Като секретарка при мен работеше деветнадесетгодишната донска казачка Ирина, родом от град Волгодонск (Ростовска област). Навремето наркоман стрелял в група девойки със сачмен пистолет и една от сачмите попаднала в окото й. Направихме на Ирина три изключително сложни операции и й запазихме окото и зрението.
По време на пребиваването й в клиниката лекарите често се забавляваха с необичайната й реч. Тя беше изпълнена не само с пословици и поговорки, но се отличаваше и с особена мекота и ласкавост. Например лекарката в средната част на Русия грубо може да бъде наричана „докторица“. За своя лекуващ лекар Ирина казваше:
— Лилия Фуатовна е много добра лекарчица. Веднъж, след като сне превръзката от окото си, каза:
— Ей там е кацнал воронок.
Нищо не разбрах, защото знаех, че на руски „воронок“ е кола, в която возят престъпници. Оказа се, че с тази дума тя ласкаво нарича враната. На свраката казваше „сорочка“, а хората, облечени с ризи, изпадаха в недоумение. В нейния език звездите звучаха като „звездевички“. На чинийката казваше „чинийчица“. Вместо „късно е вече“ произнасяше „късновати са“, „сутрин“ при нея звучеше „на ранинко“. Джобовете наричаше „втулки“, а джобчетата — „втулчици“.
— Ле (погледни — бел. Е.М.), небето е звездево-звездево, а нощта е толкова лунева-лунева — казваше тя.
Прочетох на Ирина част от „главата“ за шлосера Н. и я попитах за мнението й.
— Не всички входове са такива — рече тя. — Когато влизам в моя уфимски вход, от мръсотията психото ме хваща (действа ми на нервите — бел. Е.М.), краставици се търкалят и още някаква грухтявина (боклук — бел. Е.М.). Тъмно е, светлината ли, мисля, са взели (изключили са осветлението — бел. Е.М.), цялата ме плаши (треперя от страх — бел. Е.М.), затварям се (заключвам се — бел. Е.М.) моментално. Учудвам се, Буратино, богати ли сме станали, та своето да цапотим. Във Волгодонск, където израснах, входът ни беше изрисуван.
— Игра на думи: сорока (сврака) — сорочка (риза). — Бел.пр.
— С всякакви мръсни думички ли?
— Не, ние сме донски — досетулки (досетливи — бел. Е.М.). Схванахме, че макар и входът да е общекарски (обществен — бел. Е.М.), все пак си е наш. Родителите ни се бръкнаха и купиха цимент и боя. Ние, децата, запълнихме всички дупдочки (дупки — бел. Е.М.), а бащите ни боядисаха стените. Само един гребач (скъперник — бел. Е.М.) не даде пари. А после си казахме: „Хайде, момчета и момичета, да мушкаме“ (да се хващаме на работа — бел. Е.М.) и започнахме да рисуваме стените. Имахме едно момче — съчиняколец (съчинител — бел. Е.М.), правеше макети на картини по стените, а ние ги боядисвахме. Аз рисувах зебра и пингвин, а и другите по нещичко. Всеки се стараеше да обетова (направи — бел. Е.М.) най- добре картината си.
— Е, и какво впечатление създаваше този изрисуван вход?
— О! — каза Ирина. — Като от храст ще кажа (убедително — бел. Е.М.), всеки външен възкликваше: „Ле, кино и немци“ (признак за удивление — бел. Е.М.) че това е картинна галерия. А всички деца от нашия вход излязоха добри, получиха образование, грамотици (грамотни — бел. Е.М.). Нито един нарик (наркоман — бел. Е.М.). Нали красотата с ръцете си я правеха. Най-голямата от входа ни, Наташка, вече е омъжена, поосвинена (понадебялала — бел. Е.М.), ама и досега на стената си нови рисунки обетова. Който и да влезе във входа ни, не марчи (мълчи — бел. Е.М.), хвали ни, никому не е паралелно (безразлично — бел. Е.М.). Децата от другите входове, като гледаха нашите рисунки, също на умнотия ги изби (събраха си ума — бел. Е.М.), започнаха входовете си с хубави картинки да обетоват. Никой не ги затваряше.
— Случвало ли се е и във вашия вход да вършат гадости?
— А, два пъти! Най-напред един алкохолик, местен, Петрович, такива на пазара на връзки ги продават за три копейки. Но момчетата бързо го приклещиха (разкриха — бел. Е.М.), туриха го на маховика (набиха го — бел. Е.М.), казаха, че такива като него ще ги изритват от входа на същите връзки. Ходи сега един такъв напнат (не е на себе си — бел. Е.М.), марчи, а понякога хвърля юфка в ушите (лъже — бел. Е.М.), че жена му ще мре, нарича я глист в скафандър. Не му идва наум, че не може да бъде по-хубава, когато с нея живее хрон (хроничен алкохолик — бел. Е.М.).
