широк кръг и го стовари върху шлема, като разсече не само метала, но и черепа под него. Баронът се стовари на колене, графът понечи да се усмихне, доволен от победата, ала в същия миг в гърлото му се заби дълго копие. Въпреки непосилната болка графът събра сетни сили, сграбчи дръжката на копието, дръпна към себе си коварния нападател и отвърна на удара със смъртоносен удар. Ето така издъхна граф Медни.
Орланд Фанк беше свидетел на цялата сцена. Беше се присъединил към камаргската армия малко преди началото на сражението, а после се беше отличил, размахвайки смъртоносната си бойна секира като някаква зловеща коса. Но смъртта на графа го стъписа. Моментът беше преломен — изгубили значителна част от предводителите си, гранбретанците се опитваха да се прегрупират пред вратите на града и единственото, което ги спираше да не побягнат назад, бе страховитият вид на барон Мелиадус, облечен в черни доспехи, с черен вълчи шлем на главата и тежък меч в ръка.
Но и баронът беше изтикан назад, когато Хоукмун, Изелда, д’Аверк, Боуджентъл и Орланд Фанк поведоха на щурм оцелелите камаргски гвардейци, съпровождани от свирепите варвари на зората, чийто напевен химн се носеше над полето.
Не успяха дори да затворят вратите пред настъпващата армия. Едва сега барон Мелиадус осъзна колко погрешно е преценил силата на Хоукмун и колко е над-ценил собствените си възможности. Единственото, което оставаше, бе час по-скоро да вкара в боя свежи подкрепления и да разчита, че междувременно Калан ще намери начин да увеличи мощта на Черната перла.
Но изведнъж сърцето му се изпълни с надежда, защото забеляза, че Хоукмун се люшка в седлото, вдигнал ръце към сребърния си шлем, а някакъв непознат здравеняк с вълнена шапка и огромна бойна секира го подкрепя с ръка.
— Послушай ме, човече, чуваш ли? — шепнеше Фанк на Хоукмун. — Време е да използваш Руническия жезъл. Време е да извадиш на бял свят нашето знаме. Бързо, Хоукмун, инак не ще преживееш и минута повече!
Хоукмун чувстваше перлата в мозъка си като плъх, затворен в клетка, но въпреки това успя да измъкне от пояса си Жезъла, вдигна го към небето, както го беше посъветвал Фанк, и забеляза, че въздухът наоколо се изпълва с разноцветни лъчи.
— Руническият жезъл! — изрева Фанк. — Това е Руническият жезъл! — После избухна в смях, забелязал панически бягащите гранбретанци, които бяха напълно деморализирани, въпреки преимуществото си в численост. А Хоукмун вече се чувстваше като победител.
Но барон Мелиадус не беше готов да се предаде толкова лесно.
— Нима се боите от някакво парче метал? — извика той на хората си. — Нищо не може да ви стори. Напред, глупаци, довършете ги!
Междувременно камаргската армия нахлу през вратите на Лондра, където все още имаше поне милион въоръжени мъже, способни да ги разгромят. Начело яздеше Хоукмун, размахал Жезъла като знаме.
Като насън предвождаше своя призрачен легион Хоукмун, вдигнал в дясната си ръка Меча на зората, а в лявата стиснал Руническия жезъл.
В тесните улици двете армии се притиснаха плътно една в друга. Гранбретанците се опитваха да свалят своите противници от седлата, но почти не можеха да помръднат. Хоукмун забеляза един воин със сребърен шлем да се отбранява от атаките на поне дузина гранбретанци и сърцето му се сви при мисълта, че това може да е Изелда. Тялото му се изпълни с нова енергия, той се извърна и направи отчаян опит да доближи изпадналия си в беда другар, но друг рицар със сребърен шлем вече бързаше на помощ и той изведнъж осъзна, че Боуджентъл е бил нападнатият, а Изелда — тази, която се бе втурнала да го подкрепи.
Но безуспешно. Боуджентъл внезапно се скри от погледите им зад гора размахани оръжия, които се вдигаха и спускаха ритмично, а после шлемът му се показа отново — набучен на дълго окървавено копие. Изелда го отсече заедно с китката, която го размахваше тържествуващо.
Последва нова разяждаща мозъка атака. Калан очевидно засилваше непрестанно въздействието на машината. Хоукмун изстена, погледът му отново се замъгли, но въпреки това успя да отбие няколко удара, без да изпусне Жезъла.
