Все още възбудени от битката, в която бяха изгубили само дванадесет души и имаха не повече от двадесет леко ранени, шестимата свалиха огледалните си шлемове и изпроводиха с погледи отстъпващата панически кавалерия.
— Май ги изненадахме с Легиона на зората — засмя се граф Медни. — Заварихме ги неподготвени и затова почти не се отбраняваха. Но като стигнем Лондра, положението ще се промени.
— Така е — кимна Хоукмун. — Няма никакво съмнение, че следващия път Мелиадус ще изкара на полето много повече войни, и то най-добрите. — Той докосна висящия на шията му амулет, после погледна Изелда, която разтърсваше русите си коси.
— Ти се би храбро, милорд — рече тя. — Би се за сто души.
— Защото амулетът ми дава сила за петдесет, а твоята любов — за още толкова — усмихна се той.
— В двореца не ме ухажваше така — засмя се тя.
— Може би защото те заобичах повече от когато и да било.
Д’Аверк се покашля вежливо.
— Дали да не разположим лагера на една-две мили по-нататък? Тези трупове ми навяват печал.
— Аз ще се погрижа за ранените — заяви Боуджентъл и насочи коня си към камаргската кавалерия.
— Справихте се чудесно, момчета — извика на гвардейците си граф Медни. — Съвсем като в старите дни, а? Когато се биехме из Европа! А сега се сражаваме за нея.
Хоукмун понечи да добави нещо, но неочаквано нададе болезнен вик. Шлемът се плъзна от пръстите му, той притисна с ръце слепоочията си, очите му се изцъклиха от болка и ужас. Олюля се в седлото и щеше да падне, ако Оладан не го беше задържал.
— Какво има, дук Дориан? — извика разтревожено българинът.
— Защо извика, любов моя? — попита Изелда, скочи от коня и дотича да помогне на Оладан.
Хоукмун едва успя да прецеди няколко думи през здраво стиснатите си челюсти.
— П… Перлата… Черната перла… тя отново разяжда мозъка ми! Възвърнала е силата си! — Той се килна на една страна и падна в прегръдките им. Лицето му беше мъртвешки бледо. В мига, когато отпусна безжизнено ръце, всички видяха, че е казал истината. Черната перла, изглежда, отново кипеше от живот. Беше възвърнала предишния си блясък и сияеше със злокобна светлина.
— Оладан, мъртъв ли е? — проплака изплашената Изелда.
Дребният воин поклати глава.
— Не — жив е. Но няма да издържи дълго, отсега ще ви кажа. Боуджентъл! Сър Боуджентъл! Елате бързо.
Боуджентъл препусна към тях, скочи и пое главата на Хоукмун. Не за първи път виждаше приятеля си в подобно положение.
— Ще се опитам поне отчасти да облекча мъките му, но всичко, от което се нуждая, остана в Медния замък.
Боуджентъл се захвана незабавно за работа. Останалите го наблюдаваха с пребледнели лица. Най- сетне Хоукмун отвори очи и изстена мъчително.
— Перлата… — бяха първите му думи. — Сънувах, че разяжда мозъка ми…
— И така ще стане, ако не открием начин да я неутрализираме — промърмори Боуджентъл. — За момента успях да прогоня силата й, но нямам представа кога пак ще се завърне, и то с утроена мощ.
Хоукмун се изправи уморено. Едва се държеше на крака, лицето му бе покрито с пот.
— Трябва да потеглим незабавно и да превземем Лондра преди да е станало късно. Ако въобще има време за това.
— Да, ако има време.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
ВРАТИТЕ НА ЛОНДРА
Цветът на гранбретанската армия бе строен пред вратите на Лондра. Шестимата ездачи изкачиха близкия хълм, следвани от камаргската конница.
Измъчван от разяждащо главоболие, Хоукмун вдигна ръка и докосна Червения амулет. Знаеше, че ако все още е жив, дължи го само на него, защото именно амулетът неутрализираше силата на Черната перла. Някъде долу, в града, Калан бе задействал машината, възвърнала живота на вградения в челото му камък. За да стигне до Калан, трябваше първо да превземе града и да унищожи огромните сили, които Мелиадус бе изпратил насреща им.
