слънце, ако не бе сложната система от грамадни огледала, които препращаха светлината надолу. Наземните улици бяха предназначени за пешеходци, но почти не се използуваха. Пък и пешеходци в собствения смисъл на думата не съществуваха, понеже самите улици представляваха една система от вечно движещи се тротоари и ескалатори и хората просто се носеха по тях без никакво усилие, като сменяха само от време на време платната, а с това и скоростта и посоката на движение. Погледнати отгоре, те сякаш се надбягваха с летни кънки.
Евровил заемаше почти половината от територията на някогашна Франция. Той се простираше от бреговете на Атлантика до планините Юра и Алпите. От Мадрид го отделяха само Пиринеите, а от Нибелунгбург на север — една широка ивица гори, запазени като мостра на старинен естествен парк. За основа на Евровил отначало бе послужила древната столица на Франция. Тя обаче скоро бе останала в центъра му и се бе превърнала в един малък, добре съхраняван и поддържан музеен обект, ограден със специална прозрачна стена. Впрочем в музейния Париж и досега живееха около два милиона хора от всички краища на планетата — учени, художници, писатели, музиканти и просто чудаци, които все още предпочитаха неудобните старинни жилища с малки прозорци и ажурни балкони от черно желязо пред остъклените и напълно автоматизирани здания на новия Евровил.
В музейния Париж живееше и професор Карпантие Жоли. Той си бе избрал жилище в една от някогашните административни сгради на Ситето, между Ла Шапел и Нотр Дам. Тук той си вареше сам сутрешното кафе на старинен електрически котлон, използуваше баня с бойлер и ходеше да се бръсне в една бръснарница в Латинския квартал, запазена като експонат на древния французки бит. Работният кабинет на професора гледаше към Сена и Пон Ньов наистина, но бе толкова тъмен, че вътре почти винаги светеше настолна лампа в зелен абажур. Неговите студенти го съжаляваха донякъде, но не се учудваха, тъй като професорът и тук оставаше верен на своя метод — той живееше в атмосфера, която както сам обичаше да казва, го пренасяше по-лесно там, където трябваше да броди мисълта му: по кривите, преплетени, здрачни пътища на миналото, които в края на краищата бяха извели човечеството към комунизма.
Евровил блестеше под силното лятно слънце докъдето поглед стига и още по-нататък. И все пак той се смяташе за един от средните градове на Земята. В сравнение с Москва, която по това време вече започваше от Урал и се простираше до изворите на Днепър, или — с Ню Йорк, опрян в Скалистите планини, Евровил бе просто едно скромно и уютно населено място.
Съобщаваме тези подробности, за да не става никакво смесване на времена и мащаби, както и за по- голяма достоверност на целия ни разказ.
Балонът се носеше доста бързо над града. Докато естественият вятър имаше общо взето западна посока, въздушният поток, поръчан от професора специално за този излет, тласкаше балона на изток. В синята далечина, някъде зад пределите на града, се очертаваха контурите на висока планина, белезникавожълта на фона на небето. Може би затова я наричаха Жълтата планина. Застанал прав в предната част на гондолата, в своя чер костюм, с развяващи се бели коси, професор Карпантие замислено се взираше в планината.
Но петимата студенти бяха заети с друго. Те си подхвърляха закачки с пътниците от левитолетите, които се стрелкаха край тях във всички посоки. Видът на балона предизвикваше весел смях, макар че от известно гледище не по-малко смешни бяха самите левитолети. Едни от тях имаха формата на дебели игли, други приличаха на магнолиев цвят, трети — на лястовици. Имаше и такива, които наподобяваха ютии и копчета за ръкавели — това показваше, от една страна, че безвкусицата не бе изчезнала напълно даже в тоя естетичен век, а, от друга — до какви висоти бе стигнала човешката индивидуалност. Студентите се забавляваха да определят характера на човека според неговия левитолет. За едного, който правеше безшумни лупинги със своята машина, изменяща всеки миг и формата и посоката си, Стела забеляза:
— В Епохата на Абсурда от него би излязъл как беше… да дипломат. Или пък… да, литератор.
