— Не, какво е това? Никога не съм бил в Тибет…
— Всеки тибетски храм — продължи Лобанков — има за „визитка“ изображение на необичайно огромни очи. Огромни! Необикновени! Те така се взират в теб, сякаш целият храм те гледа…
— Какви са тези очи?
— Необикновени! Не са като при хората! Знаеш ли, че е изобразена точно онази част от лицето, която изследвахме при офталмогеометричните анализи! Невероятно съвпадение! Изпаднах в шок, щом ги видях — абсолютно същото, което изучавахме при хората, там са отразени всички наши офталмогеометрични параметри, но очите са съвсем различни.
— Виж ти! — подсвирнах от изненада.
— И във всеки, ама във всеки тибетски храм има изображения на такива очи. Те са огромни — заемат по половин стена! Наистина някой ги е оставил като светиня — продължи Лобанков. — Ама виж как стана — изчислихме „средностатистическите очи“, предположихме, че не е просто ей тъй и ето че …
— Да не се бърка с Юри Лобанов, споменат в началото на книгата.
— Ненапразно „средностатистическите очи“ носеха елемент на тайнственост! Значи научната логика излезе вярна…
— Нищо подобно няма по света. Нито един храм не притежава рисунки на очи. Само тук, в Тибет, и то „средностатистическите“…
— Ти разпита ли ламите чии са? — попитах аз.
— Разбира се! Ламите от по-нисък ранг казват, че са очите на Буда, а онези с по-висок ранг мълчат и нищо не казват.
— Не ги ли попритисна с въпроси? Чии са?
— Нищо не казват, променят темата на разговора. Усеща се, че тайната на очите е много важна за тях. Този символ изразява нещо принципно — каза Лобанков.
— Ти засне ли ги?
— Естествено! И с видеокамера.
Същия ден се срещнах с Лобанков. Заедно с него и Валентина Яковлева въведохме изображението на необикновените очи в компютъра, схематизирахме ги според възловите офталмогеометрични критерии и пристъпихме към анализ. Вече писах, че използвайки офталмогеометричните принципи, можем с определена степен на точност да пресъздадем облика на даден човек по очите. Постарахме се да направим същото — да възстановим облика на човека, чиито очи са изрисувани върху стените на тибетските храмове.
За какво говорят очите, изобразени върху тибетските храмове?
Няма да се спирам върху детайлите на методиката за реконструиране облика на човека, чиито очи са изобразени върху стените на тибетските храмове, за да не утежнявам разказа с математически понятия. Ще отбележа само следното.
Първо, прави впечатление, че го няма корена на носа. За какво свидетелства липсата му? Известно е, че при съвременните хора коренът на носа закрива частично зрителното поле откъм вътрешната страна. Откъм външната полезрението е 80–90 градуса, откъм вътрешната — 35–45 градуса. Ето защо съвременните хора имат бинокулярно зрение (гледат с две очи, които им позволяват да виждат обема на предмета и разстоянието до него) само в пределите на 35–45 градуса, а не на 80–90 от всички посоки. Неудобството, създавано от корена на носа, почти не досажда при дневна светлина, по-забележимо е при изкуствена, а при червена не само пречи, но и затруднява ориентацията в пространството. Ако той липсваше, хората биха имали бинокулярно зрение в рамките на 80–90 градуса от всички посоки, което би ги облекчило да се ориентират в пространството и при червена светлина.
Може би притежателят на необикновените тибетски очи е живял в условията на червена светлина? Подобно предположение има основание, понеже — поради важността на зрителните функции, съществуват механизми за адаптиране, позволяващи максимално подобряване на зрението. Адаптивният механизъм (под формата на липса на корена на носа) не е толкова важен при обикновена дневна светлина, но при червена има своето значение.
Тогава взех книгата на великия ясновидец Нострадамус (1555 г. )и там прочетох, че предишната цивилизация на атлантите е живяла в условията на кървавочервени багри: небето е било червено, дърветата — алени и т.н. В такъв случай може би върху стените на тибетските храмове са изрисувани очите на човек от предишна цивилизация — на легендарния атлант.