— Ами вторият случай?
— Пристигна тука един замразен (човек от Севера — бел. Е.М.) при съседа есаул, пийна си и започна да мърси. Тогава бях ситна (малка — бел. Е.М.), но като видях това, започнах виелица да му въртя (да се карам — бел. Е.М.), казвах, че без една, без две ръце и без глава ще остане, че такива като него във входа ни ги хвърлят на боклука. А пък той се оказа и с приглухие (гяуховат — бел. Е.М.), падна му летвата (нервира се — бел. Е.М.) и на мен, детето, ми организира ураган. Баща ми чул шума и излезе, като рече, че който обиди дете, ще умре, а такива като него трябва да ги прибират (в затвора — бел. Е.М.).
— Как ти се струва, Ирина, в южната част на Русия хората по-културни ли са от северняците?
— Не бих казала. Само че тук е студено. Когато дойдох през декември, такъв мраз беше, че термометрите едва не се чупеха, зъбите ми тракаха, едва не ги изпотроших. При нас е топло и грозде зрее. Но тук ми харесва работата, обичам си болните.
И наистина около тази девойка съществуваше топла положителна аура. Постоянно заобиколена от болни, които идваха от цяла Русия и от други страни, тя никога не се държеше като традиционната официално-студена секретарка. Винаги намираше топла дума, предлагаше чай, обясняваше на чакащите, че съм изморен след операциите и трябва малко да си почина.
Ирина чудесно разбираше, че хората пристигат при нас с последната си надежда и се стараеше да не я угаси. Болните също я обичаха. Положителната аура се усилваше и се превръщаше в един от важните моменти при лечението. Една болна от Украйна например ми каза, че моята секретарка е говорила толкова добре с нея по телефона, че е пристигнала при нас напълно уверена, че пак ще започне да вижда. Наистина това се случи. А болните от Ростовска област попадаха в категорията на особено уважаваните.
Трудно ми е да определя какво роля е изиграл рисуваният вход. Очевидно е обаче, че родители и деца са успели да изменят рязко ситуацията в положителна посока и да превърнат общественото място почти от тоалетна в произведение на детското изкуство. Основното е, че успяват сами, а не разчитат на народа и правителството като шлосера Н. Естествено е у живеещите в този рисуван вход да се създаде положителна аура, тъй като доброто побеждава злото.
Остава ни да пожелаем на казачката Ирина да остане същата, а и да не забравя ласкавия си донски език.
Какво все пак да се прави с руските входове? Струва ми се, че за мръсотията и безкрайните безобразия в тях трябва да се глобяват живеещите във всеки отделен вход. На пръв поглед като че ли е по-добре да се притиснат жилищните комисии, които са длъжни да правят ремонтите и да въвеждат ред. Това обаче са фантазии. Работниците от тези комисии отдавна са с негативна аура и дори гледат с ненавист към скотообразните обитатели, тъй като трудът им за полагане на мръснозелената боя се „оценява“ с храчки и мръсни думи. И парите няма да помогнат в случая — те, рискувайки, ще ги откраднат, но няма да направят добър ремонт за храчещите и секнещите се. Негативната аура е по-силна.
Ако се възприеме системата за глобяване на мръсните входове, живеещите в тях бързо ще изчислят най-мърсящите и ще ги принудят те да плащат глобата, ще поставят портиер от уморените от безделие пенсионери и сами ще направят ремонт. Скоро ще се появи състезателен инстинкт — чий вход е по- хубав.
В моя вход бързо открих човека, който пикаеше в асансьора. Приближих се до група момчета и строго ги попитах:
— Вие ли пикаете в асансьора?
— Какво говорите, не сме, Дима от втория етаж е — с наведени глави отговориха малчуганите.
По моя молба момчетата набиха Дима от втория етаж и клозетните безобразия от негова страна в асансьора спряха. Същите момчета ми казаха, че така постъпва и един алкохолик от седмия етаж. Помолих кварталния милиционер и той разговаря с него, но онзи, позовавайки се на липсата на закон по този въпрос, продължаваше да пикае в асансьора. Взех флумастер и написах на стената му: „Пишкащият в асансьора като в храст е сто процента педераст“.
Момчетата ми съобщиха, че алкохоликът изтрил надписа и пак се изпикал. Възстанових го. Той трайно получи прякора „педераст“, с който момчетата го пресрещаха при излизането му от входа. Заради този позор
