алкохоликът спря да пикае в асансьора и скоро дори напусна входа. Все пак изглежда беше съхранил гордостта си.
Не призовавам посоченият надпис да стои във всички асансьори. Но човек трябва да бъде принуден да не мърси. В това отношение твърде забележителен е един разказ на М. Зошченко: руски писател върви по улицата и негодува от пейзажа с калта, локвите и умрелите котки. Неочаквано му се удава да пътува в Германия. Ходи по германските улици, любува се на чистотата и хока своя народ, та пушек се вдига. В този момент му се приисква да отиде в тоалетна. Намира я, влиза вътре и започва да се любува на чистотата и теменужките, поставени на перваза. Свършва си работата, вдига си гащите и дръпва вратата. Тя не се отваря. Писателят започва да крещи. Събират се немци и нещо му говоряша неразбираемия си език. Скоро намират рускоговорящ, който казва: „Вземи и пусни водата, измий мръсотията, която си сътворил, и вратата автоматично ще се отвори“. Тогава през главата на руския писател минава мисълта, че и културните немци измислят всякакви хитрости, за да пазят чистотата и реда.
Мисля, че не бива да се страхуваме да принуждаваме хората да бъдат културни. Културата сама няма да се насади, за нея трябва да се води борба.
Ако в задълженията на контролните органи по пътищата влиза не само дългоочаквания водач, който не си е сложил колана или е превишил скоростта, а и наказването на нехайните копачи на канавки или на пътните „майстори“, поставящи асфалта направо в локвите, нашите улици скоро биха станали същите като в Европа. Ако глобяваха водачите, паркирали в тревна площ и разнасящи току-що закарания там чернозем по целия град, автомобилите ни щяха да бъдат чисти, а по панталоните ни нямаше да има кални пръски. Ако селските жители, превърнали улиците си в кални коловози, проходими само за трактори, или в патешко- свински свърталища, бяха наказвани, те бързо щяха да организират и построяването на нормален път. Ако виладжиите бяха задължавани да влагат пари не само в градинския си парцел, но и в строителството на път към него…
За съжаление, всички заприличахме на шлосера Н., свикнахме да мърморим и да сочим другия, да ругаем властта или народа и да усилваме негативната си аура. Така ще измърморим целия си живот. Трябва да ни принуждават сами да го променяме и да създаваме около себе си аура от положителни емоции. Само ние, при това съзнателно, можем да сменим негативната аура с позитивна.
Ролята на президента на страната
Защо президентът на страната притежава огромна власт? Умен или глупав, добър или зъл, прогресивен или регресивен, властта му е огромна. Вероятно във всяка страна има хора, които са много по-умни и способни от президента, но те никога няма да имат дори мизерна част от неговата власт, независимо че статиите им всекидневно се публикуват във вестниците, а словата им постоянно вървят по телевизията. Защо е така?
Нека да си припомним времето, когато властта в страната започна да се клати. Например последните месеци от управлението на Горбачов, когато неговите думи вече нищо не можеха да променят и предизвикваха само смях. Защо кумирът, чиято всяка дума ловяхме, стана смехотворен? Като че ли някакви свръхестествени сили в определен промеждутък от време подкрепят президента и стимулират властта му над хората, а в друг промеждутък му обръщат гръб и го превръщат в жалка кукла.
Огромната власт на президента се обяснява с това, че психичната енергия на масите (жителите на държавата) се концентрира върху избраника и сякаш му делегира пълномощия не само в лидерството и ръководството, но и в съдбата на всяка отделна личност. Надеждите и желанията на всеки човек се предават на един човек — на президента, като от него се очакват мъдри и точни действия. Ако все пак надеждите и очакванията на масите не се оправдават дълго време, потокът от психична енергия, идващ от хората, започва да отслабва и президентската власт се разклаща.
С други думи, президентът не бива да забравя, че е личност със земните си грижи, но е концентрирал в себе си психичната енергия на жителите на страната, очакващи да оправдае надеждите им. При това колкото е по-голяма държавата, толкова повече психична енергия концентрира президентът. Човекът, който става президент, трябва да помни, че преминава в ново качествено психично състояние, попадайки в епицентъра на психичната енергия на страната. Като потвърждение можем да сравним какво казва Горбачов сега и какво е говорил преди десет години — разлика няма. Но тогава, когато беше в епицентъра на психичната енергия, речите му предизвикваха буря от емоции, а сега, когато е далеч от него, думите му просто не се възприемат.