Сега небето е светлосиньо и нашите очи са адаптирани към този факт. Струва ми се, че при промяната на оста на въртене на Земята цветът на небето се е променил. Пак при Нострадамус прочетох, че в резултат от глобалната катастрофа, унищожила атлантите, Земята е променила оста си на въртене, а полюсите са се изместили.
Второ, прави впечатление необикновената извивка на горните клепачи на очите. Ако при съвременния човек те имат формата на ясна дъга, то при тибетските очи съществува изпъкналост надолу в центъра на клепача, която сякаш надвисва над роговицата.
Какво означава тази особеност? Преди всичко, че очният процеп не се затваря напълно, понеже би му попречила извивката на горния клепач. В този случай очите запазват периферното си зрение посредством страничните части на роговицата. А тъй като и коренът на носа липсва, то зрението е бинокулярно по цялото зрително поле, включително и по периферните части, което ще рече, че притежателят на необикновените тибетски очи е способен да вижда и с притворени клепачи. Естествено, не съвсем добре, но достатъчно, за да се ориентира в пространството.
Очите на съвременния човек не притежават подобно „ориентировъчно зрение“, когато са притворени, понеже липсва крайното периферно бинокулярно зрение (заради корена на носа), а и горният клепач няма способността да покрива основната площ от повърхността на роговицата, оставяйки полуприкрита останалата част на очния процеп.
Свойството на тибетските очи да запазват „ориентировъчното зрение“ в притворено състояние е предизвикало появата на още един механизъм за адаптиране — дългите и изтеглени навътре и надолу ъгли на очния процеп. Това свидетелства за усилена лакримация (отделяне и отток на сълзите), което е необходимо, за да се запази влажността на очите при непълното затваряне на очния процеп.
Как да си обясним необходимостта очите да не се затварят напълно, като при това запазват „ориентировъчното си зрение“?
Не намерихме друго обяснение, освен необходимостта да се защити нежната роговица при бързо плуване под вода. Човекът, чиито очи са изрисувани по тибетските храмове, е можел бързо да плува под вода, прикривайки с извивката на горния си клепач лесно поддаващата се на травми роговица, като в същото време е запазвал „ориентировъчното си зрение“. А всичко това свидетелства, че тези хора са водели полуводен начин на живот.
В книгата на Нострадамус прочетох, че атлантите са живеели на многобройните тогава острови и са имали подводни плантации, където са отглеждали своите морски хранителни продукти. Използвайки подводен вариант на селско стопанство, атлантите очевидно са се придържали към полуводен начин на живот.
Благодарение на този извод направихме още едно допълнение към облика на хипотетичния атлант. Тези хора би трябвало да имат голям гръден кош и развити бели дробове, за да ползват по-голям запас от въздух. За съжаление не можахме да се досетим за още един отличителен белег на атлантите — ципата между пръстите на ръцете и краката, макар той логически да произтичаше от горното умозаключение. Сведения за наличието на ципи при атлантите получихме едва при тибетската експедиция.
Трето, на мястото на носа изображенията по тибетските храмове имат спираловидна „завъртулка“. Взимайки под внимание предположението, че атлантите са водели полуводен начин на живот, ние се замислихме дали тя не е изпълнявала ролята на клапановиден дихателен отвор. Подобна клапановидна анатомия на дихателния отвор е характерна за морските животни (делфините, китовете и др.). За разлика от обикновения нос тя напълно изолира достъпа на вода до дихателните пътища, когато се пребивава под нея.
Не успяхме да открием друго обяснение за предназначението на „завъртулката“, освен че е била приспособление към полуводния начин на живот. Неразбираеми обаче оставаха два момента: защо клапановидният отвор е под формата на спирала и защо съществува продължение на процепа на дихателния отвор надолу? Тогава още не се бяхме срещнали с Ананта Кришна и не знаехме за
