си спалня. Там нямаше какво да прави, освен да се измие набързо, за да се освободи от миризмата на Ейдриън, и да започне да си събира багажа.
— Невъзможен мъж, упорит като магаре! — изсъска тя, обърна се настрана и сложи ръце на парапета. Заби нокти в грапавия пясъчник и се зарадва на болката, която я прониза. Вятърът развя косата й и почти пресуши сълзите й. — Трябваше да му забия колчето в сърцето, когато имах този шанс.
— Е, чак пък толкова… В последно време Ейдриън явно показва предпочитания към кръвожадни жени.
Каролайн се обърна стреснато и откри пред себе си едра фигура, увита в наметка, със скрито под качулката лице, която и препречваше пътя към спалнята. Беше готова да се закълне, че преди няколко секунди мъжът не е бил там.
— Как стигнахте дотук? — попита тя, опитвайки се да успокои лудото биене на сърцето си.
Мъжът свали качулката и тя видя гладка тъмна коса. Пълните устни бяха изкривени в усмивка, едновременно чувствена и жестока.
— Може би съм долетял.
Каролайн се постара да прикрие нарастващия си ужас.
— Надявам се, не очаквате да повярвам в тази глупост, мосю Дювалие. Благодарение на Джулиън знам, че вампирите не могат да се превръщат в прилепи.
24
Утрото настъпи — но не и за Ейдриън.
Каролайн си беше отишла и бе отнесла със себе си цялата светлина на света. Той седеше отново до леглото на спящия Джулиън и се отдаваше на болката си. Без блещукането на косата й под светлината на свещите, без нежния блясък в очите й, без топлината на усмивката й той беше осъден да живее в сянката и да се превърне в едно от съществата, които преследваше.
Ейдриън затвори очи и отново видя пред себе си Каролайн. Как размаха кърпичката му в градския му дом в Лондон, как във Воксхол се надигна на пръсти и смело се притисна до него, как лежеше в леглото му и кожата й блестеше под лунната светлина като кехлибар, как протягаше ръце, за да го посрещне с готовност. Ейдриън разтърка пулсиращото си чело и проумя, че тя щеше да го преследва със сила, която дори не беше подозирал. Някога с Елоиза беше съвсем различно.
Джулиън се раздвижи и му даде възможност да отвори очи и да избяга от мисълта за Каролайн поне за няколко минути.
Джулиън отвори очи, облиза устни и пошепна:
— Жаден съм.
Ейдриън повдигна с едната си ръка главата му, с другата поднесе чашата към устните му. Джулиън пи жадно. Както винаги, първият импулс на големия брат беше да се извърне отвратено, но още преди много време се беше научил, че не може да си го позволи. Нямаше право да се възмущава от предпочитанията на Джулиън към определени храни. За него кръвта не беше само храна, тя означаваше живот.
Когато Джулиън утоли жаждата си, Ейдриън изтри устните му и го положи обратно на възглавницата.
— Планът ни — пошепна Джулиън и го погледай сънено. — Проработи.
— Какво искаш да кажеш? — попита Ейдриън и веднага застана нащрек.
— Планът ни — повтори Джулиън. — Елоиза… Дювалие знае.
— Какво знае?
— За Каролайн… Нарече я… — Джулиън затвори очи и гласът му заглъхна в уморена въздишка. — Нарече я новата ти курва.
Ейдриън се изправи бавно. Изобщо не забеляза, че е наклонил чашата, докато не видя червената локва в краката си.
— Ейдриън — проговори отново Джулиън, без да отваря очи.
— Какво? — попита остро Ейдриън, обзет от паника.
Джулиън отвори очи, погледна го втренчено и пошепна:
— Не можеш да живееш само с призраците си. Трябва ти нещо повече… да топли леглото ти нощем.
— О, значи е излишно да се представям? — Дювалие говореше с лек акцент, което му придаваше особено излъчване. Той направи крачка към Каролайн и тя изведнъж разбра колко тясно беше мостчето. Невъзможно беше да мине покрай него. — Много добре. Винаги съм намирал тези неща уморителни. Обикновено научавам всичко за жената или мъжа от виковете и писъците им, когато ме молят за милост. Така е много по-приятно.
— Прав сте — отбеляза кратко Каролайн, решена да крие страха си. Знаеше, че той цели да я уплаши. Спомни си за тежката наметка, пълна с оръжия, и въздъхна примирено. Защо беше отишла при Ейдриън само по рокля от тюл и коприна? В нея се чувстваше по-безпомощна, отколкото ако беше гола. — Откъде знаете, че съм жената на Ейдриън?
Ноздрите му потръпнаха с отвращение.
— Защото усещам миризмата му върху вас, както я усещах върху Елоиза. — Забеляза сянката, паднала в очите й, и продължи с усмивка: — О, той може би я обичаше, но двамата не бяха любовна двойка, скъпа. За съжаление това не го спираше да я докосва, да я целува…
— Сигурно не ви е било лесно.
Мъжът вдигна рамене.
— Мисля си, че за нея е било по-трудно. Накрая се погрижих да умре като девица. Това беше най- страшното ми отмъщение. Че тя умря, без да познава мъжката ласка. Без да е преживяла удоволствието, което той може да й достави. Само болката.
Каролайн бавно заотстъпва назад. Крачка по крачка, обратно към стаята на Ейдриън, към сигурните му ръце.
Дювалие я следваше неотстъпно. Полите на наметката се увиваха около ботушите и това движение беше странно заплашително.
— Изобщо не можете да си представите как се чувствах с вкуса на кръвта й в устата си. Стоях и гледах как копнежите, надеждите и мечтите й постепенно угасват. Наблюдавах как сърцето й бие все по-бавно. Въздъхна, пошепна нещо и накрая умря. Исках да я взема, знаете ли, но той се появи и развали всичко.
Каролайн потрепери.
— Как можете дори да си помислите подобни неща? А аз си мислех, че сте я обичали.
Равнодушното му изражение се пропука.
— Тя не беше достойна за любовта ми. Това ли е причината, поради която носите тази глупава рокля? Защото Ейдриън си е въобразил, че като ви видя, сърцето ми ще трепне и ще се провикна: „Моя любима Елоиза, винаги съм знаел, че ще се върнеш при мен!“ — Той извъртя очи. — Не мога да повярвам! Наистина ли си е въобразявал, че след толкова години все още копнея за проклетата малка мръсница? Ейдриън винаги е бил безнадежден романтик.
— Точно така — изрече спокойно Ейдриън откъм стълбата зад Дювалие и излезе напред с арбалет в ръка. — И още съм такъв. Това е причината, поради която веднъж ти казах да оставиш на мира жената, която обичам.
Каролайн неволно извика и в сърцето й заби нова надежда. Ейдриън явно беше минал през къщата, за да отиде в спалнята й.
Дювалие се обърна бавно и на устните му заигра леденостудена усмивка.
— Bonjour, mon ami. Или може би трябва да кажа mon frere?
— Ти не си ми приятел, копеле. И със сигурност не си ми брат — отвърна Ейдриън. Вятърът развяваше гъстите му къдрици. — Пропиля правото си да ме наричаш така, когато по своя воля се включи в братството на чудовища и убийци.
— А пък ти взе жената, която трябваше да принадлежи на мен.
— Това е всичко, което означаваше за теб Елоиза, нали? — попита Ейдриън и за пръв път рискува да