Хоукмун не изпитваше никакво колебание. А и нямаше право на това, защото всяка секунда бе от огромно значение. Той извади Меча на зората и даде знак за атака.
Камаргската конница прехвърли билото на хълма и литна надолу, срещу десетократно по-многобройния противник.
Откъм гранбретанските позиции блеснаха дулата на огнестрели и камаргските гвардейци отвърнаха на стрелбата, без да забавят ход. Хоукмун изчака да настъпи подходящият момент, сетне вдигна меча към небето.
— Призовавам Легиона на зората! Призовавам Легиона на зората! — извика той, но миг по-късно изстена болезнено, почувствал нарастващата топлина на перлата.
— Какво има, моя любов! — нададе уплашен вик Изелда и препусна към него. Но Хоукмун нямаше сили да отговори.
И тогава двете армии се сблъскаха. Очите на Хоукмун бяха така замъглени от болка, че той с мъка различаваше очертанията на противника и дори не знаеше дали Легионът на зората се е материализирал. Ала изведнъж небето се озари от розови светкавици. Той почувства как го изпълва силата на Червения амулет, как се сблъсква с мощта на Черната перла. Завладя го бойна възбуда. Но колко още щеше да издържи?
Намираше се във вихъра на боя, наоколо се мятаха побеснели коне, мяркаха се шлемове на войни- лешояди, които размахваха тежки боздугани, заострени като клюнове на хищни птици. Хоукмун отби един удар, за-махна с меча и посече дебелата броня на изпречилия се насреща му противник. Завъртя се в седлото, промуши друг Лешояд в шията, размина се на косъм с летящия към главата му боздуган и наръга притежателя му в корема.
Битката беше шумна, разгорещена, истерична. Във въздуха миришеше на страх и Хоукмун съвсем скоро стигна до заключението, че това е най-безмилостното сражение, в което е участвал, защото, ужасени от внезапната поява на свирепия легион, гранбретанците се сражаваха като подивели, забравили всякакъв боен ред и без да се вслушват в кресливите команди на началниците си.
Хоукмун знаеше, че при такава безогледна сеч оцелелите ще са съвсем малко. Подозираше, че той самият няма да е сред тях, защото болката в главата му постепенно бе започнала да се усилва отново.
Оладан умря сам, далеч от другарите си, и смъртта му бе лишена от достойнство, защото обкръжилите го войни-свине го насякоха на парчета с бойните си секири.
Но ето как загина граф Медни:
Насреща му изскочиха трима барони: Адаз Проми, Мигел Холст и Сака Герден (последният оглавяваше Ордена на Бика). Разпознаха го незабавно, въпреки шлема, благодарение на медните му доспехи. И тримата се нахвърлиха върху него едновременно — хрътка, коза и бик — размахали саби, за да го съсекат.
Графът тъкмо бе повалил поредния си противник (който бе убил коня му, принуждавайки го да се спеши), когато забеляза новата опасност, сграбчи тежкия меч с две ръце, завъртя го в кръг и посече краката на конете, а бароните се преметнаха от седлата и се стовариха в меката кал. Графът промуши Адаз Промп отзад, с втория удар отсече главата на Мигел Холст, макар предводителят на Козите да молеше за милост, и се изправи да посрещне Сака Герден. Барон Сака единствен бе имал достатъчно време, за да заеме удобна позиция за бой, но когато графът го доближи, той разтърси глава, заслепен от огледалния му шлем. Като видя това, графът свали шлема и го запрати встрани, а после развя гордо червената си коса и извика с глас, прегракнал от възбудата на боя:
— Не желая да се възползвам от каквито и да било предимства. Хайде сега да видим кой е по- добрият.
Сака Герден полетя напред като разярен бик, но баронът отстъпи ловко от пътя му, завъртя меча в