Когато мъглата пред очите му се разсея, макар и за кратко, той видя, че д’Аверк е скочил от притиснатия в мелето кон и си проправя път с меча през редиците на противника. Изведнъж Хоукмун се досети накъде е тръгнал французинът — към двореца, където беше неговата любима, кралица Флана.
И ето как загина д’Аверк:
Най-сетне храбрият французин успя да се добере до двореца, полуразрушен след скорошния щурм на Мелиадус, скочи през един отвор в стената и затича нагоре по стълбите към вратата, пред която го очакваха няколко въоръжени с огнестрели стражи. Когато до ушите му достигна зловещото свистене, предвещаващо скорошни изстрели, д’Аверк се хвърли на земята секунда преди над него да изригнат няколко огнени стълба. За щастие, съвсем наблизо забеляза един захвърлен огнестрел. Взе го, вдигна се светкавично и покоси стражите, които преграждаха пътя му към вратата.
Д’Аверк прекрачи труповете и затича по коридора, тропотът на ботушите му отекваше надалече. Пред вратите на тронната зала го очакваше още една група пазачи, които д’Аверк успя да изненада и повали с един изстрел, но този път той също бе ранен леко в рамото. Сетне открехна масивната порта и надникна в тронната зала. Подиумът с трона бе на около половин миля навътре, но д’Аверк не се съмняваше, че там го очаква Флана.
Той блъсна вратата и се затича, викайки името й:
— Флана! Флана!
Кралицата, която се бе отдала на мечти, вдигна глава и зърна приближаващата се фигура. Името й отекваше в стените на залата.
— Флана! Флана! Флана!
Тя позна гласа, но си помисли, че все още не се е пробудила и че сънят продължава.
А междувременно тичащият приближи трона и тя забеляза, че носи полиран сребрист шлем, гладък като огледало. Фигурата… не познаваше ли тази фигура?
— Хюлам? — прошепна неуверено тя. — Хюлам д’Аверк.
— Флана! — Той вдигна ръце, свали шлема и го запрати на пода. — Флана!
— Хюлам! — Тя се изправи и се спусна по стълбите срещу него.
Той разтвори ръце, готов да я приеме в обятията си.
Но така и не се докоснаха. Като светкавица от една висока галерия удари пламъкът на огнестрел и превърна в пепел красивото лице, а французинът се строполи с ужасен писък в краката на кралицата. Втори изстрел в гърба накара тялото му да се сгърчи конвулсивно и когато го прегърна, тя осъзна, че държи в ръцете си само бездиханен труп. От гърдите й се изтръгнаха мъчителни ридания.
А от високата галерия долетя спокойният глас на пазача.
— Вече сте в безопасност, ваше величество.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
ПОСЛЕДНАТА БИТКА
Силите на Тъмната империя продължаваха да се множат, прииждайки от всички краища на този огромен град-лабиринт, но Хоукмун бе завладян от отчаяние, защото забеляза, че Легионът на зората непрестанно се топи. Все по-често на мястото на някой убит войн не се появяваше друг. Въздухът бе изпълнен със сладникаво-горчивия мирис на Жезъла и с познатите причудливи разноцветни фигури.
Изведнъж Хоукмун зърна Мелиадус и в същия миг почувства толкова непоносим прилив на разяждаща болка, че се преви и падна от седлото.
Мелиадус скочи от своя черен жребец и бавно приближи Хоукмун. Руническият жезъл бе паднал от лявата ръка на Дориан, а дясната стискаше отпаднало дръжката на Меча на зората.
Хоукмун се размърда и изстена. Битката наоколо кипеше с пълна сила, но той сякаш не я забелязваше. Усещаше как го напускат и последните резерви от енергия, чувстваше нарастващата болка, а когато отвори очи, зърна крачещия към него Мелиадус и триумфално озъбената вълча паст. Гърлото на Хоукмун беше пресъхнало. Той напрегна сетни сили и се помъчи да сграбчи Жезъла.
— Най-сетне, Хоукмун — разнесе се тихият глас на Мелиадус. — Виждам, че си започнал да чувстваш болката. Виждам, че си на предела на силите си. Съжалявам само, че няма да доживееш, за да присъстваш на вашия окончателен разгром. Скоро Изелда ще бъде моя. Можеш ли да се изправиш? — попита почти
