за Вивиан и Порция и ще ги върне в дома на леля Мариета.
— Алистър вече даде съгласието си да отведе и трите ви в Лондон.
Каролайн се усмихна знаещо.
— Пак ли сте правили планове зад гърба ни? Много мило от ваша страна. Тогава бъди добър да обясниш на смелия констабъл, че без теб никъде няма да отида.
— О, напротив, ще отидеш. Ще се върнеш в Лондон и ще продължиш живота си, сякаш последните две седмици не ги е имало.
Усмивката й угасна.
— Не можеш да ме молиш за това.
— Не те моля. — Ейдриън се обърна и я погледна за първи път, откакто беше влязла в стаята. Онова, което видя в безрадостните дълбини на очите му, я смрази.
Въпреки нарастващата си неловкост, Каролайн успя да се засмее.
— Мислех, че вече сме изяснили този въпрос. Ти нямаш право да ме командваш. Още не си поискал специалното разрешение на архиепископа.
Той поклати глава и изрече тихо:
— Боя се, че не мога да си позволя да поискам такова разрешение. Не и като знам, че ще ни струва много скъпо.
— Аз съм готова да платя цената. С удоволствие.
— Аз обаче не съм. Когато Джулиън излезе от гробницата с Порция на ръце, и двамата повече мъртви, отколкото живи, осъзнах какъв наивен глупак съм бил да смятам, че мога да ви закрилям. Това е причината, поради която трябва да си отидеш… сега… преди да е станало много късно.
— Как смееш да твърдиш, че ме обичаш, а в следващия миг да искаш да те напусна?
Той посочи с пръст спящия Джулиън.
— Защото в това легло можеше да си ти. Или още по-лошо — да лежиш в гроба. Дювалие ще преследва всички хора, които обичам, и няма да се откаже, докато не го унищожа. Трябва да съсредоточа