Тя мъчно запомняше старинните думи, излезли от употреба.)
— Или акробат — вметна Наташа.
— Авиатор — предложи Хекли, който виждаше винаги само това, което виждаше.
— Защо не журналист? — сви рамене Марсел и всички намериха, че както винаги неговото определение бе най-близо до истината.
Само Оцеола, скръстил ръце на гърдите си по навик, завещан му от прадедите, мълчеше и нито един мускул не трепваше на бронзовото му лице. Той не обичаше да се занимава с празни работи. Когато го запитаха за мнението му, той се усмихна едва-едва:
— Не знам Моите праотци не са познавали нито една от тези професии.
Минаха над последните сгради на Евровил. Студентите се смълчаха. Левитолетите се срещаха все по- рядко — балонът летеше сега над широка гориста ивица, отделяща града от Жълтата планина. Когато ивицата свърши, небето бе съвсем пусто. Планината издигаше пред тях своите напечени от слънцето скали и сипеи. Балонът прелетя още няколко километра над една пясъчно-камениста пустиня и кацна в подножието на планината.
Професорът и студентите изскочиха от гондолата. Студентите се оглеждаха с плахо любопитство, което скриваха зад усмивките си. Под нозете им скърцаше пясък и дребен камънак. Наоколо им бе пуста, безжизнена, сякаш опожарена земя. Жълтата планина ги ослепяваше с блясъка на своите кварцити и слюдени пластове. Върхът й, заоблен от ерозията, изпращаше надолу потоци от раздробени скали и сипеи, които постепенно затрупваха подножието. Те затрупваха и останките от някогашни сгради, пръснати долу в широк полукръг. Едно грамадно черно петно с кръгла форма личеше сред тези развалини — то блестеше на слънцето като черно езеро. Нито птица във въздуха, нито зелен стрък трева, нито звук не нарушаваха мъртвото еднообразие на тази местност.
Студентите за пръв път стъпваха тук и може би затова се поддадоха на мрачното настроение, което навяваше пустинята.
— Каква тишина — прошепна Марсел. — Каква нечовешка тишина.
Той изтри потта от челото си и погледна към небето: даже то бе сиво-жълто, сякаш опърлено от тая нажежена земя.
— Където е минала смъртта, там е тихо — кимна професорът. — Жълта планина е едно безлично название, което обаче отговаря на същината й… Помните ли старинното име на този връх пред нас?
— Не беше ли… Албини? — избърза Стела.
Професорът се усмихна:
—
— Мон Блан — рече неуверено Хекли.
— Да, Мон Блан — кимна професорът. — Мон Блан, защото е бил винаги бял от снеговете. Тогава той е бил с цял километър по-висок… Е, да вървим ли?
Въпросът бе зададен формално, защото професорът тръгна към планината и студентите го последваха. Всички свои нареждания професорът даваше във вид на въпроси.
Вървяха бавно. Краката им затъваха до глезените в пясъка. От него извираше горещина, която ги обливаше и скоро дишането им се затрудни. Даже орловият нос на Оцеола се покри с капчици пот. Бодър и сух изглеждаше само професорът. Наклонът постепенно се увеличаваше и ставаше съвсем стръмен към границата на свличанията. Стела се задъхваше.
— Професоре — каза тя, като отмяташе русите си коси от врата, — Защо не кацнахме направо до Черното езеро?
— Наистина — каза Наташа.
— Дотук ни стигна вятърът — усмихна се професорът. — Грешка на метеоролозите… Между това, в дълбоката древност пешеходството е било главният начин за преодоляване на разстоянията.
Те бяха навлезли в зоната на развалините и внимателно заобикаляха останките от стени, каменни тераси, полузасипани с пясък, купища червеникава втвърдена пръст. Нещо хрустна под крака на Марсел. Той се спря, погледна в нозете си и се стъписа.