За президента е много страшно да напусне епицентъра на психичната енергия в страната. Точно той му дава неограничена власт, удовлетворение от собствената му значимост. Да бъдеш в епицентъра е много сладко, но след като се окажеш извън него, страданията са толкова силни, че по-добре изобщо да не си бил там.
Как може да не се изгуби положението в епицентъра? Като се има предвид изложеното в книгата, президентът не би трябвало да използва положението си за укрепване на култа към властта, а чрез силата на психичната енергия на милионите хора да насажда култ към знанията, доброто и любовта. Всички цивилизации на Земята са загивали поради култа към властта. Той е проява на отрицателната психична енергия, а знанията, доброто и любовта водят до положителни психоенергийни явления. Култът към властта, действащ на принципа „вземи властта по всякакъв начин“, измъква от хората лошото и спомага да се формира негативна аура над страната, а култът към знанията, доброто и любовта води до формирането на положителна аура, която съдейства на прогреса.
Известно е, че при комунизма всички лидери експлоатираха култа към властта, като оставяха и известно място за знанията и доброто. Ами Борис Елцин? За съжаление, този човек, победил комунизма, все пак не успя да се освободи от сладостта на така трудно постигнатата власт и попадна под влиянието на култа към нея. Той беше наистина народен герой и заслужено застана в епицентъра на човешките надежди, но не успя да се възползва от това. Народът очакваше от него велики съзидателни дела, но той, след като съзнателно повери икономиката на една от икономическите теории (Е. Гайдар), се зае с всички сили да укрепва и засилва личната си власт. В борба с парламента, с Конгреса на народните депутати и дори жертвайки Съветския съюз, той постигна запазването и укрепването й. Но така и не разбра, че тя щеше да е още по- силна, ако беше направил съзидателни усилия. Егор Гайдар с теорията си за икономическото развитие отпадаше от епицентъра, а Елцин, който беше там, насочваше хората не към всекидневен съзидателен труд, а към политически дележи и борби.
Жалко, че не разбра ситуацията, а вероятно и никога няма да я разбере. При него разцъфтяха корупцията и криминалните престъпления, обиращата народа групировка МММ и други подобни формирования, разигра се престъпната война в Чечения, банковият произвол достигна апогея си. Положителната психична енергия, насочвана към епицентъра и президента, започва да намалява, озлоблението и негативизмът се засилиха и президентът от народен герой се превърна в куклено- фейлетонен персонаж. В борбата за власт Елцин забрави народа, който го изпрати в епицентъра на надеждите. За втори мандат беше избран само защото му противостоеше комунистът Зюганов, с когото хората асоциираха връщането на дяволски омръзналия им комунизъм с купонната система и празните щандове.
В Русия обаче все пак има хора, които схващат вредите от култа към властта и се възпират от съблазънта да попаднат в неговите обятия. Например такива са президентите на Башкортостан и Татарстан Муртаза. Рахимов и Ментимер Шаймиев. Те се изолираха от законите и негативната аура на Русия и изцяло се отдадоха на съзидателна работа, не преследваха претендентите за техните постове, а насочиха цялото си внимание към грижи за хората, предприятията, кооперативите, фермерите и т.н.
Рахимов успя да обедини всички нефтодобивни, нефтопреработващи и енергийни компании в Башкортостан в единен комплекс, като целта му беше броят на посредниците, които са в състояние на „гроздове да висят по проводниците“, рязко да намалее. Това позволи печалбата да се насочи към развитието на производството, а не да се разхвърля по посредническите джобове. До голяма степен затова Башкортостан има стабилна икономика, което не може да се каже за много региони в Русия.
Съвсем неочакван и твърде любопитен момент в политиката на Рахимов се оказа постулатът, който на простонароден език можеше да се изрази като „фермата е място за крадене“. В потвърждение ще приведа диалога си с някой си Фанис, който завежда ферма в един от кооперативите:
